Кийра Кас
Сирената (31)

Трийсет и първа глава

Първото нещо, което усетих, беше глад. Имах чувството, че стомахът ми е хлътнал и липсата на храна ми причинява болка. Но дори тя ми се струваше някак чужда, сякаш се случваше само на другите хора, не на мен.

После усетих, че се поклащам. Движех се, но беше тъмно и не знаех нито къде се намирам, нито как ме пренасят. Със сигурност не използвах собствените си крака. Те, както и цялото ми тяло, бяха напълно изнемощели — имах чувството, че няма да ми се подчинят, дори ако се наложи.

— Ехо? — намерих сили да пророня.

Гърлото ми гореше, сякаш ожулено от солената вода. Едва успях да вдигна глава.

И видях как се движа. Три момичета ме носеха, две държаха тялото ми, а третото крепеше краката ми.

— Къде ме водите? — попитах със слаб, треперлив глас.

В същия момент осъзнах, че има и по-големи неизвестни. Не можех да си спомня как се казвам. Елън? Катлин? Никое от тези имена не звучеше правилно в главата ми. Не знаех къде е семейството ми, не знаех къде трябва да са. Дори не се сещах как се казват, нито как изглеждат, но имах чувството, че съм загубила нещо или някого.

Страхът ускори дишането ми. Инстинктите ме тласкаха да побягна, но едва държах главата си изправена.

— Моля ви, не ме наранявайте.

Никой не ми отговори.

Като наближихме една къща, започнах да се чудя дали това не е последната ми спирка. Прозорците светеха и гледката ме изпълваше с топло чувство, на което обаче нямах особено доверие. Простенах, докато ме качваха на верандата, макар че се движеха съвсем плавно, за да не ме друсат преКалѐно. Момичето от дясната ми страна, азиатска красавица с коса, черна като дрехите й, кимна три пъти и всичките ме оставиха внимателно на земята.

Надигнах се на лакти и дори от това движение се задъхах.

— Къде сме? Какво искате от мен? — прошепнах дрезгаво.

Момичето до краката ми, още една богиня с екзотично лице, погледна тъжно останалите, после и мен, сякаш се бях провалила в някакво изпитание.

— Много съм объркана — простенах. — Моля ви, кажете ми какво става?

Последното момиче, прекрасно с буйната си коса, посочи към къщата.

— Това моят дом ли е?

Тя направи физиономия, очевидно несигурна какъв е отговорът. Азиатката докосна ръката ми, за да привлече вниманието ми. После кимна.

И докосна бузата ми, сякаш губеше нещо. Ръката й беше влажна. Момичето в краката ми долепи дланите си една към друга и ми се поклони. Последното разроши косата ми с усмивка.

После, без да кажат и дума, трите се изправиха и изчезнаха зад ъгъла на къщата.

— Почакайте! — провикнах се колкото можах по-силно. — Кои сте вие? Коя съм аз?

Заплаках от ужас. Какво да правя сега?

Шумът явно привлече нечие внимание. Вратата се отвори широко и ярката светлина от къщата ме заслепи.

— Калѐн? — рече някакъв мъж. — Джули! Джули, бързо ела. Калѐн е тук!

— Помощ — промълвих аз. — Моля ви.

— О, слава богу! — извика жената, която се появи на прага. — Мислехме, че си мъртва.

— И почти сме били прави — каза тихо мъжът.

— Стига, Бен! Божичко. Да я вкараме вътре.

Той ме вдигна от земята, внесе ме в къщата и внимателно ме сложи на едно меко кресло.

— Миличка, къде изчезна, за бога? Акинли се поболя от тревога. Всички толкова те мислехме.

Жената — Джули — взе одеялото от облегалката на дивана и ме зави с него. После сложи пръсти на китката ми и загледа часовника.

— Кой? — прошепнах сипкаво, стиснала одеялото. Те се спогледаха мълчаливо и по лицата им се изписа смесица от шок и тъга. — Извинете. Може ли малко вода?

Бен хукна към кухнята, а Джули клекна до мен и ме загърна отвсякъде с одеялото.

— Калѐн, помниш ли ме?

Поклатих глава.

— Момичетата ми казаха, че това е домът ми, но не те познавам.

— Какви момичета?

— Не се представиха. И избягаха, преди да отворите.

— Заповядай — върна се с чаша вода Бен.

Надигнах се и я изгълтах с прегоряло от жажда гърло.

— Така е по-добре.

Докоснах главата си, сякаш така можех да подредя мислите си.

— Не си спомня нищо.

Бен изсумтя.

— Е, поне този път говориш — рече жизнерадостно.

Присвих очи.

— Какво?

Джули долепи пръсти до устните си.

— Не знам как да ти обясня всичко това.

— Може би Акинли трябва да го направи — предложи Бен.

— Едва ли ще има достатъчно сили.

— Пфф — отрече шеговито Бен. — За нея ще намери.

Джули се съгласи с гримаса.

— Можеш ли да ходиш?

— Не мисля.

— Няма нищо. — Бен дойде и внимателно ме взе на ръце. — Станал съм много добър в носенето.

Джули изкачи стълбите пред нас, а коридорът след тях беше толкова тесен, че трябваше да долепя глава до рамото на Бен. Тя ни заведе до дъното му и почука тихо на последната врата. Светлината в стаята отвъд нея беше смътна и нещо жужеше монотонно.

— Ехо. Как се чувстваш? — попита ласкаво тя.

— Шегуваш ли се? — отвърна закачливо някой. Гласът му звучеше изтощен като моя. — Мога да пробягам цял маратон.

Нещо се раздвижи в гърдите ми. Сякаш досега бях държала дъха си под вода и дробовете ми едва осъзнаваха, че съм се показала на повърхността.

Тя се засмя.

— Водя ти гост. В състояние ли си за малко компания?

Човекът зад вратата си пое хриплива глътка въздух.

— Разбира се.

Джули кимна на Бен и той ме внесе в стаята, докато тя ми придърпваше стол.

— Благодаря.

Опитах се да не простена при сблъсъка със седалката. Бен загуби равновесие и не ме остави толкова внимателно, колкото искаше.

Най-накрая погледнах момчето в леглото. То лежеше настрани с тръбичка в носа и още една във вената на ръката му. Бузите му бяха хлътнали, а кожата му — призрачно бледа. Косата му навярно беше руса, но сега сивееше и не можех да определя точно цвета й. Единствената част от него, съхранила малко живец, бяха очите му, които плувнаха в сълзи, като ме видя.

— Калѐн?

Седях неподвижно на мястото си. И тримата ме наричаха с еднакво име, което донякъде звучеше като комбинация от Катлин и Елън и ме накара да повярвам, че наистина ме познават.

— Къде се загуби? Къде беше толкова време? Реших, че си мъртва.

Гърдите му се движеха учестено, мъчейки се да догонят устата му, която преливаше от думи.

— Ще й донесете ли химикалка? Моля? — Той вдигна немощно костеливата си ръка. — Трябва да знам.

— Химикалка ли? — попитах.

Очите му отново грейнаха.

— Ти говориш?

Вперих поглед в момчето, удивило се от една от най-основните човешки способности.

— Така изглежда — усмихнах му се аз.

Той се обърна по гръб и се разсмя от сърце, а ако съдех по сълзите на Джули, от доста време бе чакала да чуе смеха му отново.

— Колко си мечтаех за този звук. — Той ме загледа, безкрайно доволен, че бях в една стая с него. — Много се радвам, че си невредима.

Плъзнах поглед по хората, чиито имена току-що бях научила.

— Значи… значи наистина това е домът ми?

Акинли ме изгледа учудено, а после обърна поглед към Бен и Джули.

— Някакви момичета я оставили тук и й казали, че това е домът й. Само това си спомня. Не познава дори теб. — Джули избърса сълзите си в опит да се успокои.

Той върна погледа си към мен колкото можа по-бързо.

— Калѐн? Спомняш си ме, нали?

Втренчих се в лицето му, издирвайки нещо познато в него. Нямах спомен за момче с такава брадичка и толкова дълги пръсти, с рамене и устни като неговите.

— Името ти е Акинли, нали? — попитах.

Горкото момче. Съчувствах му от дъното на сърцето си. Очевидно вече си имаше достатъчно грижи и усещах, че последното късче надежда умира с тези ми думи.

— Да.

— Не си спомням да съм те виждала някога. Съжалявам.

Той стисна устни, сякаш преглъщаше надигащите се в гърлото му сълзи.

— Но… — добавих аз — … гласът ти ми е познат. Познавам го като своя собствен.

Акинли, това странно момче, чийто живот като че ли зависеше от тези ми думи, се надигна в леглото.

Джули ахна, гледайки как ръцете му треперят под тежестта на тялото му, макар и измършавяло. Той стисна очи, за да се съсредоточи и сякаш нареди на костите си да го вдигнат.

Чух Бен да повтаря под носа си:

— Хайде, хайде, хайде.

Когато Акинли, задъхан, все едно наистина беше пробягал цял маратон, почти се изправи на крака, той протегна ръка към мен.

Аз се опрях на нея безстрашно.

Облегнахме се един на друг, и двамата толкова слаби, че едва се крепяхме на краката си.

— Мислех, че повече никога няма да те видя изправен — проплака Джули.

С Акинли се обърнахме към нея, щастливи да видим сълзите от радост по лицето й.

— Добре съм, като се имат предвид обстоятелствата — увери я Акинли.

— Хубаво, но да не избързваме. — Бен дойде и му помогна да легне отново.

Поолекна ми. Мислите още се блъскаха в главата ми, но тук се чувствах добре дошла, а и гласът на Акинли ме засищаше повече от всяка храна.

Подсмръкнах и избърсах с ръка няколкото търкулнали се по бузата ми сълзи. Тогава видях единствените следи, които онези момичета ми бяха оставили.

На едната ми китка беше написано Ти си Калѐн. На другата — Той е Акинли.

Обърнах ръцете си и ги заоглеждах с надеждата, че имаше и още.

— Вижте — казах, протягайки ръце.

— Хубав почерк — коментира Бен.

Джули го плесна игриво.

— Стига де.

— Само това ли е? — попита Акинли.

— Очевидно. Знам само коя съм аз и кой си ти.

Вперих поглед в лазурните му очи и осъзнах, че нямам нужда от друго.