Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (10)

Осма глава

Пол Ъндъруд управляваше литературното си списание „Хартиени фибри“ от малък лабиринт гъсто населени офиси в края на едни изтъркани стълби в доста стара сграда, която се намираше в сянката на Манхатънския мост. Той бе купил четириетажната къща с тухлена фасада, преди Дъмбо да стане ДЪМБО^[1], когато масите мигриращи манхатънци бяха изгонени от Бруклин Хайтс и Кобъл Хил заради цените на имотите, но все още искаха естетично чистите, исторически важни и относително достъпни тухлени сгради на Парк Слоуп или Форт Грийни. Беше се натъкнал на малкото клиновидно подобие на квартал една ясна лятна събота, след като бе пресякъл Бруклинския мост. Небрежно запътил се на север, Пол се озова сред индустриалните квартали и се възхити на улиците от сиво-сини белгийски павета, наредени в приятни форми, прорязани от трамвайни релси, които вече не се използваха. С одобрение бе отбелязал отсъствието на скъпи бутици за дрехи, луксозни кафенета, ресторанти с декоративни тухлени стени и пещи на дърва. Всяка четвърта сграда изглеждаше като сервиз за коли или магазин за поправка на уреди. Харесваше му настроението на мястото; напомняше му на Сохо тогава, когато Сохо кипеше от енергия и сила и излъчваше малко театрална опасност. Долу, до бреговата линия, един знак информираше, че мърлявият парк, пълен с дилъри на крек и клиентите им, предстои да бъде обновен и разширен, а после забеляза, че същият изпълнител има знаци из целия квартал, които известяваха превръщането на индустриални сгради в жилищни.

Докато стоеше на един ъгъл на Плимут Стрийт същия следобед, в малкото оставащи дни на двайсети век, докато слушаше дрънченето и тракането на каросерии на камиони, които тътнеха по пътя към Манхатънския мост на север от него, и гледаше как слънцето осветява масивните арки на Бруклинския мост на юг, Пол Ъндъруд видя бъдещето си: табела „За продан“ върху една привидно изоставена сграда на ъгъла. В горния край на червеникавокафявата й фасада той успя да различи избледнелите бели букви като знак за отдавна замрял бизнес, който жилището бе приютявало: ПЛИМУТСКИ ХАРТИЕНИ ФИБРИ ООД. Прие табелата като поличба. Купи сградата следващата седмица и започна литературното си списание „Хартиени фибри“ следващата година.

Пол живееше на последния етаж на сградата (две спални, добре реновиран, безупречно обзаведен, с невероятни гледки), точно над офисите на „Хартиени фибри“, които бяха натикани в предната половина на третия етаж. В задната част на третия етаж и на целия втори етаж се помещаваха два скромни, но все по-примамливи апартаменти под наем. На първия етаж имаше магазин за бельо. „Ла Роса“ не продаваха изящно бельо, нищо дантелено, повдигащо, прозиращо, а това, което Пол смяташе за бельо за възрастни дами, подходящо за матрони. Дори пластмасовите торсове на витрината изглеждаха така, сякаш се чувстваха неудобно, овързани здраво със сутиени и корсети, които наподобяваха усмирителни ризи с редиците си стоманени кукички, висящи еластични колани и подсилени презрамки. Пол нямаше представа как се задържаха на мястото, никога не бе виждал повече от един човек в магазина. Имаше своите подозрения, но чекът за наема идваше навреме всеки месец, така че, доколкото го касаеше него, „Ла Роса“ можеше да пере или трикотаж, или пари, или да продават каквото искат на странната редица клиенти от мъжки пол, които обичайно си тръгваха с празни ръце.

Пол полагаше големи усилия да държи личния си живот и работата си разделени. Никога не си носеше работа „горе“, никога не се появяваше в „Хартиени фибри“ с дрехи, които смяташе за цивилни, винаги се преобличаше за бързото слизане един етаж по-долу. Всяка сутрин той слагаше някой от изисканите си, ушити по поръчка костюми и избираше папийонка от огромната си колекция. Вярваше, че формата на пеперуда под брадичката му осигуряваше необходима противотежест на твърде дългото му лице и грозната му коса, която бе тънка като на бебе, мишекафява и имаше навика да стърчи покрай ушите му или на темето.

„На теб ти е позволено да носиш цветни папийонки“, бе казала бившата му жена, дипломатично визирайки с нищо незабележителните му черти: сиви очи, по-скоро воднисти, отколкото пронизващи, тънки устни, мек, почти подобен на пластилин нос. Пол никога не бе имал проблем с обикновената си външност. Той предоставяше ценна невидимост в определени ситуации; дочуваше неща, които не трябваше, хора му се изповядваха, погрешно преценявайки го като безобиден. (Видът му невинаги работеше в негова полза. Неотдавнашният обяд например, който си бе уговорил с млада поетеса, след като размяната на имейли помежду им беше преминала във флирт. Разочарованието й от външния му вид, в разрез с мощното му остроумие в кореспонденцията им, бе станало кристално ясно от изражението на лицето й. Е, той също беше изненадан. Изненадан да открие, че тя дори бегло не приличаше на жената от авторската снимка с нейната лъскава коса, премрежени очи и нежни блестящи устни.)

Пол ценеше рутината и навика. Ядеше една и съща закуска всеки ден (купичка овесени ядки и ябълка), след което излизаше на сутрешна разходка по „Фултън Фери Лендинг“. В работни дни той никога не се отклоняваше от маршрута си, бе станал експертен хроникьор на бреговата линия във всичките й сезонни трансформации. Днес вятърът беше безпощаден, блъскаше по ентусиастите, които бяха достатъчно смели да излязат навън; Пол се наведе срещу него и с усилие продължи напред, като уви шала по-плътно около врата си. Обичаше реката, дори през суровата нюйоркска зима, обичаше стоманения й сребрист блясък и заплашителните бели вълни. Никога не се уморяваше от гледката към пристанището; винаги се чувстваше късметлия да е точно там, където беше, мястото, на което бе избрал да принадлежи.

Когато тръгна към далечния край на „Фултън Фери Лендинг“, той видя познатата фигура на Лео Плъм на една от най-близките до водата пейки. Лео и Пол бяха започнали да се разхождат заедно от време на време. Лео вдигна поглед и помаха. Пол ускори крачка. Всъщност с нетърпение бе започнал да очаква дните, в които Лео се присъединяваше към него на пейката. Предполагаше, че и по-странни неща се бяха случвали.

 

 

Пол беше бесен, когато списанието „Скрито-покрито“ спря да излиза и Лео не го покани да помогне при започването на сайта, който по-късно прерасна в „Скрито-покрито Медия“. Лео не бе взел всички от печатното издание, а само онези, които по принцип бяха смятани за най-умни и най-желани, а Пол винаги бе вярвал, че попада точно в тази категория. Може и да не беше най-талантливият писател, най-безстрашният репортер, но на него можеше да се разчита, бе способен и амбициозен и не трябваше ли всички тези неща да се вземат под внимание? Спазваше сроковете, статиите му бяха прилични и помагаше там, където имаше нужда, дори да не влизаше в задълженията му. Правеше всичко, което трябваше да правиш, за да спечелиш нещата, които искаш. Беше мил.

Това, че никой друг не се изненада, че Пол не отива с Лео, също бе удар за него. Все очакваше шокирани погледи, свити пръсти, които да го канят зад затворената врата: „Лео не взима теб?“. Когато не се случи, Пол разбра, че никой друг не го смята за един от избраниците.

Веднъж бе събрал кураж да попита Лео за това.

— Ъндъруд, там няма да е твоята сцена — беше казал той, като сложи тежката си ръка на рамото му и задържа погледа му по онзи начин, по който само Лео можеше — начина, който едновременно те ласкаеше, че имаш цялото му внимание, и леко размътваше мозъка ти, правеше те неспособен да задържиш мислите си. — Ще го намразиш. Ти си по задълбочените неща. Не бих ти го причинил. А и плащам жълти стотинки.

Известно време Пол се успокояваше с обяснението на Лео. Вероятно щеше да мрази клюките; вярно беше, че се бе специализирал в по-задълбочените културни статии. А и нямаше желание да работи за нищо. Но след това той откри, че Лео е наел Гордън Фицджералд като редактор в новото „Скрито-покрито“. Гордън не беше по-заинтересован от Пол от кратките материали и клюките и бе сигурен, че Гордън не работи за жълти стотинки. Някога Пол беше шеф на Гордън — сам го бе наел! — и знаеше, че той носи само неприятности, беше пияница и простак от световна класа. Месеци след като Лео напусна, Пол свободно обявяваше мнението си за новия проект: „Всичко ще потъне до шест месеца“. Разбира се, предсказанието му се оказа напълно погрешно.

Пол не знаеше какво се бе случило с Лео, че да попадне в клиника, защото публичната информация беше непълна, а Беа не говореше по въпроса. Дочул бе слухове за катастрофа с кола някъде из Хемптън. Жената на Лео, Виктория, беше видяна из града с няколко високопоставени кавалери. Лео, изглежда, бе заживял със Стефани Палмър (отново) в Бруклин. Поршето му беше изчезнало.

Когато една сутрин през ноември Лео се появи в офиса му, привидно търсещ Беа, Пол не си помисли нищо. Но Лео стоя там часове, пъхаше си носа навсякъде, разпитваше за графика за издаване, крайните срокове за рекламните кампании, продажбите на тиража, абонаментите, финансирането. Искаше да знае за онлайн присъствието на списанието (скромно), взаимоотношенията между авторите (здрави) и как Пол би се разраснал, ако можеше: „Ако имаше цялото финансиране, което би си пожелал?“.

И тогава Пол реши, че разбира.

— Нейтън те е пратил тук — заяви той. — Вие двамата отново работите заедно.

Изглеждаше логично; преди бяха партньори и Пол смяташе, че неотдавнашната му среща с Нейтън е била обещаваща. Лео задържа погледа на Пол по начин, който изглеждаше многозначителен, и каза:

— Официално? Не. Официално? Това е просто приятелско посещение.

— Разбирам — кимна Пол. Не разбираше, но силно се надяваше, че Лео е там по официално-неофициална работа за Нейтън. На едно от безбройните празнични партита, на които бе ходил през декември — дори не можеше да си спомни на кое точно, всички те се сливаха, цялата серия с евтино шампанско, мазни кубчета кашкавал и безглутенови сладки — един от старите му колеги от „Скрито-покрито“ спомена за слуховете, че Нейтън обмисля да започне ново литературно списание… или да инвестира в някое издание.

— За намаляване на данъците ли? — попита Пол, неспособен да си представи друга причина.

— По-скоро е свързано с егото му — бе отвърнал приятелят му. — Нещо уважавано и интелектуално, за да балансира другите неща.

Пол знаеше, че „другите неща“ включват не само простичката клюкарска природа на онлайн присъствието на „Скрито-покрито Медия“, но и софт порно сайта, който генерираше по-голямата част от приходите на компанията.

— Някаква идея кого има предвид?

— Никаква. Трябва да му се обадиш. Парите, които се кани да хвърли на някого, за него може да са шепа дребни монети, но вероятно са огромна сума по твоите стандарти.

Още на следващия ден Пол си бе уредил среща по телефона. Понякога имаше чувството, че да поддържа „Хартиени фибри“ на повърхността, беше като да се опитва да преплува Атлантическия океан с пробита лодчица. Непрекъснато запълваше някоя дупка само за да се появи следващата, а след това още една и сякаш цялото начинание щеше да потъва повече пъти, отколкото можеше да си помисли.

Парите, които идваха от сградата, освен че му позволяваха да работи и да живее без наем, осигуряваха и някакъв приход — достатъчен, за да плаща на себе си, на Беа и на другия си служител на пълен работен ден (отговорната редакторка, която прекарваше по-голямата част от времето си да кандидатства за субсидии, да увещава вероятни бъдещи дарители и да се опитва да задържи настоящите такива да не се отметнат) скромни заплати. „Хартиени фибри“ имаше солидна база от абонаменти — докъдето се простираха тези неща — и дори успяваше да докара прилична сума от реклама, но тези неща не бяха достатъчни, за да покрие всичките си разходи, да плати на авторите си и да поддържа свързаните с него проекти процъфтяващи.

Голямата част от външното финансиране идваше от двете възрастни лели на Пол, сестри на починалия му баща, които никога не се бяха омъжвали и гледаха на Пол като на син. Те бяха от онзи тип възрастни нюйоркчанки, които от десетилетия и десетилетия споделяха един и същи апартамент под наем на пешеходно разстояние от „Линкълн Сентър“^[2]. Ненаситни читателки, страстни пътешественички, редовни посетителки на всякакви четения и на бродуейското матине в сряда. Имаха целогодишни абонаменти за балета, „Карнеги Хол“, както и за общинския център „Уай“ на 92-ра улица, плюс ложи на стадион „Ший“. Всеки януари, откакто той започна изданието си, те му изпращаха изключително щедър чек. Фондът на Сестрите, както мислеше за него (и както го беше изписал на страницата с дарителите, което ги бе възхитило), беше този, заради който успяваше да плаща на писателите и с който смогваше веднъж или дваж годишно да издаде книга под скромното име на фирмата си. Обичайно това бяха стихосбирки, от време на време по някоя повест или сборник с есета.

Преди две години януарският чек беше малко по-малък. Миналата година — още по-малък, а миналия месец — почти наполовина от първоначалната сума. Пол никога не би го направил въпрос, но се тревожеше, че може би нещо с лелите му не е наред и те не му казваха. Той ги покани, както всеки януари, за да им благодари за дарението — на питиета в „Алгонкуин“ и на похапване в „Кийнс Стейкхаус“. Преди да получи възможност да попита дали всичко е наред, те повдигнаха темата за намаляващите чекове, говорейки по обичайния си начин, почти като един човек. Той вече бе свикнал с ексцентричността им, но в редките случаи, когато се отбиваха до офиса му — „само да огледаме“ — осъзнаваше как изглеждат на другите хора. „Като онези дами от «Грей Гардънс» — бе казала една от стажантките му веднъж с възхищение — само без деменцията и котките.“

— Толкова съжаляваме — рекоха му те по време на обяда. — Изглежда, че използваме пенсионния си фонд малко по-бързо, отколкото би било добре.

— Счетоводителят ни тропна с крак, скъпи. Опитва се да ни накара да намалим всички разходи наполовина.

— Особено такива, които определя като „ненужни“, каквато и да е благотворителност.

— Можеш да си представиш страданието ни. Разбира се, първоначално отказахме, но след това…

— Той ни извика в офиса! Като директор, който вика избягалите от час ученици да отговарят за постъпките си. Беше потресаващо…

— Потресаващо. Бе подготвил диаграми.

— Не диаграми, графики. Бяха цветни.

— Много впечатляващи. — Последва общо и печално кимане; Пол чакаше.

— Виждаш ли, количеството червено на бъдещите очаквани приходи…

— Червеното не е хубаво.

— Разбирам, че никой не иска червено на диаграмите — каза Пол.

— Графиките. — Изглеждаха толкова притеснени, избягваха да го погледнат, пиеха виното си твърде бързо и той побърза да ги увери, че разбира.

— Вече сте направили толкова много — успокои ги. — Направили сте повече от достатъчно.

— Чекът ни ще става все по-малък с всяка следваща година, но можеш да разчиташ на нас за нещичко.

— Опасявам се, че живяхме твърде дълго. Кой би си помислил?

— Особено след всички тези години пушене? Всичкото червено месо? Ще имаме късмет, ако остане нещо за погребението ни, когато този ден настъпи.

Пол реши да не обръща внимание на странната конструкция на изречението, предположението, че двама души ще имат едно погребение — в един и същи ден — въпреки че му бе невъзможно да си представи едната сестра без другата.

Макар да мислеше, че ще има повече време, той знаеше, че този ден все някога ще дойде; лелите му нямаше да живеят вечно. Безброй пъти се бе опитвал да се захване по-сериозно с деловата страна на нещата, с оскъдните финанси, но мразеше деловата страна на нещата. Опитваше се да измисли как да удвои усилията си за финансиране, когато по една случайност чу приказките за Нейтън и си уговори среща. Нейтън не се бе обвързал по никакъв начин, но беше слушал внимателно, с любопитство. Задаваше много въпроси, а Пол предлагаше интелигентни, обмислени отговори. Не се затрудни изобщо. Постоянно си мислеше какво би направил, ако имаше повече пари. Уебсайтът беше жалък, нищо повече от място, на което да се абонираш или да изпратиш нещо, и много от писателите му бяха разочаровани, че творбите им не са достъпни онлайн. Той искаше да издава повече книги, много повече книги. Искаше да разшири скромните-но-уважавани читателски серии, да започне лятна конференция и може би да отвори писателски център за младежи в риск. Но всичко това щеше да изисква повече пари, отколкото някога бе имал.

— Нека и двамата да помислим още малко — бе казал Нейтън. — Ще се свържа с теб до няколко седмици.

И тогава се появи Лео, висеше в офиса, оглеждаше наоколо и задаваше въпроси.

— Неофициално — бе го попитал Пол, — има ли нещо конкретно, което те интересува за това как се случват нещата тук?

Оттогава той и Лео се бяха срещали няколко пъти, обичайно започваха с виждането на пейката сутрин. После се разхождаха, вземаха си кафе и говореха — най-вече за работа и предизвикателството да издаваш литературно списание. Но също така и за други неща: недвижимо имущество, бързо разрастващото се бруклинско крайбрежие, градската политика. Пол все още не беше сигурен какво цели Лео. Предполагаше, че повече от един човек ще се кандидатира за парите на Нейтън, затова опитваше с всички сили да впечатли Лео, като го запознаваше с всяка стъпка от съставянето на летния брой, от време на време се преструваше, че има голяма нужда от съветите му, след което оставаше приятно изненадан от отличното му предложение. Пол бе забравил — беше лесно да забрави предвид постепенното му преобразяване от знаменитост с нова медия и бляскав живот на непокаяла се задоволеност — колко хитър можеше да бъде той по отношение на печатното слово. Инстинктите на Лео вбесяващо не му костваха никакво усилие и бяха точни, а Пол неволно се наслаждаваше на това и на оживената размяна на реплики. Всъщност присъствието на Лео накара Пол Ъндъруд да разпали отново мъничкото въгленче, скътано в едно миниатюрно местенце, където бе мисълта за целувката с Беатрис Плъм.

През годините Пол бе имал няколко внимателно подбрани любовници. Те идваха и си отиваха, някои повече от веднъж. Беше женен за кратко, изглежда, не му се удаваше, но бе обичал Беатрис Плъм като че ли винаги. Любовта му към нея беше тиха и постоянна, позната и успокояваща; сякаш бе нещо почти изцяло негово, като загладено камъче или броеница, нещо, което би вземал и премервал в ръката си от време на време, по-скоро успокояващо, отколкото обезсърчаващо. Пол подозираше, че Беа никога няма да го обича, но си мислеше, че може би един ден ще му позволи да я целуне. Той беше много добър по тази част; бяха му го казвали достатъчно често, за да е уверен в това си умение и да знае, че хубава целувка в идеалния момент, добре изпълнена, би могла да открие пътища за далеч по-интересни дестинации.

Толкова години си бе мислил за целувката с Беатрис и знаеше, че вероятно никога не бива да опитва, че няма начин реалността да не бледнее в сравнение с безбройните му години мечти за целувката и начина, по който щеше да се случи (на задната седалка на такси в гореща дъждовна нощ; в забавилото се метро, докато светлините премигваха; под арките на „Бетезда Терас“ с елегантните им плочки; под спускащото се на хоризонта слънце; и любимото му видение: в градината със скулптури в Музея на модерното изкуство, където и двамата бяха толкова завладени от пищните, закръглени творби на Хенри Мур, че се обръщаха един към друг едновременно, подтикнати от еднакво силната си нужда да се притиснат до тялото на другия в същия момент).

Пол беше прекарал последното десетилетие да наблюдава как светлинката на Беа избледнява и това бе притеснително. Не само защото го беше грижа истински за Беа като писател и човек, но също така, защото подозираше, че бавното й угасване играеше роля в чезнещите му похотливи мисли за нея. Провалът не го привличаше; предпочиташе жените си амбициозни и отдадени. Беа бе спряла да говори за книгата си преди години. Никога не я видя да си краде време, за да пише или дори да драска по малки листчета или в бележник. Понякога му се искаше да я уволни, да я накара да напусне офиса и да се занимава с нещо друго, каквото и да е друго. Но не можеше. Не би го направил.

Беа изглеждаше посъживена напоследък, неотдавна в нея се бе появило нещо — привлекателно и страстно. Чул я бе да споменава, че работи по нова книга. Беше достатъчно разумен да не пита; щеше да изчака тя сама да повдигне въпроса. Чудеше се дали вече е показала някакъв текст на Лео. Надяваше се да е така, защото той би се доверил на мнението му. Ако Лео смяташе, че онова, което пише Беа, има потенциал, е, кой можеше да знае? Какво щеше да е по-прекрасно за едно току–що разширило се издателство от дългоочаквания дебютен роман на Беатрис Плъм? Всичко, което напишеше тя, щеше да привлече вниманието както към нея, така и към този, който бе публикувал творбата. Може би трябваше да дръпне Лео настрана и да го пита дали е чул, или видял нещо.

Представяше си всичко отлично: партито за книгата в местна независима книжарница, Беа, обградена от нетърпелива, доброжелателна тълпа ценители, светлите й очи и потрепващите й пръсти, дългите й плитки, навити и прикрепени на тила й, точно както той обичаше. Ще се обърне към него нежна и изпълнена с благодарност, ще се изчерви заради постижението си, а той ще докосне лакътя й, ще целуне бузата й, както бе правил хиляди пъти преди, но този път ще се задържи мъничко по-дълго, толкова, че тя да забележи, неясно заявяване. Първа целувка сред купчините с книги. Ето това вече беше истински романтично.