Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (26)

Двайсет и четвърта глава

Преди да допусне толкова наивно Джак Плъм в дома си, Томи само веднъж се бе притеснил за „Целувката“. Една сутрин, докато все още живееше в Рокауей, на вратата му бяха почукали агенти на ФБР с искането да говорят с него за липсващ предмет от мястото на Търговския център. Едва не бе припаднал, докато му обясняваха, че разследват докладвани кражби във Фреш Килс^[1] и просто искат да знаят дали Томи си спомня да е виждал творбата на Роден и ако да, къде я бе видял за последно. Той увери следователите, че я бе доставил до караваната на пристанищното управление точно както бе направил с безброй други артефакти, и я бе предал на жена, чието име не можел да си спомни, но която била казала, че ще се погрижи за нея.

— Тогава я видях за последно. Съжалявам, момчета — каза им. — Ще ми се да можех да помогна повече. За да съм честен, изглеждаше като потрошена тъпотия.

Следователите се ръкуваха с него, изказаха съболезнования за загубата му и това бе последният път, когато някой го бе търсил по въпроса.

Първоначално Томи държеше статуята скрита в гардероба на спалнята си в къщата в Куинс, покрита с калъфка за възглавница. Не искаше дъщерите му да я видят, когато идваха на гости, приблизително по хиляда пъти всяка седмица. „Просто се отбихме!“ — казваха винаги с весел глас, който не бе чувал да използват, преди да стане вдовец. Но да държи подаръка от жена си в гардероба като срамна тайна, го тревожеше. Започна да мисли за преместване. Къщата, която бе делил с Рони, където бяха отгледали децата си, където бяха прекарвали семейни кино вечери с пуканки всеки петък и бяха успявали да правят любов всяка неделя, дори когато момичетата бяха малки, като понякога се налагаше да се вместят между рекламите по кабелната телевизия — и въпреки всичко успяваха, винаги успяваха — беше твърде празна, твърде самотна.

Старият му приятел Уил от пожарната спомена, че Стефани си търсела нов наемател. Томи винаги бе харесвал Стефани. Биваше си я — забавна и умна, трудолюбива и съвсем земна. „Тя е това, което са наричали истинска дама“, бе заявила Рони одобрително, когато Уил я бе довел на едно от знаменитите им празнични партита и Стефани бе очаровала всички, като бе изпяла коледната версия на „Скъпа, моля те, ела си у дома“ в стила на Дарлийн Лав през караоке системата, която бяха свързали с телевизора.

Градинският апартамент на първия етаж беше леко занемарен, но той не се нуждаеше от много. Просто искаше свое собствено място, където да държи статуята така, че да я вижда всеки ден, някъде достатъчно далеч от Рокауей, за да не могат децата да се отбиват, без да се обадят предварително, където нямаше да му се налага да отговаря на много въпроси. Статуята бе неговата добре пазена тайна. Докато Джак Плъм не влезе в трапезарията му.

Джак Плъм, който кръжеше около статуята в къщата му, сякаш оценяваше кола на старо, бе предизвикал в Томи неприятна промяна. Може би не се дължеше само на Джак, може да беше и поради отминалото време, поради природата на тъгата, но когато извади статуята от скривалището й сега, всичко, което можеше да чуе, бяха думите на Джак Плъм: „Откъде я взе?“. Години наред Томи се бе притеснявал някой да не я види, най-вече дъщерите му. И сега, когато някой наистина я видя, той започна по-ясно да си представя какво би могло да му се случи, ако го хванат. Не беше поглеждал статуята повече от седмица.

Днес две от трите му дъщери му бяха на гости. Почти винаги Томи отиваше да им гостува, но няколко пъти годишно те планираха пътуване до „града“ и първо се отбиваха в дома на баща си, понесли торби с покупки, от които си бяха въобразили, че се нуждае.

Семейството му никога не успяваше да скрие почудата си от начина, по който живееше, и докато Маги и Вал нахлуваха през входната врата, сега с петте внуци помежду си, той се подготви за познатите им оплаквания и присвити устни.

— Това място може да стане хубаво, татко — подхвърли Вал за стотен път, — ако положиш малко усилия. — Разпределяше покупките по кухненските рафтове и отвори опаковка с яркозелени гъбички за миене, като използва една, за да забърше шкафа.

— Не е нужно да правиш това — каза Томи. — Седни.

— Не ми пречи — отвърна тя.

— Защо не си вземеш някакви мебели, които всъщност да се побират тук? — намеси се Маги. — Можем да отидем да разгледаме за нов диван днес, ако искаш. Ще ти помогнем да избереш нещо. — Беше права. Диванът, който бе запазил, беше предназначен за много по-голямо помещение, не за тясна гостна в тухлена постройка.

— Добре си е. Аз съм добре. Не очаквам посещение от списание „Къщи и градини“, за да направят снимки.

— Защо това е заключено? — Вал стоеше пред вградения шкаф за порцелан в трапезарията. Горната половина бе предназначена за показ и Томи бе наредил няколко части от сватбения им сервиз по рафтовете, единственият му опит за „декорация“. Долната половина беше предназначена за склад. Той бе махнал вътрешните рафтове и дъното, но беше оставил вратичките на мястото им, за да скриват подобната на пещера вътрешност, в която статуята влизаше точно на количката си. Можеше да я вади и прибира когато си поиска. Вратичките сега бяха с катинар.

— Нищо особено. Малко ценности.

— Неща на мама? — Долови острота в гласа на Маги.

— Всичко, което принадлежеше на мама, е в кашоните, които ви дадох. Както ви и казах.

Тя гледаше шкафа.

— Този квартал толкова ли е опасен? Че се налага да заключваш ценните си притежания с катинар?

Томи не знаеше как да отговори (кварталът си беше наред), така че просто издаде някакъв пренебрежителен звук и се опита да насочи всички обратно към всекидневната.

— О, боже — възкликна Маги. Тя го хвана за ръката и заговори тихо, за да не чуят децата. — Да нямаш пистолет там?

— Какво?

— Изглеждаш адски виновен. Имаш скапан пистолет в къщата, къщата, в която водим внуците ти.

— Нямам пистолет. Успокой се. И не ми допада тона ти, млада госпожичке. Аз все още съм ти баща. — Томи отчаяно искаше да отвлече вниманието й от шкафа.

— Какво друго притежаваш, което да се налага да държиш под ключ в празна трапезария?

Най-малкият син на Маги — Рон, кръстен на баба си, която никога не беше срещал, се бе вкопчил в крака на майка си и хленчеше.

— Какво? — попита го тя, като се наведе и гласът й стана ведър. — Какво има, фъстъче?

— Не ми харесва тук.

— Не ставай глупав — отвърна му. — Това е къщата на дядо.

— Старата му къща повече ми харесва.

Томи не знаеше какво да каже, така че просто гледаше как Маги гали детето по главата и го успокоява.

— Хайде да обядваме и след това ще се разходим — предложи тя. — Наблизо има парк с детска площадка. Нали, татко?

Но Рон отказваше да се успокои.

— Тази къща не е дружелюбна — заяви той и се разплака наистина. Прошепна нещо в ухото на Маги, а тя поклати глава и го гушна здраво.

— Не, не, миличък. Не е вярно. Всичко тук е дружелюбно.

Вал заведе децата в кухнята, за да приготви обяда, а Маги и Томи се дръпнаха настрана.

— Татко, трябва да ти го кажа. Има нещо нередно във всичко това. — Тя махна с ръка към окаяните мебели, остатъците от минали квартиранти, праха и безпорядъка. — След толкова време.

— Аз съм сам човек — отвърна Томи. — Нямам нужда от нищо повече.

— Не ти говоря за пространството. — Маги кръстоса ръце и той разбра, че се подготвя да каже нещо трудно. Толкова приличаше на майка си, че трябваше да си наложи да спре да гледа, да докосва лицето й. — Знаеш ли какво каза Рон, докато плачеше? Каза, че имал чувството, че къщата е обитавана от духове. Знам, че е дете, но децата долавят разни неща. Тук е тъмно, мрачно и депресиращо. Поне си купи някакви лампи. Няколко лампиона. Вдигни волтажа. — Тя посочи към самотния полилей на тавана във всекидневната.

— Може би е прав — съгласи се Томи, беше му писнало. Никога не ги бе молил за помощ, не ги бе канил на гости.

— Може би наистина е обитавана от духове.

— Тате — очите на Маги се изпълниха със сълзи. Тя си прехапа устната. Томи се почувства зле, но се чувстваше по-зле да не говори за Рони, да се опитва да игнорира призрака, който всички те носеха със себе си. — Просто ми се къса сърцето — въздъхна тя най-накрая и избърса очи с опакото на ръката си.

— Мислиш, че моето не е разбито ли? — попита той.

— Не говоря за мама. Знам, че тя почива в мир. Знам го. Говоря за теб, татко. Ти ми късаш сърцето. Ако тук има призрак… това си ти.