Кийра Кас
Сирената (18)

Осемнайсета глава

Джули не поиска да й платим за услугите. Вместо това ни изпрати до смесения магазин — единствения в града, — за да й напазаруваме.

— Ей, Акинли! Коя е приятелката ти? — поздрави го възрастният мъж зад щанда.

— Калѐн. От моя университет е. Гостува ни за малко.

За малко? — учудих се. — Нямаш представа колко невъзможни бяха последните деветнайсет часа.

— Приятно ми е да се запознаем, миличка — каза мъжът и протегна ръка към мен.

Стиснах я и ми направи впечатление, че кожата му е като тънка хартия. Определено никога не беше изкарвал прехраната си с риболов.

— Свободна ли е „Дип Нет“ тази вечер? — попита Акинли, вземайки една кошница.

— Да.

— Чудесно. Калѐн ще опита най-прочутия ни специалитет. — Той ми намигна, а аз махнах на продавача и го последвах. — Опитвала ли си омар? — попита ме после.

Направих гримаса. Откакто бях сирена, да ям морски дарове ми се струваше като да поглъщам някой далечен роднина.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Усмихнах му се смутено.

— Боже, Калѐн, какво да те правя? — Той тръгна между рафтовете, вземайки хлебни трохи и консерви супа. — Появяваш се в родния ми град най-безцеремонно, такава си бъбривка, че не мога да взема думата от теб, а накрая се признаваш за виновна в най-нечовешкото престъпление! — Той поклати глава. — Нито дума на Бен. Като нищо ще те изхвърли от къщи.

Акинли се подсмихна, като плъзна ръка по редицата рафтове. Аз последвах примера му, доволна да усетя хладния метал. Това малко магазинче ми харесваше — атмосферата му, миризмата му. Щеше ми се някой ден пак да вляза в него.

— Ох! — Акинли отдръпна рязко ръката си. — Внимавай.

Като я вдигна да я огледа, видях тънка резка, минаваща през два от пръстите му. Обърнах се към рафта и веднага забелязах изкривеното, щръкнало парче остър метал, което го беше порязало.

— Как е твоята ръка? — загрижи се той, кимвайки към дланта ми.

Поклатих глава, тъй като знаех, че няма да имам рана.

— Сериозно, добре ли си? — Акинли се пресегна и обърна ръката ми. Нищо. Нямаше нито капка кръв. — Хмм — подсмихна се той. — Сигурно имаш много дебела кожа.

Той се вгледа в очите ми, убеден, че би трябвало да ми потече кръв. В изражението му нямаше укор, нито уплаха, а само невинно любопитство.

— За жалост — въздъхна накрая, — аз съм простосмъртен. И май ще трябва да си взема бинт. Ей, Кърт — провикна се той. — Трябва да оправиш този рафт.

Изтръгнах внимателно ръката си от неговата и той свърна зад ъгъла, за да потърси медицинските материали, а аз останах сама за момент, мъчейки се да укротя подивялото си сърце.

* * *

Джули прокара пръсти през косата ми, докато се взирахме в огледалото на тоалетката в стаята й.

— Какъв шампоан използваш? Косата ти е като коприна — заяви тя с искрена завист.

Постоянно трябваше да измислям изражения, с които да отговарям, вместо с думи. Но как да кажа с бузите си, че не помня, как да изразя благодарност с челото си? Говорът ми липсваше.

— Така, всичко по реда си: прическа и грим. А и ресторантът не е особено луксозен, така че ще пропуснем зашеметяващата ти, но преКалѐно драматична рокля и ще ти позволя да откраднеш още нещо от гардероба ми.

Усмихнах й се, а тя включи в контакта машата си и отвори нещо като кутия с рибарски такъми. Но вътре нямаше стръв. Вместо това беше пълна с пудри, ружове, мокри кърпички и спирали за мигли.

Не успях да прикрия изумлението си от количеството гримове, което притежаваше.

— Знам, знам. Трябва да я подредя малко, но те уверявам, че съм използвала всяко от нещата поне веднъж.

Тя доближи няколко палитри до бузата ми, за да избере подходящия цвят. Все едно гледах Миака с нейните бои.

— Исках да ти се извиня. — Тя взе една четка и се зае да разресва косата ми. — Дано не сме ти се сторили твърде негостоприемни снощи. Но е странно да поканиш непознат човек в дома си.

Кимнах отривисто. Още се учудвах от великодушието им.

— Но Акинли очевидно ти вярва. Каквото и да си преживяла, искам да знаеш, че си в безопасност при нас.

Очите ни се срещнаха в огледалото и в нейните прочетох откровено състрадание.

— Сериозно. Не ме е грижа, дори да си масова убийца.

Надявах се да не е забелязала внезапното ми напрежение при тези й думи.

— Всеки, който умее да кара Акинли да се усмихва така… Освен това се обръсна днес. Дори ме помоли да му подстрижа косата. — Тя поклати глава, сякаш това бяха огромни постижения. — Знам, че това са маловажни неща, но откакто родителите му починаха, го е обзело пълно равнодушие. Разказа ли ти?

Кимнах.

— Добре. Щях да се чувствам ужасно, ако случайно се бях раздрънкала повече от необходимото. — Тя прикрепи част от косата ми от едната страна на главата ми, издърпвайки няколко тънки къдрици. — Не знам какви са били отношенията ви преди, дали е било нещо повече от приятелството, но имам чувството, че днес най-сетне се съвзе. Не съм го виждала такъв от доста време.

Устните ми се разтвориха леко от изненада. Защото всъщност миналото ни беше толкова кратко. Само няколко мига, които на пръв поглед нямаха голямо значение.

Но тогава защо мислех за него толкова често? Защо той се държеше с мен така?

Това беше един от онези моменти като сприятеляването на Миака и Елизабет — имах чувството, че им е било писано да се срещнат. От все сърце ми се искаше да кажа, че на двама ни с Акинли ни е писано да бъдем заедно, но побързах да прогоня мисълта. Щях да намеря начин да си тръгна до сутринта. За доброто на всички.

* * *

Акинли издърпа стола ми, докато аз се оглеждах из ресторантчето, толкова малко, че сигурно нямаше да го забележа, ако не ми го беше посочил. От тавана над бара висяха спасителни пояси и можех да видя какво се случва в отворената кухня. Отвъд страничната врата пристанището се спускаше към водата и небето порозовяваше край силуетите на завързаните лодки.

Бях се влюбила в Порт Клайд. Градчето беше малко и не предлагаше много забавления, но за сметка на това притежаваше истински чар. В тази среда възприемах Акинли по нов начин. Да, трябваше да се върне в университета, и да, животът в по-голям град вероятно му се отразяваше благотворно, но имах чувството, че е важно зъбно колело от механизма на малкото градче, и не знаех как се въртят всички останали без него.

— И така — подхвана той. — Не мога да преценя дали мразиш морски дарове, или просто не си яла досега?

Вдигнах два пръста.

— Е, ще проявиш ли смелостта поне да опиташ омар?

Той направи умолителна физиономия и запърха с мигли.

Усмихнах му се. Защо не.

— Така де, няма да те насилвам. Просто си мисля, че много ще ти хареса.

Затворих моето меню и вдигнах ръце в знак на примирение, а това, че успях да го разсмея, ме накара да се почувствам горда.

— Добре тогава.

Докато чакахме, Акинли извади химикалката и тефтера, които беше взел със себе си от къщи. Определено щяха да ми липсват, след като си тръгнех.

— Е, какво ще кажеш за родния ми град? Честно — добави той, сочейки към хартията. — Искам пълен доклад.

Въпросът му беше толкова уместен, че започвах да се питам дали не умее да чете мислите ми.

Даде ми малко време, а после прочете внимателно присъдата ми.

Прекрасен е. Харесвам старинната му атмосфера и това, че май познаваш по име всичките му жители. Тук цари такова спокойствие. Почти съвършено е.

— Почти съвършено? Мислиш ли?

Отвърнах му с ентусиазирано „да“. След като бях посетила това място, където всички бяха свързани, лесно можех да си обясня защо големите градове ми се струваха така чужди. Да, анонимността ни помагаше. Но ако откриеш правилното място с правилните хора, беше много по-хубаво да заживееш там, където има кой да ти кимне или махне за поздрав по пътя към дома.

— Радвам се, че ти харесва тук. Наистина.

Погледахме как небето отвъд прозореца притъмнява, а аз не можех да прогоня от главата си мисълта, че съвсем скоро трябва да си тръгна. Нямах достоверно оправдание, а никак, никак не исках да изчезвам безследно за пореден път.

Няколко минути по-късно сервираха пред мен яркочервен омар с резенче лимон и купичка с разтопено масло. Усещането беше много странно.

Ти не си морски обитател — напомних си. — Ти си момиче.

С помощта на специалния инструмент, две вилици и от време на време пръстите на Акинли успях да изкопча малко от месото. В крайна сметка се съгласих, че усилието си е струвало, и той със задоволство проследи как го изядох до последното парченце, облизвайки маслото от пръстите си.

Цяла вечер се наслаждавах на ритъма на гласа му, на постоянно менящите се изражения на лицето му. Той ми разказа още за живота си в малкото градче — за работата си на риболовната лодка на братовчед му и детството, прекарано под закрилата на любовта на родителите му.

Разделихме си парче вкусен чийзкейк и на излизане от ресторанта Акинли пак ме хвана за ръка.

— Остана само още едно нещо. Стига да си съгласна на малка разходка, естествено.

Не виждах с какво може да подобри прекрасния ни ден заедно. В дъното на душата си знаех, че е настъпил моментът да си измисля оправдание. Ако имах и капчица здрав разум, щях да му кажа да ме остави до смесения магазин и да предаде много поздрави на Бен и Джули.

Но тръгнах с него.

Обиколихме малкото градче само за няколко минути, минавайки през фара, дома на Бен и безчет гъсти гори, докато не спряхме пред една неосветена къща.

Акинли се застоя на пустата входна алея и извади ключовете с въздишка.

— Последна спирка за вечерта. Хайде.

Къщата не беше имение, но в сравнение с всички останали в Порт Клайд именно на такова приличаше. Имаше два етажа, голяма веранда и широка, спяща градина, сгушена до входното стълбище. Акинли прерови ключовете, за да намери правилния, отключи вратата и ме въведе в празно пространство.

Луната беше пълна, но светлината й не ни достигаше, като влязохме вътре. Погледнах Акинли, който се ухили и извади запалка от джоба си. Запали една свещ, после още една, и още една. Тогава си спомних, че нямах представа къде е бил, докато Джули ме разкрасяваше.

Последвах го, наблюдавайки красивото му лице, докато стаите се осветяваха една по една, и с всяка искра се влюбвах все повече в него.

— Дядо ми е построил тази къща — обяви той със свещ в ръка. — Бил е богат старец, така че докато баща ми е прекарвал детството си на риболовна лодка, майка ми се е ширела във вила в Мейн. — Той махна към стените около нас. — Не си мисли, че дядо е бил много доволен, когато едно лято решила повече да не си тръгне оттук, но май в крайна сметка аз съм изиграл ролята на миротворец. Страшно се радвал, когато съм се родил, и ме глезеше до последно — усмихна се Акинли.

— След като мама и татко починаха, разпродадохме покъщнината. Бяха заделили малко пари, но когато осигуровките се изчерпаха, голяма част от тях отидоха за болничните сметки на мама. И бездруго сърцето ми се късаше да гледам притежанията им. Искам да видиш нещо — обяви той и кимна към задната част на къщата.

Излязохме на верандата и тръгнахме надолу по склона, доближавайки се смущаващо близо до стенещата Океан. Опитах се да не се вслушвам в думите й.

— Това е една от малкото къщи, пред които има плаж, вместо скали — похвали се той през смях. Вярно, нямаше назъбени камъни, но плажът беше широк по-малко от метър. — Виждаш ли онази светлина? Това е фарът и ако тръгнем по бреговата линия, ще стигнем до центъра на града.

Той се обърна назад и ме погледна с усмивка, хващайки ръката ми.

— Е, харесва ли ти? — Махна към къщата си и аз обърнах очи към нея.

Макар никой да не живееше в нея, изглеждаше някак жива и не можех да отрека красотата на архитектурата й. В следващия момент усетих, че нещо се стича по ръката ми.

Като сведох поглед, видях, че Акинли е наклонил свещта, заливайки пръстите ми с разтопен восък.

— Хмм — провлачи той, сякаш отчиташе нещо съвсем очаквано. Срещна погледа ми. — Мисля, че това би изгорило повечето хора.

Преглътнах с усилие. Не бях реагирала на болката по никакъв начин.

— Чуй какво, Калѐн. Не съм сляп. Не знам какво да си мисля за момиче, което няма фамилно име, не може или не желае да споделя определени подробности от живота си, не говори и не може нито да се пореже, нито да се изгори, но според мен вариантите са два: или носиш неприятности, или имаш неприятности. И ми се струва, че е второто.

Прехапах долната си устна, за да не заплача. Ако Океана спреше крясъците Си за момент, щях поне да помисля. Исках да му кажа, че греши. Че нося неприятности. Огромни неприятности за него. Но какво можех да направя?

Той обхвана лицето ми с ръце.

— Не съм богаташ, Калѐн, но тази къща е моя собственост. Благодарение на Бен и Джули спестявам пари, за да започна живота си отначало, но докато океанът не те изхвърли на брега, не бях сигурен дали изобщо има смисъл. Ако решиш да останеш тук, няма да позволя да пострадаш. Ако искаш да се измъкнеш от нещо, няма да питам какво е, всички ще се погрижим за теб.

Сърцето ми мигновено стана негово. Не знаеше каква тайна крия, но въпреки това искаше да остана. Не знаеше на каква опасност съм изложена, но беше готов да се бори за мен.

А коя бях аз? Никоя. Обикновено момиче.

Като се гледах през неговите очи обаче… Чувствах се много повече.

Е, какво можех да направя? Как да остана при него?

През последното денонощие бях допуснала някои грешки, но заради Акинли можех да се представя и по-добре. Не беше нужно Океана и сестрите ми да научават за него. Ейслинг ми показа, че е възможно. А ако той наистина ме искаше до себе си, щеше да разбере необходимостта да изчезвам за няколко часа веднъж годишно, дори по-малко, ако имах късмет.

Ако го беше грижа за мен, както твърдеше, както и аз вярвах, щеше да се съгласи да отпътува нанякъде с мен, преди семейството и приятелите му да започнат да задават въпроси за странностите ми. Но дълбоко в душата ми за пръв път се зараждаше вярата, че е възможно.

Така наистина щеше да ми се удаде възможност да живея заради някого. Защото независимо от мълчанието и смъртта, и неизбежността, обкръжаващи живота ми, той щеше да компенсира всичко.

Нямаше да е съвършено като във вълшебна приказка, но поне беше постижимо.

Кимнах с глава. Разбира се. Разбира се, че щях да остана.

— Да?

Кимнах отново. Да.

Както държеше лицето ми между дланите си, Акинли се наведе и ме целуна. Устните ни се докоснаха съвсем за кратко, но и това беше достатъчно да запрати огнени искри по вените ми.

— Върна ме от мъртвите — прошепна той.

И навярно видя замечтания поглед в очите ми, защото почти мигновено сведе устни до моите отново.

Цяла вечност бях чакала това. И щях да чакам още толкова, ако се наложеше. Беше ми писано да целуна това момче, да бъда в обятията му.

Всичките ми старателно изградени задръжки рухнаха и го придърпах към себе си. А исках да го почувствам дори по-близо от това.

Двамата бяхме звезди. Музика. Самото време.

Когато се откъснахме един от друг, ме обзе приятна замаяност. Усещах се променена, сякаш кожата ми прилепваше другояче по костите ми. Солената вода във вените ми сияеше и се чувствах по-жива от всякога.

— Еха — въздъхнах.

Веднага осъзнах грешката си. Акинли сведе очи и разтръска главата си, сякаш се опитваше да я прочисти.

— Акинли! — извиках безразсъдно, мъчейки се да го изтръгна от унеса.

Той загуби равновесие и залитна към мен, после се изправи и закрачи към Океана.

Спуснах се след него и го обвих с ръце, за да го спра.

— НЕ! — изкрещях, но той дори не ме погледна, а продължи устремено към Нея.

Нагази равнодушно в Океана, а аз го последвах, отчаяно се опитвах да го издърпам обратно на сушата. Слава богу, че по дъното нямаше камъни, иначе щяха да разкъсат стъпалата му.

Вълните й обляха глезените ми, после и коленете ми. Дърпах го с всички сили и се мразех, задето толкова време си бях въобразявала, че имам свръхчовешки способности. Потънах до кръста в студената вода, до раменете. Дали ниската й температура можеше да му навреди? Моята кожа вече не я усещаше. Дърпах и дърпах, защото му оставаше само дъхът.

Тогава, без да се поколебае за миг, той се гмурна в Нея. А аз го последвах и под водата.