Кийра Кас
Сирената (19)

Деветнайсета глава

Гласът й ехтеше в ушите ми.

Не Ми отговори! Сестрите ти се поболяха от тревога! Какво правеше, за бога?

Без да й обърна внимание, обгърнах с ръце гърдите на Акинли. Очите му бяха отворени, мигаха, но бяха помътнели.

Пусни го.

Дръпнах го.

Не.

Трябва да го изведа на въздух — отвърнах й наум.

Той чу гласа ти. Мой е.

Не успявах да го издърпам нагоре. Сякаш невидимо въже го закотвяше към пясъчното океанско дъно.

Умолявам Те. Пощади го.

Смъртта му ще позволи на други да живеят.

Ще Ти доведа хиляди други в замяна — зарекох се. — Моля Те. Нека живее. Моля Те.

Усещах непоклатимата й хватка над него. Очите му се бяха затворили и времето ми изтичаше. Неговото време изтичаше.

Като се имаше предвид поведението ми при последното ни корабокрушение и риска, на който бях изложила тайната ни, знаех, че вече съм преминала границите й. Никога преди не й се бях опълчвала, нито веднъж за цели осемдесет и една години. А сега исках твърде много от Нея. Не се съмнявах, че както и да приключи това изпитание, ще бъда наказана. Но не ме беше грижа. За пръв път трябваше да спася някого. Умолявах Я без думи, разкривайки й отчаяните си мисли.

Океана замлъкна, но внезапно невидимото въже сякаш изчезна. Задърпах Акинли с всички сили. Не чух да си поема въздух, когато достигнахме повърхността, и се притесних, че съм закъсняла. Дишаше ли изобщо?

Тя не ми помагаше да плувам, както обикновено правеше, и едва задържах главата му над водата, мъчейки се да достигна брега. Бях се заблуждавала, че тялото ми е неуязвимо, могъщо. Но докато го извлека на плажа, капнах от умора.

Стоварих тялото му на земята по-грубо, отколкото бях възнамерявала, и изпищях тихо, когато главата му отскочи от сбития пясък. Ако не беше мъртъв, със сигурност беше в безсъзнание, защото не реагира по никакъв начин.

Моля те — призовах го наум. — Моля те, живей.

Долепих ухо до гърдите му и чух най-красивия звук на света: сърцето на Акинли. Отдръпнах се и видях, че диша, макар единственото му движение да беше лекото повдигане и отпускане на гърдите му.

Сърцето ми се раздираше — чувствах истинска болка в гръдния си кош. Беше загубил толкова много, още страдаше по родителите си. Не исках да го изоставям сам и в несвяст под сянката на дома, който току-що ми беше предложил. Но трябваше да се връщам.

Целунах мократа му буза, докато по моите се стичаха горещи сълзи.

— Съжалявам — проплаках, докосвайки за последно лицето му. — В момента само толкова мога да направя за теб. Моля те, живей. Обичам те.

Впрегнах всяка частица сила, останала в тялото ми, за да се откъсна от Акинли и да се гмурна във вълните.

Водите й сграбчиха ръката ми като в менгеме и ме отведоха навътре, преди да съм размислила. Гледах лодките в пристанището на Порт Клайд, докато не се превърнаха в почернели звезди на хоризонта.

* * *

Очаквах смъртно наказание. Водеше ме така устремено нанякъде, че се подготвих за края. Вътрешно се радвах, че сестрите ми няма да присъстват. Не исках Миака да погребе и мен като Ифама.

Океана ме отведе толкова надълбоко, че чувството за предстояща смърт обзе всяка частица от тялото ми. За да прогоня надигащата се в душата ми паника, приковах мислите си към Акинли, който рано или късно щеше да се свести, напълно невредим. Спомних си всички хубави моменти от деня ни, решена добрината му да е последният спомен в главата ми, преди да потъна завинаги.

Ето защо не вземам съпруги. Вече няма как да Ми служиш вярно. Усещаш ли болката? Невинното ти увлечение е причината за нея.

Чувствах гнева й навсякъде около себе си.

Ще ме убиеш ли бързо? — примолих й се и заплаках. — Страх ме е.

Няма да те погубя. Не и днес.

Тя ме пусна на катраненочерното Си дъно. Знаех, че съм попаднала в безнадежден капан. Теченията й нямаше да ми позволят да изплувам на повърхността и щях да блуждая в дълбините й завинаги.

Два пъти беше на косъм да разкриеш себе си и сестрите си!

Яростта в гласа й ме накара да изтръпна.

Заради теб булката, която така отчаяно искаше да защитиш, страда много по-дълго от необходимото. Спря да пееш, което само по себе си е достатъчна причина да ти отнема живота.

Знам — отвърнах с ужас. — Знам.

А като прерових спомените ти с това момче, крилатите ти мечти, видях колко рискове си поела само за един ден. Хиляди пъти даде повод на онези хора да се чудят коя си. Толкова пъти беше на ръба да проговориш. Можеше да ги убиеш всичките.

Заридах неудържимо при мисълта за Бен на дъното на ваната им и Джули с глава в кухненската мивка.

А още по-лошото е, че взе онова, което Ми принадлежи. Той трябваше да умре тази вечер.

Каза, че няма да ме убиеш. Вярно ли е? — Превих се от тъга, неспособна да подредя мислите си. — Наруших правилата Ти. Знам какво е наказанието за това. И нека Те уверя, че и сто пъти да ми се наложеше да изтръгна Акинли от ръцете Ти, щях да го направя. Разбирам страданието Ти, но не мога вечно да го облекчавам!

Ръцете ми трепереха. Сълзите ми се смесваха със солената й вода и изчезваха нанякъде.

Боя се, че през следващите деветнайсет години много пъти ще Те разочаровам. Не искам повече да излагам на опасност нито Теб, нито сестрите си и не знам как да понеса болката от раздялата…

Покрих устата си, неутешима заради новата действителност. Защото в сърцето ми нямаше нито капка съмнение, че ще ме държи далеч от Акинли, докато някой от двама ни умре.

Знам какви са последиците от постъпката ми. Убий ме, ако искаш.

Последва дълга тишина и усетих как гневът й стихва, почувствах странната й привързаност, по-силна от тази към сестрите ми.

Мислиш, че обичам да сея смърт?

Вдигнах глава.

Какво?

Не извличам удоволствие от наказанията и отнемането на животи. Правя каквото трябва, за да оцелея. Бих скърбила по теб. След толкова време вече трябва да знаеш колко си Ми скъпа.

Преглътнах.

Защо точно аз? Защо ме обичаш повече от останалите?

Тя ме вдигна толкова нежно от пясъка, сякаш прегръщаше бебе. А като се имаше предвид Нейната всевечност и моята мимолетност, наистина бях новородено в очите й.

През многото Ми години и с всички сирени, които съм носила в ръцете Си, нито една не Ме е опознавала като теб. Винаги сме били откъснати.

Но ти Ме прие с добро, опита се да Ме разбереш. Идваш дори когато не те викам. Чувствам те като Своя дъщеря. Убия ли те, сякаш убивам Себе Си.

Отново заплаках.

Толкова съжалявам. Не исках да Те нараня.

Знам. Затова и ще останеш. Но и двете знаем, че не може да ти се размине без наказание. Миака и Елизабет си играят с огъня и ако си въобразяват, че могат да живеят както си поискат без последствия, страх Ме е дори да си помисля какво може да стане.

Потреперих. В думите й имаше твърде много истина.

Разбирам. И какво следва?

Тя се умълча, размишлявайки.

Още петдесет години.

Какво?

Добавям петдесет години към присъдата ти.

Не! — примолих й се. — Не, не можеш.

Не съм способна да те убия. Току-що ти обясних колко си Ми скъпа. Толкова ли ще е ужасно да прекараме повече време заедно?

Моля Те, недей! Не ме принуждавай да живея още седемдесет години без него.

Послушай предупреждението Ми — рече тя огорчено. — Прогони го от мислите си. Не искам да ти отнемам живота, затова не Ми давай причина да отнема неговия…

Тя остави последните си думи да попият в съзнанието ми, а аз усетих как тялото ми се парализира. Животът на Акинли зависеше от моето подчинение.

Прекарваше толкова много време във водата.

Не! Не можеш! Не!

Водите й ме изтласкаха нагоре и Я чух да зове сестрите ми.

Моля Те, не го прави!

С времето ще го приемеш — увери ме Тя. — Заслужаваш и по-сурово наказание.

Не мога. — Чувствах се толкова слаба. — Не мога.

Пак ще говорим. Когато си готова.

Моля Те.

Водите й ме изхвърлиха на тесен бряг, покрит с камъчета и отломки. Като вдигнах ръце и видях черната тиня по дланите си, се почувствах захвърлена на сметище. Такова отношение ли заслужавах вече? Откровено казано, наистина се чувствах като боклук.