Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (31)

Двайсет и девета глави

Ранна утрин на бруклинския бряг. Огромният брой хора в този съвършено слънчев, но хапещо студен февруарски ден изненада Лео. Студът от дървената пейка под бедрата му проникваше през вълнения панталон и дебелото палто. Синьото небе изглеждаше като предвестник на пролетта, но водата все още бе злокобно зимно сива. Кожената чанта, в която се намираше ръкописът на Беа, беше в скута му. Бяха минали едва дни, откакто го бе прочел, но ги чувстваше като седмици. Затвори очи и се опита да прочисти ума си, да потисне надигащото се безпокойство, но вместо това си представи десния крак на Матилда в момента на последните му оставащи минути. Преди да се качат в колата и когато тя обуваше сребристата обувка, бе забелязал как ноктите на крака й са оцветени в яркорозово, как розовото блестеше на фона на златистата й кожа, как елегантният свод на ходилото й легна върху обувката и как, когато тя се обърна да го погледне и да придърпа блузата си, стоеше съвсем стабилно на двата си непокътнати крака. Вероятно най-ужасното нещо за него в новата история на Беа бе как примамваше Матилда — и всичко свързано с нея — да излезе на бял свят от мястото, на което я бе заровил, дълбоко, дълбоко в малка кутийка в някакъв отдалечен ъгъл на мозъка си.

Бръкна в джоба на палтото си за цигарите „Американ Спирит“, които си бе купил по някаква прищявка, но още не бе отворил, защото не искаше да дразни Стефани допълнително, миришейки й на тютюн. Той разпечата кутията, извади една цигара и след като остави чантата на Беа на пейката, отиде до парапета над водата. Чувстваше се страшно глупаво, задето пушеше, което пък го ядоса. А след това се раздразни, че се ядосва. Раздразнението бе преобладаващото му усещане напоследък, като се изключи притеснението.

Нещата не вървяха добре в малкото бижу от червеникавокафяв пясъчник, което Стефани притежаваше. Гледано откъм улицата, от стаите зад новите, но старинни на вид прозорци струеше наситена с кехлибар светлина, приветлива и весела. Отвън къщата изглеждаше като идеалното място, в което да се скриеш от всякакъв вид бури, но вътре? Вътре двамата със Стефани едва успяваха да поддържат цивилизована учтивост. Нежността, която ги бе завладяла след нощта на снежната буря и която бавно бе разцъфнала в нещо сърдечно и понякога темпераментно, се бе изгубила — и това не беше леко охладняване, а внезапен срив, като тъжно, спихнато суфле.

Бяха се върнали към стария си начин на държание, обвинително и отбягващо, което по някакъв перверзен начин бе успокоително. Лео разбираше подлото притегляне на познатите грехове, знаеше как старите навици можеха да са толкова по-удовлетворителни от дебнещото неизвестно. Затова наркоманите си оставаха наркомани. Затова той се бе отказал от покупката на кокаин преди семейния обяд в „Ойстър Бар“, но сега имаше спретнато целофанено пликче в джоба си. Затова въртеше в ръка незапалена цигара и се чудеше какво да прави със Стефани, както бе ставало безброй пъти в миналото.

Лео можеше да си представи бъдещето си с нея и то не му харесваше: щеше да се превърне в един от онези хора, които измерваха времето в „чист от еди–колко си години“. Щеше да изгради черупка на превъзходство около собственото си себеотрицание и да стане — заради инцидента и последиците му — някой с разклоняващо се минало; всички постижения, които ценеше, щяха да са причислени към „преди“, а всичките му истории щяха да се въртят около „след това“ — след катастрофата, рехабилитацията, развода, как се е оправил, взел се е в ръце, възстановил се е напълно. Ако останеше, щеше да му се наложи да раздели парите си. Щеше да му се наложи да си намери работа като всеки друг нещастник. След срещата с Нейтън се бе обадил и бе писал имейли на безброй стари познати и запитванията му не бяха довели до абсолютно нищо. Няколко учтиви отказа в най-добрия случай; някои дори не си бяха направили труда да отговорят. Не знаеше дали Нейтън се бе ядосал достатъчно, че наистина да очерни името му из града, или просто той самият сериозно бе надценил собствената си значимост. Не искаше и да разбира.

Както и да го погледнеше, бъдещето му в Ню Йорк можеше да бъде само разредено отражение на неговото „преди“, по-бял нюанс на бледото. Уравновесеността определяше настоящето му, страничния продукт, както често си мислеше, на бедно въображение и безопасен живот. В новото му „след това“ нямаше да има спадове и възходи, частни самолети или случаен секс в малката тоалетна на някой бар, нито разходка към дома под порозовяващо небе след бунтарска вечер. Не луксът му липсваше, а изненадата. Нещата, които можеше да си купи с пари, не бяха наградата; наградата бе да се чувства извисен над всички останали, да погледне от другата страна на оградата, където тревата рядко бе по-зелена, но беше винаги различна, а той обичаше контраста — и избора. Способността да чувстваш, бе онова, което имаше значение; възможността да избираш, бе онова, което имаше значение.

Винаги се бе уповавал на неизвестното. Стефани също. Тогава защо, чудеше се Лео, когато опреше до отношенията помежду им, всеки път се оказваше, че буксуват в един и същи стар коловоз все по един и същи начин? Завъртя широкия си гръб срещу вятъра, който се носеше откъм водата, наслади се на познатото чувство да прегърби рамене и да притвори длани около запалената клечка кибрит, докато краят на цигарата не грейна в стабилно кехлибарено. Дръпна силно и издуха дима енергично. Почти моментално се почувства по-добре.

Две жени, които минаваха покрай него с навити подложки за йога под мишница, се намръщиха, едновременно размахвайки ръце във въздуха пред себе си, сякаш почти незабележимият дим от цигарата му беше рояк жилещи оси. Кога Ню Йорк бе станал толкова задръстен и жалък? Градът напълно бе загубил характера си. Трябваше да се махне, да отиде на някое диво и по-достойно за талантите и енергията си място. Обърна гръб на водата, дръпна си още веднъж с наслада от цигарата, затвори очи и отново се замисли за новия си план, премисли детайлите и го огледа за слаби места, потърси някакви останки на съжаление или колебание в решението си. Не. Чувстваше се добре. Беше му мъчно за Стефани, това бе ясно, но да му е мъчно за Стефани, беше толкова познато усещане, че вече ставаше скучен или опасен навик, или и двете. Небрежно бе обмислил да я попита дали ще тръгне с него, дори само за няколко седмици, но тя никога не би го направила. Този тип безстрашие не бе типично за нея.

Все още беше ядосан на Беа. Не толкова, колкото в деня, в който бе прочел историята, но все още раздразнен. (Ето го отново, как така изведнъж животът му се бе свел до раздразнение?) И въпреки че се опитваше да не се замисля твърде по въпроса, все още беше обиден от нехайния коментар на Стефани, като същевременно съзнаваше, че може би е права. От толкова дълго време се намираше извън публичното внимание, че вече можеше изобщо да не е новина. Или просто щеше да е поредният от дългата редица интернет милионери, оказал се на правилното място в правилния момент, правейки новото нещо и натрупал абсурдна сума пари, след което я беше загубил, бе свършил нещо тъпо пиян и може би си бе легнал с грешната жена и бе съсипал брака си — и на кого, наистина, в този момент щеше да му пука за него? В известен смисъл това беше още по-трудно за приемане: информацията за имплозията му да се разгласи и да затихне с безразлични промърморвания.

А после и необяснимото настояване на Стефани, че трябва поне да поговори с Матилда Родригес, да разбере какво иска. Лео знаеше какво иска тя и дори да решеше да раздаде част от парите си, то нямаше да ги връчи на сервитьорката, която вече бе изкарала една добра, прилична сума. Стефани не разбираше, че на него му беше забранено–законно–да разговаря с Матилда. (Технически погледнато, не бе напълно сигурен, че това е истина, но на практика знаеше, че така е правилно. Нищо добро нямаше да излезе от установяването на контакт с нея.)

Нещо странно се случваше и с Джак, който задаваше много въпроси, много въпроси, по повод опитите си да уреди нещо, което звучеше като пране на пари. Питаше Лео какво знае за офшорните сметки и макар да не използва точно тези думи, как да прикрие средства, получени по неправомерен начин. Лео не можеше да си представи, че Джак ще успее да извърши нещо, което изисква подобни изискани финансови маневри; липсваха му и мозъкът, и топките, за да го стори. Подозираше, че брат му се опитва да го излъже или да го хване в капан.

Нещо друго също го глождеше. Онзи ден, когато двамата със Стефани седяха до панорамния й прозорец и си разменяха страници от вестника, потънали в предпазливо мълчание, мина една от съседките с бебе в онази измишльотина, наречена слинг. Той забеляза как Стефани следи майката с вързопа, прикрепен на гърдите й. Гледа ги от момента, в който се появиха на улицата, докато излязоха извън полезрението й. Направо го побиха тръпки. Тя със сигурност не би искала — не би могла, би трябвало да е твърде стара за това — да промени мнението си относно децата сега. Стефани усети, че Лео я наблюдава, и се скри зад косата си, но не и преди да види как по лицето й се изписва някаква решителност — нещо лично, непоколебимо и дълбоко плашещо.

Но може би най-лошото беше как гледаше Лео напоследък, сякаш бе пълен нещастник, сякаш просто го чакаше да си тръгне. Е, защо да чака?

Решението за развода най-накрая бе излязло; Лео беше свободен. Можеше да напусне Ню Йорк, когато поиска. Можеше да отиде право на летището само с един малък сак и да се запаси с повече неща, когато се приземи. Нямаше против да остави всичко зад гърба си, да започне отначало. Всъщност, увери се сам, очакваше го с нетърпение. Още едно нещо, което бе научил и което другите от семейство Плъм не бяха постигнали: красотата да преоткриеш стартовата линия.

Щеше да вземе малко неща със себе си и да се запъти към Карибския регион за известно време. Да се срещне със стари приятели и да оправи някои финансови въпроси. След това може би щеше да се запъти на запад, далече на запад, към Сайгон. Сега Виетнам беше на мода. Можеше да прекара близкото бъдеще в пътуване из Югоизточна Азия. Да странства, докато семейството му не схване идеята. Нямаше да се върне доста дълго време, ако въобще го направеше.

— Здрасти. — Млада жена, която разхождаше кучето си, се появи до рамото му. — Имам ли шанс да изпрося една цигара? — попита.

Беше висока, със светла кожа, бузите и носът й бяха поаленели от студа и ходенето пеша. Черната й коса бе вързана на висока конска опашка, светлите й очи бяха удивителни. Гласът й звучеше като на радиоводеща. „Актриса“, помисли си. Тя му се усмихна извинително.

— Естествено — отвърна Лео и извади кутията от джоба си.

— Ще се радвам, ако ми разрешиш да я платя — продължи младата жена, като нави каишката около ръката си, за да придърпа кучето по-близо. — Сега колко са? Двайсетина долара кутията?

— Почти — каза Лео. — Не си бях купувал от години. Реших, че човекът ме е таксувал за цял стек по погрешка. — Той отново се извърна от водата и запали цигарата й от края на своята.

— Знам. Лудост е. И все пак, ако гаджето ми не откачаше всеки път, когато запаля, щях с радост да си плащам за тях. Не ми пука колко струват. — Тя взе цигарата от Лео и дръпна дълго и силно, леко простенвайки, докато издишваше. — О, хубаво е. Толкова е хубаво. Ужасно ли звучи?

— На мен не — отговори Лео.

— Имаш ли нещо против да поседя и да попуша с теб за минутка? — И двамата стояха до парапета, наблюдаваха водата. — Помниш ли как всички можеха да си вземат почивка за по цигара? — попита тя. — Можеше да излезеш от офиса, да застанеш пред сградата и да пушиш, докато клюкарстваш и оглеждаш хората, които минават. Господи, липсват ми тези дни.

— Спомням си времето, в което можеше да пушиш вътре в сградата — подхвърли Лео.

— О. Старите времена.

Беше почти убеден, че флиртува с него. Трудно бе да прецени какво има под светлозеленото й пухкаво яке, но ако дългите й слаби крака бяха някаква подсказка, сигурно щеше да е хубаво. Сега бяха с лице един към друг и Лео забеляза съзвездие от лунички долу на лявата й буза, което изглеждаше точно като пояса на Орион. Това единствено несъвършенство правеше лицето й още по-съвършено. Кожата й беше нежна и стегната и той неволно се замисли за Стефани и как годините започваха леко да й личат — по-дълбоки бръчки около очите и устата, леко вдлъбване на бузите, едва забележимо увисване около челюстта. Младата жена се обърна отново към водата и дръпна още веднъж от цигарата; профилът й оставаше спокоен като някого, който е свикнал да му се възхищават от всички ъгли. Погледна часовника си.

— Трябва да бъдеш някъде ли? — попита я Лео.

— Не и днес. Ами ти? Наблизо ли работиш?

— Понякога — отвърна той. — Прехвърлям се от проект на проект. Ами ти?

— Живея наблизо. Това е кучето на приятеля ми. Извън града е за няколко дни, така че съм кучегледачка. Нали така, Рупърт? — обърна се към животното. — Сами сме двамата с теб до събота. — Лео остави частта за гаджето-извън-града да отлежи в ума му и да добие тежест. — Сериозно — добави тя, като си играеше с ципа на якето си. — Може ли да ти дам пари за цигарата?

— В никакъв случай — възрази той. — Аз черпя. — Колебаеше се дали да я покани на чаша кафе сега, или просто да я помоли за номера й.

— Аз съм Кристен. — Тя свали едната си ръкавица, протегна ръка и Лео я стисна. Дланта й беше суха и топла. Момичето задържа погледа си върху него и наклони глава колебливо. — Ти Лео ли си?

Той въздъхна.

— Зависи за кого.

Кристен се засмя.

— Срещали сме се няколко пъти. В онзи театър в Трайбека. Аз, мм, познавам Виктория.

— А — отвърна Лео. Не знаеше за коя точно вечер говореше. Виктория постоянно го влачеше на някакви ужасни представления в онзи малък театър.

— Участвах в една пиеса. Вероятно не помниш, беше доста глуповата, но аз бях приятелката на по-малкия брат.

— Спомням си! — възкликна той. — Беше страхотна.

— О, благодаря, но не е необходимо да го казваш.

Лео заразглежда лицето й и почти успя да се сети. Онова момиче, което седеше на сцената в съдран пуловер, плачеше и не спираше да говори и да говори. Освен това си помисли, че си я спомня от дълга пиянска вечер след това. Дали бяха флиртували?

— Твой беше монологът в края, нали? Носеше кафяв пуловер.

— Уау. — Лицето й грейна. — Наистина си спомняш.

— Спомням си теб. Не мога да кажа нищо друго за пиесата освен твоето изпълнение — то ме впечатли.

— Уау. — На челото й се появи малка бръчка, толкова изолирана и тънка, че трябва да бе дребен пропуск на инжекциите с ботокс. — Толкова се радвам да го чуя. Работих наистина здраво над онзи монолог. Със седмици побърквах всички около себе си, докато се упражнявах.

— Старанието си пролича — отвърна Лео. Задържа погледа й. Точно от това се нуждаеше днес. — После разговаряхме, нали? В онзи френски ресторант.

— Да — съгласи се тя, развеселена. — Разговаряхме.

И тогава той си спомни. Беше я притиснал в един тесен коридор, който водеше до тоалетната. Нищо не се бе случило наистина, само малко телесен контакт, тя също беше дошла с някого.

— Е… — Момичето не продължи, засмя се леко, погледна надолу към кучето, след което отново към Лео и се усмихна.

— Е — каза и той.

— Не съм приятелка на Виктория или нещо такова.

— И аз така. Разведени сме.

— Съжалявам — кимна Кристен, като съжалението й изобщо не пролича.

— Недей.

Тя погледна назад към водата и Лео зачака.

— Сега на работа ли отиваш? — попита го.

— Не. Днес няма нищо в работата, което да изисква вниманието ми.

— Искаш ли да си вземем кафе? Или закуска? Наблизо има едно приятно местенце. Само трябва да оставя кучето вкъщи.

— Бих могъл да дойда — отвърна той.

— Чудесно. — Кристен му се усмихна, после погледна към животното. — Хайде, Рупърт — рече, — да покажем на нашия приятел къде живееш. — Докато се обръщаха, за да си тръгнат, тя спря и посочи към кожената чанта на Беа, която лежеше на пейката. — Това твое ли е? — попита.

Лео погледна към кафявата кожена чанта. Спомни си как я купи, колко беше горд, когато се спазари с продавача в Лондон да я вземе за по-малко от половината обявена цена. Когато се прибра у дома, реши, че е твърде старомодна, прекалено тузарска, затова я подари на Беа.

— Това определено не е мое — заяви той, облекчен от усещането за стихнало безпокойство и повишеното си настроение. Вероятно не трябваше да я оставя там. Но тогава видя Пол Ъндъруд, който приближаваше от по-малко от една пресечка разстояние, точно по график, устремен да стигне до пейката точно в осем часа и петдесет и пет минути, както всеки уикенд. Лео хвърли цигарата си и я стъпка с пета. Правеше услуга на всички, като се махаше от града, помисли си. Хората постоянно се изоставяха един друг, без да имат учтивостта реално да изчезнат. Тръгваха си, но не точно, навъртаха се наоколо, като постоянно напомняне какво би могло или би трябвало да бъде. Не и той.

— Мислиш ли, че няма проблем просто да я оставим там? — попита момичето.

Лео погледна към кожената чанта, отново към Пол, който го бе забелязал и бе вдигнал ръка за поздрав.

— Разбира се — отвърна. — Ако е нещо важно, който и да я е оставил, ще се върне. Хайде, Рупърт — обърна се към кучето и плесна с ръце, — води.