Кийра Кас
Сирената (29)

Двайсет и девета глава

С леден ужас осъзнах, че Акинли умира, че краят му наближава. Нашепваше ми го същата странна връзка, която ми беше подсказала, че е в Порт Клайд, а не в Маями, и която понякога ми носеше онова необикновено усещане за покой.

Стиснах очи, но вече не ми бяха останали сълзи. Тялото ми се разтресе от сухи вопли. Ако исках да спася Акинли, трябваше да побързам. Нишката, която ни държеше живи и свързваше душите ни, беше на път да се скъса. Не знаех дали краят на неговия живот значеше края на моя, но бях сигурна, че щом уж неуязвимото ми тяло може да пострада толкова, рано или късно ще загине.

— Още не разбирам — пророних дрезгаво. — Ако гласовете ни карат хората да се давят, защо мълчанието ми би навредило на Акинли?

Миака потри замислено очи.

— Не знам. Какво да правим?

— Може би трябва да започнем с Океана. Да Я разпитаме за гласовете и песента ни — сви рамене Елизабет, не по-малко обезсърчена от Миака.

— Ще дойдеш ли с мен? — помоли я Миака. — Ти предложи да тръгнем по тази следа. Може пък да й зададеш въпрос, за който аз не бих се сетила.

Елизабет кимна.

— Разбира се. Имаш ли нужда от нещо? — обърна се тя към мен.

— Не. Но ако имам, Падма е тук.

Падма се сгуши в мен.

— Винаги.

— Всичко ще е наред.

Елизабет и Миака излязоха от стаята, хванати за ръце.

Всичко това се случваше по моя вина. Стремях се единствено да следвам правилата, а ето какво получавах, нарушавайки ги. Сестрите ми се побъркваха от тревога, вече не можех да влизам в Океана, а Акинли умираше. Аз бях отговорна за всичко това.

— Съжалявам, че те забърках в тази каша, Падма. Кълна се, животът ни обикновено не е толкова изпълнен с премеждия.

Изкисках се вяло и избърсах лицето си, където очаквах да се стичат сълзи.

— Нямам нищо против. Радвам се, че правя нещо смислено. Знам, че играя важна роля за Океана, както и сред сестрите си. И това ми носи удовлетворение. Но истинският въпрос е какво ще правя по цел ден, след като оздравееш.

— Оценявам оптимизма ти.

Тя стисна устни.

— Старая се. Бях в тежък период от живота си, когато ме намерихте. Много неща трябва да забравя. Доста си отидоха, а и вие ми помогнахте да намеря спокойствие, но има и някои истини за мен самата, които трябва да науча отново.

— Например? — Отметнах й част от одеялото си и тя се сгуши под него.

— Че съм способна да върша полезни неща. Че не съм бреме. Че заслужавам шанс за хубав живот колкото всички останали. Че е възможно да бъда обичана.

Хванах ръката й.

— О, Падма, не е просто възможно, неизбежно е. Скъпа си и на нас, и на Океана.

— Знам. Колкото и да ме плаши Тя, чувствам любовта под яростта й.

Независимо от гнева си към Океана заради ролята, която играех за Нея, знаех, че обича Падма също колкото нас.

— Дай й време и ще се превърне за теб в майката, която е трябвало да имаш.

* * *

— Гласовете ни са отровни — каза Миака.

— Отровни?

— Да. Въздействието ни върху хората е двойно. Песента ги привлича към смъртта им, а гласовете ни са токсични. Мисля, че това е станало в този случай. Остатъците от гласа ти съсипват тялото на Акинли, а тъй като звукът не е хапче или течност, докторите не са могли да го открият.

Кимнах.

— Ясно. Отровни гласове. А песента ни?

Елизабет обгърна тялото си с ръце.

— Вече си обяснявам защо се състои от звуци, които разпознаваме смътно, но все не успяваме да разберем напълно. Песента ни съдържа по малко от всеки език на земята. Океана ми преведе текста й. Доста е сърцераздирателен.

Миака произнесе думите с познатата мелодия в гласа си, макар да не се римуваха както в истинската песен.

Ела, хвърли сърцето си в морето

душата ти изгубена е, но спасение тя носи.

Погълни ме и смъртта си посрещни —

един живот за хиляди ще размениш.

Ела при мен, водата погълни,

пий и пей, и края посрещни;

пий и пей, и края посрещни.

Ти не си повече, не си и по-малко,

защото всички умират, всички почиват.

Тялото си дай ми,

сред вълните гроба си открий.

Ела при мен, водата погълни,

пий и пей, и края посрещни;

пий и пей, и края посрещни.

Всички се умълчахме, замислени над значението на звуците, които произнасяхме от толкова време. И преди се бях любувала на прекрасната смесица от различни езици, а сега вече знаех, че песента ни е такава, за да може всеки, независимо от произхода си, да разбере смъртоносния ни зов.

Изтръпнах.

— Това е приспивна песен, която води към смъртта.

— Но от нея струи примамливо обещание за нещо по-висше. Един живот за хиляди ще размениш. Тоест смъртта ти е в името на цялото човечество. Звучи така въздействащо и поетично.

Усещах, че Миака се бори със себе си, отблъсната от песента, но в същото време изпълнена с възхищение.

— И какво значи всичко това? Дава ли ни надежда за Акинли?

Миака прехапа долната си устна.

— Не знам. Струва ми се, че пропускаме нещо важно. Гласовете ни са токсични и песента ни привлича хората към сигурна смърт. Ти не си пяла на Акинли — може би затова е още жив, — но никое от откритията ни не обяснява защо на теб ти е толкова зле.

Падма се намръщи.

— Какво друго каза Океана?

— Докато ни обясняваше как действат гласовете ни, ми се стори, че знае защо Акинли е болен — отвърна Елизабет. — Но като Я попитахме за Калѐн, Тя отсече, че е невъзможно това да е причината.

Примигах неразбиращо.

— И на мен каза същото — спомних си.

Но бях усетила нещо странно в гласа й — тежест, колебание. Сякаш онова, за което говореше, не беше невъзможно, но тя просто отказваше да го повярва.

Цялото тяло ме болеше, а когато опитах да стана, стаята се завъртя около мен и бях принудена да се стоваря задъхано върху възглавниците.

— Спри — извика рязко Елизабет. — Какво си мислиш, че правиш?

Протегнах ръце към сестрите си.

— Водете ме при Океана — казах им. — Моля ви.