Кийра Кас
Сирената (21)

Двайсет и първа глава

Изоставено имение на остров край бреговете на Италия.

Малка къщичка до риболовен район в Мексико.

Жилище под наем в Олимпик.

Различни имена за едно и също място.

Четири адреса за период от седем месеца беше много за нас, повече от много. Макар Елизабет да беше главната причина да се изнесем от Ню Йорк, усещах, че всички дружно бяха решили, че ми трябва място, където да говоря на глас, без да се страхувам, че може да ме чуят. Вероятно Падма ги подтикваше да се настаняваме все на спокойни, уединени места. Сестрите ми се надяваха промяната на средата да ме изтръгне от депресията. Но въпреки че оценявах жеста им, с нищо не можеха да ми помогнат.

При първа възможност щях да заживея някъде сама. Нямаше значение къде. Омръзнало ми беше да се преструвам и да се чувствам като бреме за сестрите си. И бездруго ме измъчваха достатъчно черни мисли.

Последният ни дом представляваше голяма къща на брега на езеро, с тревист склон от едната страна, който плавно преминаваше в заоблени скали, водещи към Океана. Мястото беше откъснато от света и единственият достъп до него беше по стар черен път. Всичко и всички се намираха на поне половин час.

Сестрите ми се оказваха прави. Възможността да говоря свободно ми се отразяваше добре, макар да не можеше да излекува мъката ми по Акинли и наказанието ми. Океана опитваше да говори с мен, но аз не откликвах на зова й, злорадствайки, задето не може да ме чуе, като съм на сушата. Вместо това часове наред наблюдавах как големите птици се устремяват към водата и грабват жертвите си, заслушана в песента на вятъра в клоните на близките дървета.

Но нищо не ми носеше наслада. Всъщност нямах нито една причина да се разсмея, откакто напуснах Акинли. До този момент. Нещото, което ме накара да се захиля в този иначе обикновен ден, беше странното чувство по крака ми.

Сърбеж.

Дразнещата топлина по прасеца ми направо ме хипнотизираше. Взирах се с изумление, но и благодарност в бледорозовото петно върху него — странно само по себе си, тъй като кожата ни беше неуязвима като останалата част от телата ни.

От всички екзотични храни, приказни кътчета и невероятни приключения само тази малка новост бе успяла да ми напомни, че дълбоко в себе си още нося човешкото.

— Калѐн?

Надникнах през рамо към Миака, която ми подаде чаша чай. Досега бях седяла на скалата, размишлявайки как сме отделени от Океана и в същото време сме обградени от водите й. Бях Я виждала в толкова различни състояния: гладка като хартия, нетърпелива като дете, буйна като младежко парти. А сега вече я възприемах единствено като враг.

— Ще споделиш ли? — попита Миака, настанявайки се до мен.

— Ако можех да подредя мислите си, щях.

Миака се усмихна и отпи от своята чаша.

— Харесва ли ти тук?

— Хубаво е.

— Хубаво? Калѐн, правим всичко по силите си, за да ти помогнем.

Отправих поглед към безкрайния ден. И аз като Падма чаках времето да облекчи болката ми. До момента не се случваше.

— Не знам какво да ти кажа. Май е най-добре да се върнете в града и да ме оставите тук. В такъв период съм.

Миака кимна с глава към водата.

— Тя се притеснява за теб. Не може да не си усетила.

— Мисли, че се цупя като дете, че скоро ще се примиря. — Обгърнах чашата с длани, попивайки топлината й. — Истината е, че не знам как да й простя.

— По-добре да си тук, отколкото мъртва.

— Аз не го усещам така.

— Ти си смела, Калѐн, и много умна. Ще оцелееш седемдесет години.

— Не е само това… — Надигнах се, изтощена от тайни, и я погледнах право в очите. — Срещнах едно момче.

Миака ме изгледа объркано.

— Кога успя? От един ден сме тук.

— Не. — Избърсах лицето си, за да пропъдя сълзите, преди да са рукнали. — Срещнах го преди година. Учеше в колежа край дома ни в Маями. Запознахме се в библиотеката. Колкото и да мълчах, той говореше с мен, караше ме да се чувствам като обикновено момиче. В деня, когато спрях да пея, посетих родния му град. Беше му се наложило да напусне колежа заради смъртта на родителите си.

— О, не. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Има ли други роднини?

— Живее при братовчед си и жена му. Поканиха ме в дома си за една нощ и дори ми загатнаха, че мога да остана за неопределено време, ако имам нужда. Приеха ме като бездомна котка.

— Щом са били толкова добронамерени, защо си тръгна рано-рано?

Сведох засрамен поглед.

— С Акинли прекарахме един цял ден заедно. В края му вече бях влюбена до уши. Той ми предложи да остана с него и аз реших, че е възможно. Ако бях подходила разумно, сигурно щях да съм с него години наред. Нямаше да имаме всичко, но поне щяхме да сме заедно.

— Но той ме целуна. И аз проговорих. Гласът ми го опияни и го прати във водата.

— Калѐн!

— Знам. Трябваше да умре, но аз се примолих на Океана да го пощади. Изведох го на брега, а Тя ме наказа с живот, вместо със смърт. И сега всичко зависи от моето поведение. Той е рибар и постоянно е във водата. Океана ми даде да разбера, че ако престъпя някой от законите й заради него, ще го убие.

Миака поклати недоумяващо глава.

— Защо би ти причинила подобно нещо? Та Тя те обича.

— Може да ти прозвучи налудничаво, но ми се стори, че ревнува — споделих й аз. — Сякаш цялата ми любов трябва да е за Нея.

— Не може да си спечели любовта ти със заплахи.

— Тя не е човешко същество — напомних й. — Не съм сигурна, че разбира всичките ни взаимоотношения.

Май за пръв път виждах Миака ядосана. Тя сбърчи лицето си в гневна гримаса, готова да ми съчувства, независимо че бях допуснала такава глупава грешка.

— Няма да кажа на другите — обяви след малко. — Според мен новината би подразнила Елизабет, а Падма е толкова неопитна, че й подражава във всяко отношение.

— Скоро ще си изгради характер.

Миака въздъхна.

— Дано. Но засега ми се струва, че е най-разумно да запазим историята ти в тайна.

Кимнах, докато мислите ми се рееха към другия край на страната.

— Беше много мил. Толкова се радвах, че съм открила истински добродушен човек.

Миака допря чело в моето със закачливо изражение на лицето.

— Не съм си помислила дори, че би рискувала всичко заради недостоен мъж.

Прегърнах я бързо, благодарна за разбирането й. Но колкото и да оценявах подкрепата й, ми се искаше Ейслинг да беше до мен. Тя знаеше какво е да обичаш някого, който ще остарее без теб.

Когато нямаш нужда от сън и храна, когато те чакат само празни години, душата ти започва да се бунтува. Често мислех за избора на Ейслинг и вече разбирах защо е наблюдавала семейството си от разстояние. Но двете с нея бяхме различни, имахме различни взаимоотношения с хората, които оставяхме.

Дни наред размишлявах върху живота на Ейслинг. Накрая проумях една непоклатима истина: не можех да се върна при Акинли.

На раздяла му бях пожелала да води дълъг, щастлив живот, и то от все сърце. Но да го гледам как ме забравя, как среща друго момиче, да виждам лицето му в техните деца… не можех да го понеса.

Знаех, че никога няма да го забравя. Но този кръст трябваше да нося в мълчание.

Мълчание. Вече уж бях свикнала с него.