Кийра Кас
Сирената (9)

Девета глава

През повечето време стоях в стаята си. Все чаках нещо да се случи, а в живота не става така. В затворена среда всичко се повтаря.

Елизабет, разбира се, първа реши да излезе. След почти месец на заточение в къщата почука на вратата ми.

— Миака продаде още една картина. Отиваме по магазините, за да отпразнуваме повода. Искаш ли нещо?

Свих рамене.

— Няколко клина. И един-два пуловера. Достатъчни са ми да имитирам зимен гардероб, ако ми се наложи да изляза някъде.

— А смяташ ли да го направиш скоро? — Звучеше нехайно, но очите й ме прорязваха.

Отново насочих поглед към книгата.

— Не знам. Определено няма да е днес.

— Сигурна ли си? Може да дойдеш с нас и сама да си избереш клинове. Ще съжалявам, че ти го предлагам, но все пак — пошегува се тя.

Усмихнах й се вяло.

— Благодаря, но няма нужда.

Елизабет се задържа до вратата за малко, като си пое дъх няколко пъти, сякаш се канеше да спори с мен, но в крайна сметка се отказа.

— Добре тогава. Няма да се бавим.

Остави вратата открехната и я чух да шепне загрижено на Миака:

— Опитах да звуча равнодушно, но тя не иска да излезе.

— Просто й трябва още време — увери я тихо Миака. — Или се е случило нещо, за което още не е готова да ни сподели, или вече наистина не може да понася живота на сирена. Потънала е в дупка.

— Е, как да я изкараме от нея? Не мога да живея така — изсъска Елизабет.

— Тя би го направила за нас. Всъщност го е правила.

Колкото и тихо да шепнеха досега, Елизабет попита с още по-тих глас:

— Говори ли с Нея? Разказа ли й как стоят нещата?

— Океана знае. Съгласна е, че трябва да проявим търпение.

Затворих очи. Съзнавах, че напоследък не бях в особено добро настроение, но се изненадах, че според тях е нужен план за справяне с проблема. Не можех да повярвам, че са се обърнали към Океана за съвет.

Тъкмо се канех да влетя във всекидневната и да им кажа да не си врат носа, където не им е работа, когато чух зова й.

Бързо! — прикани ме Тя. — Новата ви сестра ви очаква. И е много уплашена.

Изхвърчах от стаята си и от къщата и видях, че Миака и Елизабет вече тичат към Океана. Надникнах към пустия плаж зад нас, благодарна, че наближаваше зима и никой не искаше да припарва до водата.

Спуснахме се към вълните, като вдигахме високо крака, докато не нагазихме достатъчно надълбоко, за да ни отнесе водата.

Къде отиваме? — попитах.

В Индия. Бъдете внимателни с това момиче.

Разбира се.

Думите й ми напомниха за деня, в който бяхме приели Миака, а това ме притесняваше. Миака бе живяла в рибарско селце на северния бряг на Япония. Изобщо не трябвало да се качва в лодката, както разбрахме между риданията, когато отидохме при нея. Каза, че повтаряла на семейството си отново и отново колко се страхува от водата и че ще свърши двойно повече работа, след като извадят рибата на сушата.

Те не обърнали внимание на молбите й. Накарали я да се качи в рибарската лодка.

И я загубили завинаги.

През последните осемдесет години в съзнанието ми се бяха запечатали няколко неща: бледият спомен за лицето на майка ми, знанието, че баща ми беше с мустаци и че имах двама братя, макар да не си спомнях имената им. Миака обаче помнеше единствено името на селото си и как беше дошла при нас, но само защото ние й бяхме разказали.

Елизабет пазеше доста неща в съзнанието си, но главно от ненавист. Не харесваше особено семейството си и като че ли помнеше имената им, за да ги проклина наум. „Виждаш ли, Джейкъб? Обиколих Европа. Виждаш ли, мамо? Ям деликатеси. Виждате ли, всички вие? Постигнах повече, отколкото вие можехте да си мечтаете.“

За Ейслинг не знаех. Така и не беше споделила с нас.

Но мисълта за Миака, толкова крехка и уплашена след падането си от лодката, беше нещото, заради което държах да помогна на непознатото момиче. Колкото и бързо да се движехме, ми се искаше да можехме по-бързо.

Калѐн!

Обърнах се и видях, че Ейслинг ни догонва.

Здравей — отвърнах с тревожен глас. — Май положението е лошо. Ще трябва да сме много внимателни.

Мисля, че ти трябва да изнесеш речта.

Обърнах се към Ейслинг.

Но аз никога не съм го правила. Ти си най-възрастна. Ти трябва да я изнесеш!

Скоро мен няма да ме има, Калѐн. Останаха ми само седмици. Трябва да я чуе от сирена, с която ще има време да се обвърже.

Не можех да скрия смущението си. Беше огромна отговорност да обясня на новата ни сестра какво я очаква.

Ейслинг преплете пръсти с моите, докато плувахме.

Ще ти помогна, ако имаш нужда, става ли?

В думите й имаше смисъл, макар че още се боях да не объркам нещо. Въпреки това не исках да разочаровам Ейслинг. Океана беше права: имам ли мисия, влагам цялата си енергия в нея.

Добре.

Всички се съсредоточихме да оглеждаме водната повърхност за човешко тяло, което по чудо плава на нея като върху легло. Забавихме чак в Арабско море.

Насам! — извика Миака.

Заплувахме към момичето, без да знаем как ще реагира, като ни види. Изправихме тела във въздуха и се озовахме пред най-ужасяващата картина, която бях виждала от много, много години насам.

Момичето носеше семпло, неукрасено сари, съдрано на няколко места — очевидно не от падане зад борда или друга дребна злополука. Беше разкъсано с видима свирепост. Ръцете и краката й бяха осеяни с пресни синини, но най-плашещото беше, че като проследихме дирята от охлузвания до глезените и китките й, видяхме, че за тях са завързани циментови тухли.

— Развържете въжетата. Бързо — наредих на сестрите си и се заех с възела на едната й ръка.

Горкото същество завъртя немощно глава към мен. Още беше задъхана от борбата за живота си.

— Моля ви, не ме убивайте — пророни с треперлив глас.

Сърцето ми се сви болезнено.

— Спокойно. Няма да те нараним. Ще те освободим, за да си поговорим.

Тя кимна.

— Готово — обяви Елизабет.

— Тук също — каза Ейслинг, хвана я за ръката и й помогна да се надигне.

Момичето с канелена кожа и сънливи очи сведе поглед към изранените си ръце и докосна няколко от синините, сякаш ги броеше.

— Защо? — простена тя. — Не съм виновна.

— За кое? — попитах, милвайки косата й.

— Че съм момиче.

Миака и Елизабет я доближиха с надеждата да я утешат, но Ейслинг остана назад, съсредоточена върху мен.

— Как се казваш? — попитах бъдещата ни сестра.

— Падма.

Тя избърса течащия си нос.

— На колко години си? — попитах с възможно най-спокойния си, ласкав тон.

Беше толкова объркана, че й се наложи да се замисли.

— На шестнайсет.

— Падма, какво си спомняш?

Тя поклати глава.

— Не искам да си спомням.

Погалих косата й отново, усетих как страхът се надига у нея.

— Няма нищо. Но ще ни кажеш ли поне как се озова във водата?

Тя ни огледа с изражение от смесица на любопитство и срам.

— Татко.

— Ще повърна — прошепна Елизабет.

— Бъди силна. Заради Падма — прикани я Ейслинг.

Аз също бях готова на всичко, за да й помогна.

В този момент не трябваше да мислим за себе си, а единствено за нея. Вече си представях как се е чувствала Мерилин, когато бе говорила с мен и Миака, как се е чувствала Ейслинг при първата си среща с Елизабет. След всичко, което горката бе преживяла, независимо от предстоящото, исках само да оцелее.

— Той ме хвърли във водата — призна тя, взирайки се в ръцете си. — Нямаше зестра. Скъпо е да се отглежда момиче. Преби майка ми, после и мен. Не помня как съм стигнала от къщата ни до водата, но още усещам дъските на пристанището под гърба си. Свестих се, преди да ме бутне. Изобщо не изглеждаше тъжен.

Преглътнах и се опитах да се взема в ръце.

Знаех как семейството на Миака бе пренебрегнало страха й. Знаех, че това на Елизабет не харесваше бунтарската й природа. Но никоя от нас не беше преживяла такъв ужас.

— Падма — подхванах нежно. — Аз съм Калѐн. А това са Ейслинг, Елизабет и Миака. — Моля те, нека й го обясня добре, нека я убедя да остане. — Ние сме много необикновени млади жени и искаме да дойдеш с нас.

— Къде? — попита Падма подозрително.

Усмихнах й се.

— Навсякъде. Ние сме певици, сирени. Вероятно си чела за нас в книгите или си чувала преданията за сестрите ни. Принадлежим на Океана. Пеем за Нея, за да Я запазим жива, а тя да поддържа земята. Разбираш ли?

— Не.

Ейслинг се засмя.

— И аз не разбрах от първия път.

— Нито пък аз — обади се Елизабет, а Миака кимна, потвърждавайки и за себе си.

Падма ни се усмихна предпазливо.

— Кожата ти е толкова светла! — възкликна, вперила удивен поглед в Елизабет.

— Да. — Тя протегна ръка и Падма прокара пръсти по дланта й, докато Елизабет не я отдръпна рязко. — Извинявай! Гъделичкаш ме!

Падма се засмя тихичко и сведе очи. После ахна, най-сетне осъзнала се.

— Във водата ли сме?

Аз кимнах.

— Ние принадлежим на Океана. Ако решиш да станеш една от нас, и ти ще си Нейна. Няма да остаряваш, нито да боледуваш. Ще си останеш същата в продължение на сто години.

Замълчах, като я изчаках да осмисли чутото. Искаше ми се да бях обърнала повече внимание на тези подробности, когато Мерилин ме промени.

— През това време ще й служиш като своеобразно оръжие. Гласът ти ще е смъртоносен и ще трябва да го пазиш в тайна за доброто на всички ни. След като стоте години изтекат, ще си върнеш нормалния глас и живота. Но дотогава ще принадлежиш на Океана. Никога няма да останеш сама. И ние, и Океана ще се грижим за теб.

— Ами семейството ми?

Поклатих глава.

— Съжалявам, но повече никога няма да ги видиш.

Тя сбърчи тъжно лице и зарида.

— Всичко ще е наред — обеща й Миака. — И аз някога страдах по семейството си, но ти предстои необикновен живот.

— Не искам да се връщам при тях — заяви Падма. — Не искам и да умирам, но ако трябва да се върна при тях, предпочитам да съм мъртва. Толкова се радвам, че им се измъкнах!

Двете с Ейслинг се спогледахме с усмивка.

— Значи ще останеш с нас? — попитах.

Тя вдигна широко отворени очи.

— Да! О, да! Моля ви, вземете ме с вас.

— Може ли да останем с нея? — попитах Океана. — За преобразуването?

Да, май така е най-разумно.

— Какво беше това? — учуди се Падма.

— Имаме много да ти разказваме. Но засега трябва да дойдеш с нас под водата. В теб вече има малко от Океана, затова Я чуваш, но трябва да довърши преобразуването, за да те задържи.

Падма изглеждаше притеснена, но кимна с глава.

— Гледай Елизабет.

Дивата ми сестра се надигна, направи няколко стъпки, после се гмурна грациозно в Океана, сякаш просто скачаше от уличен бордюр.

— Видя ли? Няма нищо сложно. Да вървим.

Изправих се и трите с Миака и Ейслинг я заведохме под водата.

Тя задържа наивно дъха си и ми стана още по-симпатична.

Заплувахме край нея, за да не се чувства сама нито за миг, а Океана отвори устата й и изля странна, черна течност в гърлото й. Нямах представа какво е, нито откъде идва, но знаех, че същата тази вода тече в моите вени, примесена с кръвта ми, и ме поддържа жива. Знаех и че дробовете ми са пропити с магия, която прави гласа ми така смъртоносен.

Синините на Падма избледняха, кожата й засия и без да остарее нито с ден, внезапно придоби вид на жена, която години наред е опознавала себе си и спокойно е улегнала в кожата си.

Когато Океана приключи ритуала Си, Падма увисна във водата и започна да се гърчи леко, учейки се как да диша под водата.

— Да вървим. — Миака я хвана за ръката и я затегли към дома.

Течението съблече съдраното й сари, а тя явно не усети, защото дори не понечи да прикрие голотата си. Но несъмнено усети, когато солта започна да полепва по тялото й, за да сътвори първата й рокля на сирена.

Като излязохме от водата и тръгнахме към дома, Падма разпери ръце и се заоглежда.

— Преродена съм! Аз съм богиня!

Искреше от радост, докато Миака и Елизабет я водеха към новата ни къща, следвани от Ейслинг.

Останала до глезените във вода, казах наум:

Добър избор.

Честно казано, беше трудно. Колебаеше се дали й се живее.

— Защото е мислила, че ако оживее, ще трябва да се върне при семейството си?

Предполагам. Картините в паметта й бяха умопомрачаващи. За баща й вече знаете, но майка й също се е държала зле с нея. Сякаш… смятала е, че раждането на Падма е било престъпление и е искала да се отчужди от нея колкото се може повече.

— Не мога да си представя една майка да постъпва така. Дано вече я е забравила.

Така ми се струва. Всички сте различни, но предполагам, че тя ще се опита да се отърси веднага от спомените си.

Тръгнах по брега с крака във водата и спрях пред плажната ни къща да погледам силуетите на сестрите си през прозореца на всекидневната. Бях благодарна, че Падма реши да дойде с нас, и толкова заинтригувана от новата ни сестра, колкото не се бях чувствала, откакто напуснахме Маями.

— Имам един въпрос. Само заради нея ли беше всичко?

В какъв смисъл?

— Очакваше да ме събуди ли?

Надявах се.

— И аз се надявам.

— Калѐн! — провикна се Елизабет и аз потиснах паниката си от волния полет на гласа й. Наоколо не се виждаше жива душа, но от това не следваше, че няма кой да я чуе. Звуците ехтяха по пустия плаж. — Падма вече се опитва да открадне чифт от обувките ти!

Тя се засмя щастливо, а аз въздъхнах, доволна, че Падма се приспособява към живота ни, сякаш от самото начало е била с нас.

— Кажи й, че всичко мое е и нейно.