Кийра Кас
Сирената (15)

Петнайсета глава

Слънцето изгря, а аз още будувах, потънала в мисли за мазолестите пръсти на Акинли по бузата ми. Чух, че останалите се събудиха и се раздвижиха из кухнята. Надигнах се в леглото и отправих поглед през прозореца. Океана продължаваше да ме търси, но още не бях готова за Нея. Нито пък да напусна Акинли.

— Ще бъда на лодката до следобед и трябва да говоря с Евън — обясняваше Бен с пълна уста.

— Аз ще изляза утре — обеща Акинли. — Така де, нещата вървят добре засега.

— Не е страшно. Знам, че си неразположен днес.

Подсмихнах се на себе си. Поне за един ден Акинли ми принадлежеше.

Звуците от къщата стихнаха, чу се отваряне и затваряне на врати, двигател на кола. След малко остана само трополенето на Акинли из кухнята.

Към осем той почука на вратата ми и подаде глава в стаята. Вече седях в леглото и той ми се усмихна за поздрав.

— Добро утро, кралице на бала.

Надникнах към роклята в другия край на стаята. Трябваше да се отърва от нея, преди да се е разпаднала.

Акинли влезе с две чинии храна и седна на леглото да закусим заедно. Храната беше средно добра на вкус, което ме наведе на мисълта, че той я е приготвял. Като се имаше предвид колко трагични са готварските му умения, оценявах опита.

— Бен и Джули ще са заети през по-голямата част от деня. Искаш ли да те разведа из града да ти покажа забележителностите, или имаш работа?

Поклатих глава.

— Това кътче е много красиво, съвсем различно от Маями. Каза ми, че си израснала на много места, но идвала ли си в Мейн преди?

Замислих се. Не.

— Е, решено е — чака ни страхотен ден. Неприятностите са забранени, ако се случи нещо лошо и в него ще намерим хубавото. Смятам, че и двамата заслужаваме един прекрасен ден, нали?

Кимнах.

— Чудесно. Исках да ти благодаря, задето ме изслуша снощи. Бен ми е като брат, а Джули, тя направо…

Разширих очи и вдигнах ръце.

— Да, тя е най-добрата. Много се радвам, че ме приеха, но, знам ли, понякога ми е трудно да говоря с тях.

Побутнах го с лакът, за да му дам да разбере, че нямам нищо против да споделя с мен.

— И ти благодаря, че ми разказа за семейството си. Знам колко трудно се говори за такива неща.

Свих рамене. Нямаше как да му обясня, че едновременно ми липсват и почти не си спомням лицата им.

— Може да ти прозвучи странно, но точно след като се срещнахме, направих едно проучване. Стори ми се много интригуващо, че чуваш, но не говориш. Разбрах, че хората, които не са глухи, обикновено онемяват поради две причини. Или заради физически фактори, като например деформиран език или нещо такова, или заради травмиращо преживяване. Та, чудех се…

Вдигнах два пръста. Толкова болеше да говоря. Да пея. Да се смея. Гласът ми носеше смърт и го мразех заради това.

— Добре. В такъв случай ще стискам палци един ден отново да проговориш. Струва ми се, че с толкова мисли в главата можеш да пишеш книги. Много ми се иска да ги чуя.

Очите му бяха сърдечни и сигурността, която излъчваше, ме обгърна като одеяло. Наблюдаваше ме с откровено удивление и независимо от общата ни мъка, намерих сили да му се усмихна.