Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (13)

Единайсета глава

През първите няколко седмици, откакто имаше „Целувката“, Томи бе въодушевен. Не можеше да повярва колко лесно я бе придобил (така мислеше за ситуацията, когато бе принуден да употреби глагол за действията си: придобивам.) Скулптурата се бе появила в последния му работен ден на купчината на мястото на Световния търговски център, през ранния април на 2002-ра. По онова време Томи бе работил там седем месеца поред, от ранните часове на дванайсети септември. Като пенсиониран пожарникар (кръстът му го бе предал веднъж и завинаги години по-рано), той беше един от първите, на които бе разрешено да спасяват и възстановяват. Кашлицата, която бе развил някъде около шестата седмица, само се влошаваше все повече и дъщеря му Маги беше бясна, че ходи там всеки ден.

— Мама никак нямаше да е доволна. Тя би искала да се грижиш за себе си, за да си тук за мен и сестрите ми, за внуците си — казваше Маги и избутваше още и още храна пред него.

Бе се заела да храни другите (всички освен себе си) с притеснително усърдие през последните седем месеца. Готвеше по цял ден, като затрупваше фризера с тави лазаня, енчилада, кутии с чили и домашна супа, всичко в количества, по-големи от онези, които семейството можеше да изяде. Ръцете й бяха в постоянно движение. Ако не готвеше, търкаше тенджера или бършеше съдовете, или усърдно триеше плотовете, сякаш елиминираше скорбут от опасно мръсен кораб. Бръчката между веждите й вече никога не изчезваше. Бе родила първото му внуче три месеца по-рано и вече беше свалила килограмите си от бременността, че и отгоре; страните й бяха хлътнали по нов начин. Красивите й кафяви очи, винаги толкова очарователни и пламенни, често ставаха сълзливи, кървясали и нефокусирани.

— Ще се вкараш в гроба с тази работа — упрекна тя баща си веднъж.

— Лош подбор на думи — бе отвърнал Томи, като се опитваше да поддържа гласа си безгрижен, без горчивина.

— Знаеш какво имам предвид, татко.

Знаеше. Бе ходил на развалините всеки ден, защото те бяха гробът на жена му или поне толкова гроб, колкото някога щеше да има. Рони беше офис мениджър в компания за финансови услуги на деветдесет и петия етаж на северната кула на Световния търговски център. Преди самолетите да се разбият в онази сутрин, Томи и Рони се бяха срещнали във външното фоайе между сградите, както много други дни, когато Томи се запътваше към къщи от смяната си като нощен охранител, а Рони пристигаше. Трябваше да не е на работа онзи вторник, но бе решила да отиде и да помогне на шефа си да разчисти архива.

— Ще си взема един допълнителен почивен ден идната седмица — беше казала на Томи. — Ще ми е по-приятно, ако знам, че тази работа е свършена. — Бяха се целунали във фоайето, бяха обсъдили какво да правят за вечеря. — Зареди миялната — бе заръчала жена му и го бе стиснала леко за ръката.

— Прието — бе отвърнал той. Тя се бе усмихнала и леко бе извъртяла очи; и двамата знаеха, че ще забрави. Томи беше изморен от работата цяла нощ, но не чак толкова изморен, че да не забележи късата й пола, колко хубав и стегнат изглеждаше задникът й под шева по средата на сивия вълнен плат, колко изваяни бяха краката й след три дъщери, а отскоро и внук.

През съкрушителните часове, дни и седмици, последвали онази утрин, той бе мислил отново и отново за онзи момент: дългите, силни крачки на Рони под яркото сутрешно слънце, как тези крака трябваше да я отведат в безопасно място, как той трябваше да бъде там, за да я хване. Спомни си обувките, които жена му носеше в онзи ден, червена лакирана кожа, изрязана на пръстите. Винаги идваше с маратонки от къщата им в Рокауейс, но спираше във фоайето и ги сменяше с обувки на токчета. Пукаше й за подобни неща.

— Външността е важна — казваше тя на децата си. — Ако искате хората да виждат същността ви, не ги разсейвайте с външността.

Очите му я бяха проследили онази сутрин, докато вървеше към асансьорите. Винаги щеше да е благодарен поне за това, че бе спрял и се бе възхищавал на лекото полюшване на дупето й, че я бе наблюдавал как пъха служебната си карта, как натиска бутона на асансьора за нагоре, леко подръпвайки подгъва на полата си. Как сърцето му се бе размекнало от мисълта каква невероятна жена беше тя и какъв късметлия бе той, че му принадлежи.

— На мама нямаше да й хареса да ходиш там всеки ден — повтаряше му Маги постоянно през следващите месеци. — Нямаше да й хареса постоянно да се излагаш на риск.

На Томи не му пукаше какво би могла да си помисли Рони за дните, които прекарваше в ровене из развалините, но притеснението върху лицето на дъщеря му го глождеше. Съпругът й го бе дръпнал настрана наскоро, за да му обясни, че все още не може да спи нормално, сънува кошмари и има пристъпи на плач. Че скръбта от липсата на майка й се бе превърнала в тревога за здравето на баща й, в мъчителна увереност, че той използва руините, за да се самоубие бавно, и че дори няма да доживее да види първия рожден ден на внука си. Маги постоянно питаше Томи дали няма да помага с бебето, за да се върне тя на работа на половин ден. Той бе наясно, че молбата й е просто начин да го разкара от развалините. Когато останаха само седмици до края на разчистването, реши да извести, че ще напусне, за да помогне с внука си и да успокои малко Маги и двете й сестри. Заслужаваха го.

Томи прекара последната си сутрин на работа да обикаля и да стиска ръцете на мъжете и жените, с които бе работил рамо до рамо по време на дванайсетчасови смени, шест дни седмично, от месеци. Скоро всички те щяха да се разотидат, това странно, свадливо семейство огнеборци, металурзи, електротехници, полицаи, медицински работници. Всички те бяха прекарали месеци в разчистване на руините на сградите и беше време да се върнат към живота си, включително и той, каквото и да означаваше това, какъвто и живот да го чакаше на невъобразимата друга страна на купчината. Томи взе греблото си и отиде на обичайното си място; все още вярваше, че днес, последният му ден, може да е денят — денят, в който ще открие нещо, принадлежало на Рони.

Това беше глупаво, неправдоподобно желание, но и същевременно бе нещо, от което не можеше да се отърси. Всяка сутрин, докато прекосяваше мост „Гил Ходжис“ и вървеше по „Белт Паркуей“ до центъра на Манхатън, той си представяше как попада на нещо нейно, докато преравя отломките — каквото и да е: очилата й за четене в пурпурното кожено калъфче, ключовете й на ключодържателя от Кейп Код, който използваше от години, една от червените обувки.

В най-лошите си дни той бе ядосан на Рони, ядосан, че не му бе пратила знак, някакъв малък успокоителен предмет. Знаеше, че това е просто една от многото ирационални мисли, които го бяха сполетели през последните месеци. Седмици наред беше сигурен, че ще открие нея, още жива и затрупана под някоя купчина, мръсна, изморена и покрита с онзи вездесъщ сив прах; ще го погледне, ще му протегне ръка и ще каже: „Не можа ли да се забавиш още малко, О’Туул?“.

От първите разтърсващи моменти, когато видя разрухата по телевизията, още преди кулите да са паднали, Томи знаеше, че тя няма шанс. Въпреки това бе прекарал първите няколко седмици да копае като обезумял там, където мислеше, че може да е паднала. След това за смущаващ брой седмици бе изпитвал непреодолимо желание да вкуси пепелта, да я сложи в устата си. Единственото, което го спря, беше, че някой щеше да види, щеше да го изпрати в палатката за консултации с терапевт и повече нямаше да го пуснат обратно. Най-накрая бе назначен на полетата за разчистване най-близо до северната кула — глупава разлика, тъй като нямаше разумно основание или цел в начина, по който останките се бяха озовали под краката му; въпреки това мястото го успокояваше. Прекарваше дните си с градинско гребло в ръцете си в търсене на артефакти. Желанието му го бе превърнало в неуморен откривател. Беше намерил безброй предмети. Повече портфейли и очила, отколкото можеше да преброи, избледнели плюшени животни, ключове, раници, обувки; уверяваше се, че всяко нещо е прибрано в торба и му е сложен етикет, с надежда, че това ще донесе утеха на някое друго семейство, колкото и анемична да бе тя.

Въпреки това идеята се съхрани: може би щеше да открие нещо нейно и докато е там и преравя останките, това бе възможно; беше се случвало, просто не на него. Салваторе Мартин, пенсиониран медицински работник от „Спешна помощ“, който работеше в смяната от 05:30 седем дни седмично, един ужасно студен, леден зимен ден бе прокарал греблото си през заплетена купчина кабели и пръст и оттам го бе погледнала снимка на сина му Сал-младши върху ламинирана идентификационна карта, леко обгоряла по краищата, но с непокътната снимка. Мъжът бе напуснал следващата седмица и всички смятаха, че намирането на идентификационната карта му бе дошло в повече и го бе извадило от равновесие. Томи знаеше истината. Сал бе намерил онова, което търсеше — доказателство, талисман — и следователно беше свободен да си тръгне.

В последния следобед сред купчината, Томи реши да открие свой собствен сувенир от мястото, на което Рони за последно е била жива и е дишала — нещо, което лесно да се побере в джоба му и което да седи на бюрото му или на перваза над кухненската мивка; нещо, което да може да понесе да гледа всеки ден. Докато преравяше камънака, обмисляйки възможностите си (отломка, малко камъче — това не можеше да бъде ничия лична вещ, не би направил подобно нещо), един от колегите му го повика.

— Томи!

Беше приятелят му Уил Пек. По-голямата част от компанията за двигатели на Уил в Бруклин бе унищожена, когато кулите рухнаха; Уил си беше останал у дома онази сутрин със стомашно неразположение. И двамата бяха тук от първия ден, прегръщаха и прогонваха собствените си демони. Уил го викаше на място, където един багер току-що бе стоварил огромна купчина пръст, прах и разкъсан метал.

— Намерихме нещо тук, О’Туул. Може би ще искаш да дойдеш да го погледнеш.

Когато Томи бе изтръскал отломките от скулптурата и бе разбрал какво гледа, едва успя да удържи щастието си. О, колко беше борбена, изчака до почти последния час от последния му ден, но го направи! Секундата, в която видя металното нещо да се появява под праха и пръстта, той знаеше, че е от Рони. Въпреки щетите можеше да види нежността в прегръдката на двойката. Жената от скулптурата бе спуснала единия си крак върху крака на мъжа, точно по начина, по който Рони сядаше, когато бяха сами, когато се приближаваше, премяташе крак през неговия, с едната си ръка обгръщаше рамото му, а с другата го придърпваше до себе си.

— Много ли съм тежка? — питаше.

— Изобщо не си.

Дори когато беше бременна в деветия месец, никога не я усещаше твърде тежка в скута си. Обичаше усещането от пълното й бедро върху неговото, начина, по който се притискаше към гърдите му. Позата бе толкова типична за нея, толкова интимна и позната, че когато Томи видя статуята, дори покрита с мръсотия и камъчета, се наложи да използва целия си самоконтрол да не се развика от щастие и да не каже на всички какво означаваше появата й, от кого беше. Но той не можеше да бъде толкова жесток, не можеше да размахва късмета си пред другите. Затвори очи за малко и мислено благодари на жена си.

„Целувката“ седя там, докато смяната на Томи не свърши и не стана вечер. Статуята бе сложена върху количка и той изяви желание да я извози до временната каравана за вещи на пристанищното управление, където творбата щеше да бъде описана и снимана, преди да бъде предадена на хората, които отговаряха за артефактите. Благодарение на някакъв невероятен късмет служителят, който описваше вещите, си бе тръгнал по-рано онзи ден. Застанал пред вратата на караваната, Томи разбра какво трябва да направи. Бе се оказало абсурдно лесно да прехвърли скулптурата в задната част на пикапа си и да я откара у дома. Знаеше, че ще минат седмици или месеци, преди някой да забележи, че липсва. А може би никой нямаше да открие липсата й. Сред купчините обгорени отломки — лични вещи и парчета от сгради, гуми, коли, пожарни камиони и самолети, кой въобще би си спомнил това нещо? Кой би помислил да попита къде е изчезнало?