Кийра Кас
Сирената (3)

Трета глава

— Какво искаш да правим тази вечер? — попита Елизабет, пльосвайки се на дивана. Отвъд прозореца зад нея светлината преминаваше от синьо в розово и оранжево и аз отбелязах мислено поредния ден от хилядите, които ми оставаха. — Честно казано, не ми се ходи на клуб.

— Чакай малко, чакай малко! — Вдигнах драматично ръце. — Да не си болна? — пошегувах се.

— Ха-ха — отвърна тя. — Просто съм в настроение за нещо друго.

Миака вдигна поглед от общия ни лаптоп.

— Къде е ден? Може да отидем в музей.

Елизабет поклати глава.

— Не мога да разбера какво те привлича в такива тихи сгради. Все едно ние не сме достатъчно тихи.

— Пхх! — Изгледах я под вежди. — Ти, тиха?

Елизабет ми се оплези и отиде с подскоци при Миака.

— Какво гледаш?

— Проучвам за парашутни скокове.

— Олеле! Това вече ми звучи добре!

— Не се навивай. Засега само проучвам. Чудно ми е какво ли ще се случи с адреналина ни, ако направим нещо подобно — каза замислено Миака, докато си водеше записки в тефтерче до компютъра. — Така де, дали ще има скок в нивата.

Изкисках се.

— Миака, за приключение ли се готвиш или за научен експеримент?

— По малко от двете. Чувала съм, че приливът на адреналин може да променя възприятията: да замъгли погледа ти или да замрази някой момент пред очите ти. Мисля, че ще е интересно да направим нещо такова, да видим какво е, а после да го представим чрез изкуството.

Усмихнах се.

— Признавам, находчиво е. Но трябва да има и по-добър начин да раздвижим кръвта във вените си от самолетните скокове.

— Дори нещо да се обърка, ще оцелеем, нали? — попита Миака и двете се обърнаха към мен, сякаш бях веща по въпроса.

— Така ми се струва. Но при всички случаи мен не ме бройте за това приключение.

— Да не би да те е страх? — попита Елизабет със задгробен глас.

— Не — отрекох. — Просто нямам желание.

— Страх я е, че ще си навлече неприятности — предположи Миака. — Че на Океана няма да й хареса.

— Все едно някога би ти се ядосала — отбеляза Елизабет с горчива нотка в гласа си. — Та Тя те обожава.

— Обича всички ни — отвърнах аз, слагайки ръце в скута си.

— В такъв случай не би имала нищо против да скочиш с парашут.

— А какво ще стане, ако се уплашите и закрещите? — попитах.

Елизабет понечи да отхвърли опасението ми, но бързо размисли.

— Имаш право.

— Остават ми още двайсет години — заявих тихо. — Ако се изложа сега, предишните осемдесет ще отидат на вятъра. И двете сме чували историите за провинили се сирени. Миака, видя какво се случи с Ифама.

Миака потрепери. През петдесетте Океана спасила Ифама от удавяне край южноафриканския бряг и тя се съгласила да й служи в замяна на живота си. За краткия сезон, в който беше с нас, се държеше студено, стоеше затворена в стаята си и като че ли се молеше през повечето време. По-късно се чудехме дали отчуждението й не е било част от плана й да не се обвързва с нас. Когато дойде време да пее за пръв път, тя застана на водата с гордо вдигната брадичка и отказа. Океана я повлече към дъното си толкова бързо, че сякаш изобщо не бе съществувала.

Това беше предупреждение за всички ни. Трябваше да пеем и да пазим тайната. Кратък списък със задължения.

— Ами Катарина? — продължих. — И Бет? И Моли? Забрави ли за всички момичета като нас, които се провалиха?

Историите на тези момичета играеха ролята на поучителни притчи, предавани от сирена на сирена. Бет използвала гласа си, за да накара три момичета, които й се подигравали, да скочат в един кладенец. Това се случило в края на седемнайсети век, когато идеята за вещиците не била толкова фантастична, колкото днес. Бет изправила цял град на нокти и Океана я накарала да замълчи завинаги, за да запази тайната ни. Катарина също отказа да пее и потъна в дълбините. Необичайното при нея беше, че преди неподчинението си бе живяла цели трийсет години като сирена. Едва не откачих да се питам какво я бе накарало да изостави стремежа си към свободата след толкова дълга служба.

Историята на Моли беше различна — и по-смущаваща. Животът й на сирена я беше прекършил. След четиригодишна служба една нощ избила цяло семейство, включително невръстното детенце. Дори не съзнавала какво прави, докато не се опомнила над ваната в дома им, където лежала удавена възрастна жена. Носеха се слухове, че Океана опитала да я успокои, но когато след няколко месеца имала втори такъв изблик, Тя отнела живота й. Моли беше доказателство, че Океана проявяваше и милост, ако знаеше какви са били намеренията ти, но и милостта й си имаше своите граници.

С тези истории живеехме всеки ден, помагаха ни да не се отклоняваме. Учеха ни, че не играеш ли по правилата, умираш.

Ако разкриехме тайната си, хората щяха да ни отвлекат от Океана, да експериментират с нас. А откриеха ли, че не могат да ни унищожат, ни чакаше буквално цяла вечност на мълчаливо заточение. Още не подозираха, че Океана умишлено поглъща някои от тях, макар и да им помагаше да оцеляват. Узнаеха ли, дълго време щяха да се чудят как да си набавят вода, без да Я доближават. А ако никой не влизаше във водата… как щяхме да живеем всички ние?

Подчинението беше жизненоважно.

— Тревожа се за вас — признах им и отидох да ги прегърна. — Откровено казано, понякога ви завиждам за това колко добре сте се… приспособили. Но се питам още колко може да живеете така, без да допуснете грешка.

— Не се безпокой за нас — успокои ме Миака. — Сирените съществуват така от векове, ние просто сме най-добрите в това. Дори Ейслинг живее в покрайнините на град. Контактът с хората ни помага да запазим разсъдъка си. Не е нужно да се изолираме.

Кимнах.

— Знам. Но не искам да прекрачвам границите си, нито тези на Океана.

Елизабет нямаше нужда да отваря уста. Чувах неодобрението й и без думи.

— Какво ще кажете да говорим с Ейслинг? — предложи Миака. — Никога не сме я питали как се справя тя.

— Защото никога не е наоколо — отвърна Елизабет с раздразнение в гласа.

Не бяхме виждали четвъртата си сестра от последния път, в който пяхме заедно, а и не живееше при нас от две години.

— Добра идея. Ще я посетим само за малко — добавих, най-вече заради Елизабет, която така и не омекна към необщителната Ейслинг.

Елизабет кимна.

— Хубаво. И без това нямаме други планове.

Излязохме през задната врата, откъдето тясно дървено стълбище водеше към плаващия пристан. Пред няколко от околните къщи бяха завързани джетове и водни колела, но ние нямахме. Слънцето се беше спуснало достатъчно, че никой да не види как влязохме във водата.

Океана ни поздрави с леки вълнички и обгърна тялото ми с гъделичкаща ласка. Отпуснах се в топлата й прегръдка, донякъде успокоена.

Ще кажеш ли на Ейслинг, че тръгваме към нея? — попитах Я.

Разбира се.

Ихааа! — изпя безгласно Елизабет, като се гмурнахме надълбоко и поехме. Скоростта съблече дрехите й и тя разпери ръце с танцуваща зад нея коса в очакване на роклята си на сирена.

Когато плувахме така, телата ни се разделяха с всяко земно нещо. Океана отваряше вените Си и изпускаше хиляди частици сол, които полепваха по кожата ни и образуваха дълги, фини рокли. Бяха прелестни и обагрени във всички Нейни цветове — виолетовото на корал, невиждан от човешки очи, зеленото на водораслите, домогващи се към светлината, златистото на горящия пясък по изгрев — и никога не се повтаряха. Винаги гледах с болка как се разпадат зрънце по зрънце няколко дни, след като Я напуснехме.

Струваш ми се тъжна — прошепна Тя само в моите уши.

Пак ме измъчват кошмари — споделих й.

Не е нужно да спиш. Знаеш, че можеш да живееш и без сън.

Усмихнах се.

Знам, но обичам да спя. Действа ми успокояващо. Просто ми се искаше да не сънувах.

Тя не можеше да отнеме кошмарите ми, но винаги се стараеше да ме успокои. Понякога ме водеше до някои от островите Си или ми показваше най-красивите Си кътчета, скрити от човеците. Друг път усещаше, че може да ми помогне само като се откъсне от мен. Не че издържах дълго без Нея. Сега Тя беше единствената ми майка.

И майка, и покровителка, и работодателка… трудно ми беше да обясня взаимоотношенията ни.

Ейслинг излезе да ни посрещне. Роклята й още не се беше оформила докрай и се носеше на ивици във водата.

Каква изненада! — поздрави ни тя и стисна ръката на Миака. — Елате с мен.

Заплувахме след нея, заобикаляйки парчетата земя, които образуваха континентите. Възприятието ни за географията беше малко по-различно — знаехме, че някои места са обградени от камъни, други — от пясък, а трети — от високи скали. Усещахме в сърцата си и други неща, като например районите, в които се бяхме намерили една друга, и тези на потопените кораби — необозрима карта на призрачни градове по дъното на Океана.

Последвахме Ейслинг до леко неравен бряг, където тя се изправи веднага щом достигна плитчините.

— Не се безпокойте — опита да разсее видимото ни притеснение, стъпила дръзко на сушата. — Тук няма жив човек.

— Нали уж живееше до някакъв град — обади се Елизабет, прескачайки заоблените камъни, докато крачехме през водата.

Ейслинг сви рамене.

— Разстоянието е относително понятие.

Поведе ни към стара колиба в началото на малка горичка. Беше сгушена живописно под тежките клони, които навярно й пазеха хладна сянка през лятото и я закриляха от снега през зимата. Отпред имаше малка градинка с буйни цветя и горски храсталаци и цялата тази пищност ме наведе на мисълта, че докато всички ние бяхме свързани единствено с водата, Ейслинг черпеше силата си от всички стихии.

— Колко малка къщурка! — възкликна Миака на влизане.

Състоеше от една стая колкото нашата всекидневна в къщата ни на плажа. Нямаше много мебели — само тясно легло и маса с пейка.

— На мен ми е уютно тук — отвърна Ейслинг и сложи чайник на старата печка. — Много мило да ме навестите. Днес набрах малко свежи горски плодове и ще направя пай. Дайте ми четирийсет и пет минути и ще имаме прекрасен десерт!

— Да не очакваш гости? — попита Елизабет. — Или просто умираш от скука?

Нямахме много причини да готвим. Не се хранехме, а точно Елизабет можеше да издържи месеци наред, без да й се дояде нещо.

Ейслинг се усмихна, докато покриваше тава с тестото за пая.

— Да, кралят ще се отбие всеки момент.

— О, кралят обича пай, значи? — отвърна на шегата й Миака.

— Кой не обича пай?! — въздъхна Ейслинг. — Честно казано, днес ми беше малко скучно. Затова много се радвам да ви видя.

Отидох до нея, за да гледам как изсипва плънката върху тестото.

— Знаеш, че винаги си добре дошла у нас.

— Да, но предпочитам тишината.

— Току-що ни каза, че ти е било скучно — парира я Миака, докато художническите й очи обхождаха стаята.

— В един ден на сто — обясни Ейслинг, без да се задълбочава. — Но знам, че трябва да прекарвам повече време с вас. Ще опитам.

— Добре ли си? — попитах я. — Струваш ми се напрегната.

Ейслинг залепи усмивка на лицето си.

— Повече от добре. Просто се радвам да ви видя. Какъв е поводът?

— Ще кажеш ли на Калѐн да се успокои? — помоли я Елизабет, настанявайки се на малкото легло, все едно къщата е нейна. — Пак започна да мрънка. По цял ден рови из албумите си с изрезки и се терзае, че светът й ще свърши, ако човешка сянка прекоси пътя й.

Двете с Ейслинг се спогледахме и тя ми се усмихна широко.

— Каква е истинската причина?

— Никаква — уверих я аз. — Просто сравняваме различните си подходи. Аз лично съм по-спокойна, когато сме в сянка. С колкото по-малко хора си имаме работа, толкова по-добре.

— В същото време настояваш да живеем в по-големите градове — измърмори Елизабет.

Врътнах очи.

— За да се сливаме с тълпата.

Миака дойде при нас и сложи малка ръчичка върху рамото на Ейслинг.

— Според мен Елизабет се опитва да каже, че тъй като ти си най-голяма, може да ни дадеш мъдър съвет.

Ейслинг свали престилката си и всички седнахме заедно около масата, смествайки се на пейката и леглото.

— Е, да не се самозалъгваме. Океана ни използва поотделно. Може да свърши работата Си само с една сирена. Но прави така, че да сме поне по две, за да не ни е самотно.

— Пък си имаме и Нея — добавих аз.

— Което е странно. Понякога ми е трудно да Я разбера — обади се Елизабет, докато чоплеше лъскавите солни люспи по роклята си.

— Тя не е човек — изтъкнах аз. — Разбира се, че ще ни е трудно да Я разберем.

— Да се върнем към основния въпрос: Ейслинг, не смяташ ли, че можем да общуваме с човеците без неприятни последици? — настоя Елизабет.

Ейслинг се усмихна загадъчно, вперила очи във въздуха пред себе си.

— Определено. Всъщност на мен ми помага да гледам как нечии животи се променят, макар и моят собствен да си остава същият. Просто трябва да знаем какви са границите ни. — Тя отново се вгледа в Елизабет. — А ми се струва, че Калѐн познава своите, затова е най-разумно да ги уважаваме.

— Е, на мен пък ми се струва, че е нещастна и ще се чувства много по-добре, ако от време на време се показва в реалния свят — заяви Елизабет и на устните й изплува хаплива, самодоволна усмивчица.

— В този ред на мисли… — подхвана Миака, изопвайки гръб. — Парашутни скокове. Ти би ли пробвала, Ейслинг?

Ейслинг се засмя напрегнато.

— Не обичам височини, така че едва ли.

Миака кимна.

— Признавам, падането ще е странно. Но искам да видя света отвисоко.

— Ставала си свидетел на войни, толкова държави са се разпадали и издигали от прахта пред очите ти. Виждала си повече модни тенденции, отколкото някои хора за цял живот. Разхождахме се по Великата китайска стена, яздила си слон… За бога, та Елизабет ни води на концерт на „Бийтълс“! — напомних й. — Какво повече ти трябва?

Миака грейна.

— Искам да видя всичко.

Заговорихме се за новите картини на Миака, за книгите, които аз бях прочела напоследък, за любимите филми на Елизабет. Ейслинг в действителност обичаше да следи живота на хората около себе си и ни разказа как най-добрата пекарка в града затваряла магазина си, както и че напоследък все повече и повече хора се наемали да разхождат кучета. Все неща, които не значеха нищо за мен, но значеха всичко за хората, в чийто живот се случваха.

— Ще ми се и аз да бях талантлива като теб, Миака — оплака се Ейслинг, след като изслуша теорията й за адреналина и изкуството. — Вечно ми се струва, че нямам какво да кажа. Точно в момента животът ми е в застой.

— Наистина си добре дошла в нашата къща — предложих й отново.

Тя се приведе към мен и главите ни се докоснаха.

— Знам. Просто имам чувството, че напоследък животът е на забързани обороти. Едва ли още дълго ще се радвам на такова спокойствие. А после ще ми липсва.

— На бързи обороти? — учудих се. — Нима успяваш да накараш годините да хвърчат, вместо да се влачат?

— Всъщност и аз съм на нейното мнение. Всичко е на бързи обороти — намеси се Елизабет. — Нямам достатъчно време за всичко, което искам да направя. Но така си ми харесва!

След няколко часа Елизабет започна да нервничи, затова подхвърли тактично, че е време да се прибираме. Двете ми сестри се отправиха към водата, а Ейслинг ме задържа.

— Не мога да ти кажа кое е най-добро за теб, но знам колко те измъчва мисълта за онова, което правим. Ако начинът ти на живот от последните осемдесет години не те задоволява, може би е време да опиташ нещо ново.

— Ами ако се проваля?

Тя стисна ръката ми.

— Не ми се вярва. Но дори да се провалиш, точно на теб със сигурност би простила. Знаеш, че си й любимка.

Кимнах с глава.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай. Скоро ще ви дойда на гости.

Тя се върна в колибата, а аз се замислих над съвета й, загледана през прозорчето, докато се залавяше с втори пай.

Усмихнах се на себе си. Думите й със сигурност не бяха продиктувани от лични подбуди, затова й вярвах. Затворих чувствата, тревогите и въпросите в сърцето си и се замислих дали няма начин да улесня остатъка от този си живот.