Кийра Кас
Сирената (27)

Двайсет и седма глава

На следващия ден вече можех да седя в леглото. Усещах, че бих могла да ходя, ако ми се наложи, но нямах никакво желание да помръдвам от мястото си. Тук беше топло и безопасно, макар тези удобства да не ми носеха утеха. В дъното на душата си усещах нишката, която ме свързваше с Акинли. И сега, повече от всякога, чувствах напрежението между телата ни, споделящи една и съща болка, макар и в различни краища на страната.

Дали беше нещо, което съществуваше още от самото начало, или се бе зародило, когато реших да се прокрадна незабелязано в Порт Клайд, но понякога, докоснех ли някоя от синините си, усещах пулс, навярно отзвукът от неговата слабост в моето тяло.

Седмиците се нижеха, оживени за останалите, но не и за мен. Докато аз лежах в леглото, съхранявайки малкото си енергия, Океана издирваше всякакви новости. Прослушваше мислите на всеки, който плуваше в езеро или джапаше във вълните й. Когато рибарите плакнеха ръцете си, а влюбените двойки флиртуваха, потопили крака във водите на някое пристанище, Тя слушаше. Но никой не говореше за загадъчна нова епидемия, която отнема жизнеността на хората и осакатява телата им.

Търся — достигна ме гласът й през стените. — Издирвам отговори.

Жалките ми опити да й отговоря бяха неуспешни и усещах неописуемата й тревога. Океана страдаше, че най-голямата й дъщеря чезне.

Въпреки това чувствах, че крие нещо от мен. Гласът й тегнеше някак, сякаш подозираше нещо, в което отказваше да повярва. Беше ме страх да Я попитам. Ами ако подозираше, че няма лек?

За трети път тази седмица Миака ме принуждаваше да се кача на кантара.

— Свалила си още килограм. Защо отслабваш?

— Моля те, не ме карай да ям отново.

Тя ме грабна на ръце и се запитах колко ли трябва да съм измършавяла, щом ме носеше без никакво усилие.

— Ами ако ти даваме само течна храна? Много пациенти се изхранват така.

Пациенти? С доста думи мразех да се определям. „Убийца“, „митична“, „безсърдечна“. „Пациент“ директно влизаше в списъка.

— Откъде знаеш? — попитах я, като отпуснах глава върху шията й, докато ме носеше по коридора.

— Ами, от цял месец съм закована пред компютъра и се мъча да установя какво ти има.

Тя ме върна в леглото и чак тогава ми направи впечатление колко притихнала е къщата. Бях свикнала да чувам ядосаното пуфтене на Елизабет и кроткото подсмърчане на Падма. И трите се редуваха да търсят в интернет, но Миака беше най-амбицирана.

— Къде са останалите?

— Проверяват как е Акинли.

Бях им казала да разкрият тайната ми на Падма и тя следеше състоянието му заедно с Елизабет и Миака.

Пулсът ми подскочи леко.

— Наистина ли?

— Да. И то със съгласието на Океана. Рових се къде ли не за болест, протичаща със симптоми като вашите. В сайта на Центъра за контрол на заболяванията, във форумите и дори из новините за страните от Третия свят. Дотук — нищо. Другите ще проверят как е Акинли и ще се опитат да се доберат до медицинския му картон.

— Може да ги вкарат в затвора за такова нещо.

Тя сви рамене.

— Ще излязат.

Изсмях се и устните ми се разтегнаха болезнено.

— Вероятно.

— Добре е да разберем каква диагноза са му поставили. Това не ни дава никакви гаранции, но може пък да ни подскаже как да те лекуваме.

— Дори неговото лечение да не му помага?

Тя въздъхна.

— Ще намерим начин да ви помогнем.

Миака отметна косата ми назад с грижовен жест, който разтопи сърцето ми. Толкова се бях радвала, когато тя се присъедини към нас. Вече знаех, че Океана избира произволно сирените Си, но когато Миака стана една от нас, имах чувството, че е подарък за мен. Появата й облекчи мъката ми по загубата на Мерилин и кроткият й характер — поне тогава — ми пасваше идеално. От толкова време ми помагаше да запазя разсъдъка си.

— Калѐн, ще опиташ ли поне течната храна? Струва ми се, че ако ти влеем малко калории, ще има голям резултат.

Не ми се искаше да убивам ентусиазма й, но знаех, че лицето ми излъчва скептицизъм.

— Аз съм сирена. Нещо повече от човешко същество, от момиче. Каквото и да ни има с Акинли, човешка потребност като храната едва ли ще ми помогне.

Миака си пое дъх да ме опровергае с угрижено изражение, но в следващия момент застина.

— О… как не се сетих по-рано!

— За какво?

Очите й грейнаха от вълнение и тя покри устата си с ръка, докато зъбните колела в мозъка й се въртяха.

— Подхождаме грешно. Имаш право. Ти си сирена. Решихме, че Акинли те е заразил, затова издирвахме някаква болест. Но може всичко да е започнало от теб!

— От мен?

— Да! Ами ако трябва да го лекуваме от нещо, което вреди на сирените? И така да излекуваме теб?

Загледах се невиждащо в далечината, мъчейки се първо да преодолея чувството си на вина от вероятността аз да съм причинила всичко това на Акинли, а после да измеря и значението на това заключение.

— Миака… блестящо попадение. Но изниква един въпрос.

— Какъв?

— Кое вреди на сирените?

Раменете й се отпуснаха.

— Да, добър въпрос. — Тя забарабани с пръсти по брадичката си. — Трябва да говоря с Океана. Тя със сигурност знае. Толкова много от нас са й служили. Ако има болест, засягаща сирените… Мога ли да те оставя сама за малко?

— Разбира се.

Тя изхвърча от стаята, тласкана от спешната необходимост да получи някои важни отговори.

Въздъхнах, проклинайки се, задето може да съм навредила на Акинли. Естествено ценях собствения си живот, хранех толкова надежди за него. Но съпоставех ли го с неговия, замислех ли се за всичката болка, която бях причинила на купища хора — не само като отнемах живота им, но и принуждавах близките им да живеят без тях, — се надявах, ако само един от нас може да бъде спасен, това да е той.

Аз носех само тъга. А той беше способен да разпръсква толкова много радост.

Затворих очи и извиках Акинли в най-предната част на съзнанието си. Съжалявам — казах на последния негов образ, запечатал се в паметта ми — здравото, щастливо момче, което ме целуваше на плажа.

Почти мигновено през тялото ми пробяга импулс на обич и се почувствах така, сякаш Акинли е до мен, сякаш можем да се прегърнем. С тази утешителна мисъл се унесох в сън.

* * *

— Без диагноза. — Елизабет хвърли върху масата подгизналото фотокопие от медицинския картон на Акинли. — Изследвали са го за рак, чернодробна недостатъчност, болести на щитовидната жлеза, изобщо всичко. Не са изключили дори депресия и тежка скръб като вероятна причина, тъй като родителите му са починали неотдавна, да не говорим, ако и ти му липсваш, както той на теб.

Седях на масата, увита в одеяла, и се взирах в купчината листове.

— Как плащат за всички тези изследвания? — изразих тревогата си.

Елизабет завъртя очи.

— Естествено, че за това ще се сетиш. Не се безпокой. Ще им изпратим анонимно дарение.

Кимнах. Поне в това отношение можехме да им помогнем.

— Видяхте ли го? — попитах, мъчейки се да прикрия силния си интерес. Тайно се надявах да са го чули да говори за мен, макар да знаех, че е малко вероятно. — Случайно да изглежда по-добре?

Падма впери виновен поглед в земята, сякаш се срамуваше. Бръкна в джоба си и извади купчина снимки. Взех ги от ръката й, едновременно нетърпелива и притеснена.

Разпознах сините очи и рошавата руса коса, надничаща изпод плетената шапка, която очевидно му трябваше, за да се топли. Но плавните извивки на скулите му бяха станали съвсем ъгловати, а някогашната светлина по лицето му беше угаснала до смътно сияние — още грееше, но едва.

— О, не! — ахнах, покривайки устата си с ръка. Очите ми се изпълниха с горещи сълзи. — Акинли, не.

Снимките, очевидно заснети откъм гората пред къщата му, показваха, че Бен и Джули са направили рампа за инвалидна количка. Пресният бетон изглеждаше като кръпка на фона на красиво остаряващия им дом.

— Бяха го извели на разходка. Удивително е, Калѐн. — Вдигнах объркан поглед към Елизабет. Какво удивително можеше да има във факта, че момчето, което обичах, вече не можеше да ходи? — Дори в това му състояние всички се радваха да го видят. Една старица със занемарен двор…

— Госпожица Дженкинс — казах с усмивка.

— Да — подсмихна се тя, без да се изненадва, че знам подобно нещо. — Тя сложи поднос с домашни бисквити в скута му. Акинли изяде една-две и раздаде останалите на децата, които си играеха край пристанището. Доста се доближихме. — Тя посочи снимките и аз продължих да ги разглеждам. — Заръча на децата да не казват на старицата, че им е дал сладките й. Не искал да я обиди.

Поклатих глава.

— Типично в негов стил.

— Е, докато вас ви нямаше — подхвана делово Миака, — май постигнахме напредък. Не съм изненадана, че в картона му няма диагноза, защото започваме да си мислим, че не го мъчи медицински проблем. Тя му е предала нещо, а не обратното.

— А! — възкликна Елизабет, едновременно заинтригувана и объркана. — Но какво? Как?

— Това е въпросът. Попитах Океана, но и Тя не можа да ми отговори. Каза, че за пръв път й се случвало подобно нещо. Затова променяме насоката на проучванията. Не търсим човешки болести, а особености в историята на сирените. Все някъде трябва да намерим сведения за нещо, което би убило едновременно и човек, и сирена, без да уврежда околните и Океана.

Падма кимаше.

— Ще помогна, макар че не съм толкова опитна, колкото вас.

— Не се безпокой — отвърна Миака. — Точно сега сме равни в невежеството си.

Върнаха ме в леглото, а Елизабет тръгна към града, за да вземе книги от библиотеката, докато Миака продължаваше с разследването си в интернет.

На никого не му направи впечатление, че задържах снимките и подпрях онази в най-близък план на нощната си лампа.

Ще намерим някакво решение — обещах му наум. — Няма да те оставя да потънеш.

Вгледах се в уморените му, все още красиви очи. Каквото и да се случваше, независимо от възрастта, разстоянието и забраните, бях срещнала половинката си, сродната си душа. Погледах снимката, сякаш двамата лягахме да подремнем заедно, и можех да се закълна, че чух Акинли да казва: „Побързай!“.