Кийра Кас
Сирената (14)

Четиринайсета глава

Не се бях замисляла накъде плувам, но някак стремителното бягство от сестрите ми, от вината ми, ме беше довело именно тук. Порт Клайд, крайбрежието на Мейн. Мястото, където копнеех да бъда, където ми се бе струвало невъзможно да се озова.

Акинли излезе от сянката на фара и ме заоглежда с пълно изумление. Бяха минали едва шест месеца от последната ни среща, а толкова се беше променил. Рошавата му коса вече стигаше почти до раменете му, а по лицето му тъмнееха наченките на брада. Памучните му панталони бяха заменени със скъсани джинси, а от очите му надничаше тъга, почти толкова тежка, колкото моята.

— Добре ли си?

Май и аз трябва да ти задам същия въпрос.

Поклатих глава. Никога не се бях чувствала по-зле.

Видимо смаян, той коленичи пред мен, сякаш се мъчеше да си обясни неочакваната ми поява. Прокара пръсти по ръцете ми, оглеждайки ме за наранявания. Колкото и нещастна да бях, загрижеността му ме накара да се почувствам съвсем мъничко по-добре.

— Вир-вода си. От някоя лодка ли падна? Моля те, кажи ми, че не си влязла да плуваш с бална рокля.

Отново поклатих глава.

— Не виждам да ти тече кръв. Мислиш ли, че имаш счупени кости?

Не.

— Как изобщо попадна тук? Толкова съм объркан, че… — Той продължи да се взира недоумяващо в мен. — Дори не знам какво още да те попитам. Ти… Имаш ли къде да отидеш?

Не.

Той зарови нервно с пръсти из тревата, докато не взе решение.

— Добре тогава, ела с мен.

Акинли стана и ми подаде ръка.

Погледнах неизрязаните му нокти с мръсотия под тях. Не биваше да доближавам това момче. Току-що бях извършила толкова немислимо деяние, че ако можех да използвам гласа си, щях да плача с дни. Бях се отцепила от сестрите си и започвах да се отчуждавам от Океана. И бях много, много смъртоносна.

Но какво друго можех да направя? Да го отритна и да заявя, че съм добре, при положение че очевидно бях преживяла нещо травмиращо? Да скоча във водата, въпреки че точно в момента не можех да търпя дори близостта й?

Нищо не пречеше да остана при него за една нощ. След като дойдех на себе си, щях да измисля какво да правя по-нататък. Затова сложих студената си ръка в неговата и му позволих да ме заведе в дома си.

* * *

Докато вървяхме, огледах Акинли. Ръката му беше на гърба ми и ме направляваше към къщата му. Чувствах дланта му груба и мазолеста — знак, че вече не се занимаваше с книги, а с доста по-тежък труд. Струваше ми се състарен, загубил някогашната си жизнерадост. Какво правеше още тук? Родителите му бяха починали преди седмици. Трябваше вече да е в колежа.

— Тази вечер е приятно навън. Избра най-подходящия момент да се загубиш. Погледни луната само. Идеалната нощ да се загуби човек, не мислиш ли?

Не можах да сдържа усмивката си. Държеше се така, сякаш не се бяхме разделяли, сякаш не го бях оставила най-безцеремонно, без нито дума.

— Доста мислих за теб — продължи той, без да ме погледне. — Много се притесних, като изчезна. — Той преглътна. — Опитах се да те намеря, но не знаех нищо друго за теб, освен първото ти име. В университета нямаха данни за момиче на име Калѐн, а и в интернет нямаше нищо за теб. Все едно изобщо не си съществувала. А сега изникваш от нищото.

През вените ми пробяга паника и гърдите ми се стегнаха. Как да му обясня, без да изтъка кълбо от лъжи, в което неминуемо щях да се оплета? Поех дълбоко дъх, опитвайки да запазя самообладание. Дали просто да не побягна? Ако изчезнех отново, можеше да направя така, че повече никога да не ме види.

Той ме огледа. Какво знаеше за мен? Какво се въртеше в главата му? Истината несъмнено беше твърде фантастична, за да я отгатне. Но определено усещаше, че има нещо странно у мен. Щом бях излъгала, че съм студентка, не продумвах нито дума и умишлено криех дирите си… е, очевидно не бях просто момиче, което умее да танцува джитърбъг.

Той заговори отново, тихо и с лека горчивина в гласа:

— Все се надявах, че ще се появиш в библиотеката.

Сведох очи и долепих длани в умолителен жест, за да му покажа, че съжалявам, че не съм целяла да го нараня.

— Няма нищо — отвърна той с малко по-ведър тон. — Не ти се сърдя. Просто се тревожех за теб. Радвам се да видя, че си добре. Тоест… надявам се, че си добре. Хайде.

Поведе ме към двуетажна къща с бледосини стени и тъмносини кепенци. Като че ли единствените му съседи вече се бяха прибрали за през нощта и светлината от телевизора им потрепваше през пердетата. От другата страна на къщата му земята се спускаше в стръмен склон и пътят я следваше. Прибоят се чуваше наблизо.

— Тъжно ми беше, че те няма, но не те виня. Малко след това и аз изчезнах като теб.

Наблюдавах го с мисълта, че знам поне за част от неволите му, и се питах дали не го терзае и нещо по-тежко от загубата на родителите му. Като изкачихме стълбите и прекосихме верандата, той прокара ръка по лицето си, сякаш да избърше тъгата от него.

— Джули? — провикна се, отваряйки вратата. — Направи кафе. Имаме си гости. Джули е съпругата на братовчед ми — обясни той. — Тя беше доброволка в медицинския екип на колежа, така че си в добри ръце.

Предната стая в къщата беше кухнята и не знам кого бе очаквала да види Джули, появявайки се от всекидневната, но като ме зърна, спря на място.

— Ъ. Здрасти. — Тя погледна към Акинли. — Кого ни водиш?

— Калѐн. Познавам я от колежа, а тази вечер я намерих на брега до фара. Тя… тя не говори.

Джули посочи роклята ми.

— В този вид ли я намери?

— Да.

Обучението й веднага си каза думата и тя се зае да опипва ръцете ми и да проверява зениците ми.

— Замръзва. Може да е в шок. Ще изтичам горе да й донеса одеяла. Бен! Ела тук! — провикна се, тичайки нагоре по стълбите.

* * *

Акинли ме настани в износено кресло във всекидневната. Отвори един шкаф и ме наметна със завивка, после се върна в кухнята, разрови се в чекмедже и се върна с лист и химикалка.

— Заповядай. Можеш ли да ми обясниш какво ти се е случило?

Втренчих поглед в хартията, чудейки се дали отговорът няма да изскочи по вълшебство в главата ми. Накрая написах просто: Не знам.

— Не знаеш какво ти се е случило или не знаеш как да ми го обясниш?

Разклатих ръка пред него — петдесет на петдесет.

— Ясно. Трябва ли да се обадя на някого? Семейство, приятели?

Поклатих глава.

— На никого?

Сведох поглед към ръцете си. Бях се озовала в много деликатна ситуация. Как да му обясня, че никой не ме издирва, защото единственото ми семейство са група полумитологични момичета, които знаят, че няма как да си навлека повече неприятности, отколкото вече съм си навлякла?

В този момент Джули се върна с Бен. Веднага го разпознах от снимките в общежитието на Акинли — погрешно го бях помислила за негов брат. Имаше същите очи и брадичка и ме огледа от глава до пети комично-изумено като жена си.

— Пич, какво става тук? — обърна се към Акинли.

— Не съм направил нищо! Така я намерих. Опитвам да разбера как да я отведа у тях, но паметта й е замъглена. Освен това е няма, което допълнително усложнява нещата.

Джули сложи ръка върху рамото на Бен.

— Дали да не се обадим в полицията? Сигурна съм, че все някой я търси.

Заклатих енергично глава, потупах листа с пръст, за да привлека вниманието им, и написах: НЕ. Без полиция. Добре съм.

Погледнах умолително Джули, съзнавах, че е усвоила ролята на майка в дома им. За щастие в очите й се появи състрадание.

— Как можем да ти помогнем? — попита тя. — Щом не даваш да се обадим в полицията, можем ли поне да те закараме някъде? В болницата?

Ще се оправя — написах. — Просто съм малко затруднена в момента.

Стиснах умислено ръце пред себе си, докато Джули четеше отговора ми. Знаех какво искам, но не знаех как да ги помоля. Акинли се върна с чаши кафе за всички и прочете бележката ми над рамото на Джули.

— Защо не я оставим при нас? — предложи той.

Джули го изгледа смаяно, а Бен се намръщи.

— Не знам дали е добра идея — прошепна той, сякаш смяташе, че немотата върви ръка за ръка с глухота. — Не ми се иска в дома ни да живее непозната.

— Тя не е непозната — увери го Акинли. — Вече казах на Джули. Познаваме се от колежа. Виж, дори имам… — Той извади телефона си и натисна няколко копчета. — Ето, това е тя.

Почти бях забравила за снимката, която му бях изпратила.

Бен направи физиономия, съгласен, че вижда същото момиче. Макар той самият да остана скептично настроен, Джули като че ли поомекна.

— Сигурна ли си, че не е проблем да останеш тук? — попита ме тя. — Не те ли чакат някъде?

Беше ми крайно неловко да се натрапвам в дома им. Но в момента не виждах друг вариант. Не можех просто да си тръгна, сякаш нищо не се е случило, и не можех да им позволя да ме предадат на някой полицай или медицински служител.

Пък и едва ли друг път щеше да ми се удаде възможност да прекарам нощта под един покрив с Акинли.

Поклатих глава. Бих искала да остана тук, ако нямате нищо против. Само тази нощ.

Тя сбърчи тревожно чело, но кимна.

— Ако само така можем да ти помогнем.

Макар мисълта за скорошната ми постъпка още да ме измъчваше, се обърнах с усмивка към Акинли.

* * *

След като поумуваха къде да ме настанят, Джули реши, че трябва да спя в стаята за гости, и се зае да оправя дивана, а после ми донесе пижама. Въпреки че ми беше малко голяма, се радвах, че мога да облека нещо, което не идва от Океана.

— В онзи гардероб има още одеяла, ако ти е студено. Знам, че е пролет, но тук, на север, нощите са хладни. А ти май си от Флорида, така че… да — смотолеви Джули, запълвайки неловката тишина с думи. — Оставих ти четка за зъби и чаша в банята на долния етаж. Ако ти трябва още нещо, само кажи.

Кимнах, благодарна за грижите. Най-големият подарък, който ми направи, беше времето, но всички дребни добрини, за които се сещаше, ме караха да я харесвам още повече. Тя кимна и сложи ръце на хълбоците си.

— Малко е странно, нали? — попита, сочейки нас и стаята с ръка.

Аз кимнах, изкривила лице в гримаса.

— Е, странно или не, добре дошла си да останеш тук, колкото време ти е нужно. Приятелите на Акинли са и наши приятели. Така или иначе напоследък не виждаме много — отбеляза горчиво тя. — Добре, че ти се появи за разнообразие.

Джули се усмихна и ми стана ясно, че поне за момента сме в един отбор, а това ме накара да я харесвам още повече.

— Ще те оставя да се приготвиш. Лека нощ.

Като затвори вратата, погледнах през широкия прозорец с изглед към Океана. Тя ме зовеше.

Къде си? Добре ли си?

Завъртях очи. Нямаше опасност да умра и тя много добре го знаеше. Затова не й обърнах внимание, а вместо това облякох пижамата на Джули, навивайки крачолите й.

Като излязох от стаята, заварих Акинли на дивана. И той беше по пижама. Толкова се радвах да видя, че ме чака.

— Здрасти — каза той и стана. — Приготвили сме ти храна, ако си гладна.

Отговорих му с „не“ на езика на глухонемите, забравила, че не го владее. Той обаче беше запомнил знака от единствената ни среща и продължи:

— Добре. Искаш ли да погледаш телевизия? Ако си уморена, може направо да си лягаш, но аз мисля да постоя тук малко.

На светлината от лампата забелязах сенките под очите му и си спомних, че още е в траур за родителите си. Изглеждаше много състарен и по-зрял от преди шест месеца, но от погледа му струеше познатата топлота.

Не можех да остана, напомних си. На сутринта трябваше да си тръгна, за да се върна при сестрите си. Това щеше да е последният ми ден с него. Затова не исках да си лягам, исках да прекарам колкото може повече нормални моменти с Акинли. Можех да се преструвам на нормална поне тази вечер.

Кимнах и двамата се настанихме на дивана. Аз свих крака до гърдите си, за да се прикрия, чувствах се толкова несигурна в дрехите на Джули. Акинли реши, че ми е студено, взе одеялото от облегалката на дивана и ме загърна непохватно с него. Направи го, без дори да се замисли, а после просто грабна дистанционното и увеличи звука на телевизора.

Гледаше някакъв спортен канал и в момента даваха някаква игра с грамадни мъже в трика.

Акинли забеляза обърканото ми изражение и се засмя.

— Това е съревнование за най-силен мъж. Много са ми забавни.

Изгледахме няколко странни състезания, в които великаните пренасяха хладилници, вдигаха огромни камъни и премятаха големи гуми. Челюстта ми увисваше все повече и повече с всяка следваща смахната игра. Когато един мъж задвижи камион с осемнайсет гуми от спряло положение, вече сочех екрана и размахвах бясно ръце. Не можех да повярвам, че съществуват толкова силни хора!

— Знам, знам! — извика Акинли. — Шантава работа, нали?

Кимнах със замаяна усмивка на лице. Гледането на телевизия никога не ми се беше струвало толкова нормално.

След няколко състезания той намали звука. Изглеждаше ми напрегнат и очите му зашариха между телевизора и мен.

— Как се справяш? От октомври насам?

Той ми подаде листа и химикалката, но точно на този въпрос не можех да отговоря с думи.

Разклатих глава напред-назад, за да изразя по малко „да“ и „не“.

— Уплаших се, когато изчезна като призрак. — Показа го с пръсти, сякаш бях струя дим.

И този път нямах какво да му кажа. Акинли се размърда на мястото си и накрая се настани така, че да е с лице към мен.

— Добре, разбирам, че тази вечер си донякъде вързана тук, така че може би не е много честно да те разпитвам, но просто трябва да знам. Аз ли сбърках някъде?

Поклатих категорично глава.

— Сигурна ли си? Защото мислех, че си прекарваме чудесно онази вечер, а в следващия момент ти потъна вдън земя. Отново и отново превъртам срещата ни в главата си и се мъча да разбера какво съм направил.

Въздъхнах и нагласих тефтера за писане. Химикалката вися дълго време над листа, докато обмислях думите си.

В никакъв случай не си виновен ти.

Той примижа.

— Да не би някой друг да ти е досаждал? Знам, че са доста щури, но…

Поклатих глава отново и посочих с химикалка към гърдите си.

— И какво, просто е трябвало да си тръгнеш?

Кимнах, леко засрамена.

Той пак присви очи.

— Значи всичко е било заради теб? Само заради теб? Никой друг не ти е повлиял?

Преглътнах. Правилата на Океана лежаха в основата на всичко и собственическото й отношение със сигурност ръководеше действията ми, макар и да не го съзнавах, но идеята беше моя. Нали?

Той се позамисли и стисна устни, сякаш запаметяваше онова, което току-що бе узнал.

— Знаеш ли, има и нещо друго — пророни сериозно накрая. — Така и не ми каза кой е любимият ти цвят.

Усмихнах се широко и поклатих глава.

Много са, но най-много обичам цветовете на есента.

— Цветовете на есента — повтори бавно той. — Да, когато всичко сякаш гори.

И умира! Смъртта е толкова красива тогава.

Той се изкиска.

— Добре казано. Аз пък съм от любителите на синьото. Сигурно защото съм израснал край водата. Какво друго? Хм. Любима храна?

Направих физиономия.

Торта, разбира се.

— Ох, как не се сетих! И между другото, преди няколко месеца видях в един магазин колко е скъпа бадемовата есенция. Трябваше да продаваме парчетата. Пфу!

Не! С радост я споделих.

— Е, май не трябваше да прекаляваме с щедростта. Тормозеха ме да ги черпя пак, докато не напуснах колежа. Сериозно говоря. Така че да си знаеш, че разби сърцата на целия втори етаж в „Джабисън Хол“, като си тръгна. Бяха съкрушени от загубата на върховната ти торта.

Оценявах шеговития му тон. Притеснявах се, че може да се е ядосал или засегнал. А това, че само се беше тревожил, правеше завръщането ми толкова лесно. ПреКалѐно лесно.

— Аха, сетих се. Мисля, че това говори много за един човек. Любима миризма?

Замислих се за момент.

— Добре, аз ще кажа пръв, ако искаш. Обичам миризмата на прясно окосена трева. — Вдигнах одобрително палци. И на мен ми харесваше. — Чувал съм, че тази миризма всъщност е сигналът й за тревога, което малко ме натъжава, но все пак си я бива.

Започнах да пиша в тефтера.

И какво говори това за теб? Обича природата? Копнее за свобода? Коси ливади с удоволствие?

Той се засмя.

— Всичко от гореспоменатите. Ами ти?

Прелистих на следващата страница. Чак когато започнах да пиша, осъзнах, че споменът е останал в мен. Беше като скъп подарък след толкова много време.

Цветя. Майка ми обичаше у дома винаги да има свежи цветя.

— Не точно определено цвете, а всичките?

Кимнах.

Усмивката на Акинли внезапно посърна и той прочете отново последното изречение.

— Чакай малко. „Обичаше“? Не обича ли вече?

Затворих очи, проумяла колко безразсъдно бях постъпила. Нямах намерение да му го разкривам.

— Починала ли е?

Сведох поглед към ръцете си, за да не се впускам в лъжи, и просто кимнах.

— А баща ти?

Кимнах отново.

— Как? — пророни той, сякаш почти се боеше да попита.

Вцепених се за момент, спомняйки си килима и как майка ми се гледа в огледалото, докато корабът се люшка по вълните.

Удавиха се.

Предпочитах да възприемам смъртта им като злополука, макар мисълта, че Океана ги бе убила или те сами бяха отнели живота си, постоянно да си проправяше път в съзнанието ми.

Той изпусна въздух от гърдите си, почти като беззвучен смях.

— Луда работа.

Помежду ни се спусна продължително мълчание, по време на което погледът му се задържаше навсякъде из стаята, само не и върху мен.

— Няколко седмици, след като ти си тръгна, майка ми ми се обади. Както знаеш, това далеч не е изненадващо, защото ми звънеше всеки ден. Но този път още от поздрава й… разбрах, че нещо не е наред. — Той спря, за да преглътне, и пръстите му се заиграха с един конец на дивана. — Беше се разболяла от рак. Положението беше доста сериозно и аз поисках веднага да се прибера у дома. Те настояха да завърша годината, затова се съгласихме на компромисен вариант и се прибрах за коледната ваканция.

— Татко беше категоричен, че трябва да се върна в колежа. Аз обаче не знаех дали ще мога, дори след като с мама настъпи развръзка. Не исках да го оставям сам.

Той вдигна поглед към мен и аз му кимнах леко. Разбирах какво е означавало да остане.

— Трябваш да бъда с тях — пророни Акинли, преди да извърне поглед отново и да избърше дискретно сълзите от очите си. — Мама имаше час при доктора и татко щеше да я кара. Исках и аз да отида с тях, но мама… Никога няма да го забравя. Каза ми да си стоя у дома. Колкото и да спорех, тя не отстъпваше. Понякога се питам дали не е предчувствала нещо.

Очите му се взираха измъчено в нищото.

— Валеше — продължи след малко. — В много проливни дъждове тукашните пътища понякога се наводняват. От полицията не бяха сигурни дали баща ми е видял сърна, или колата се е подхлъзнала, но се е забил право в дърво.

Сложих ръце на устата си с плувнали в сълзи очи.

— Опитвах се да се подготвя за смъртта на мама, но да загубя и двамата наведнъж… За това не бях готов.

Преместих се до него на дивана и написах в тефтера си:

И аз трябваше да съм с моите родители.

Той присви очи.

— Щяла си да се удавиш?

Кимнах.

Той въздъхна.

— Май и тази вечер ти се случи същото. — Той избърса една сълза от ъгълчето на окото си. — Водата като че ли не ти е приятел.

Опитах да не давам израз на мисълта, че за мен водата е много повече и много по-малко от това.

Навлизахме в опасна територия, място, където нямаше да успея да запазя тайните си. А и Акинли изглеждаше толкова уморен, че не исках да го задържам повече. Затова посочих часовника на стената, после себе си и накрая стаята си.

— Да, права си. — Макар че видимо и на него не му се искаше да се разделяме.

Тръгнах към стаята за гости, а като наближих вратата, чух Акинли да става от дивана.

— Готова ли си да останеш сама? Бих могъл да спя на стола в твоята стая. Странна вечер беше.

Той отметна въздългата си коса от лицето си и аз вперих поглед в красивите му сини очи. Достатъчно трудно ми беше да убедя себе си преди шест месеца, че не бива да го харесвам. А сега, като го виждах в толкова естествена среда, така истински… не можех да си представя как ще напусна дома му утре.

Разбира се, щеше да ми се наложи. Както и да се върна в Океана. Дължах й още деветнайсет години. Що за човек щеше да е Акинли след деветнайсет години? Нечий съпруг? Баща? А аз каква щях да бъда? Тийнейджърка, прекарала последния век в убийства и отскоро останала без пари, име и смисъл в живота.

Направих знака за „не“ и изпитах известно облекчение от това, че имахме поне една дума, която нямаше нужда да превеждаме.

— Добре. Е, аз ще съм тук, ако ти потрябвам.

Кимнах с глава.

— И още нещо — побърза да добави той, пъхвайки ръце в джобовете на анцуга си. — Колкото и шантави да са обстоятелствата, много се радвам да те видя отново.

Усмихнах се и влязох в стаята си.

Сега, когато Акинли го нямаше да ме разсейва с шегите и смеха си, отново чувах ясно зова на Океана. Макар да бях само на стотина метра от водата, Тя не успяваше да ме намери.

Къде си? Сестрите ти се тревожат. Върни се. Калѐн, върни се.

Легнах на леглото, заслушана в молбите й. Угриженият й тон ме караше да си Я представям като разтревожена майка, изгубила детето си сред многолюдна тълпа.

Е, може би така щеше да разбере какво им е било на всички приятели и роднини на хората, които бе погълнала през годините. Пък и драматизираше. Къде можех да отида? Все пак нямаше как да умра без Нейна помощ.

Върни се. Къде се загуби? Защо не Ми отговаряш? — умоляваше ме неуморно.

Щях да се върна. Разбира се, че щях. Нима имах друг избор?

Вратата на стаята за гости изскърца и аз се престорих на заспала с надеждата, че ще успея поне да изглеждам като нормален човек още няколко часа.

Усетих нечия топла ръка върху челото си. Върху бузата си. Не се издадох, макар че допирът на Акинли ме караше да се чувствам повече от будна.

— Откъде дойде, красиво, нямо момиче? — прошепна той.

След един дълъг миг го чух да излиза с тихи стъпки от стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Стиснах устни, за да не заплача. И преди ме беше докосвал, но това погалване по бузата ми се стори толкова нежно, че едва го понесох.

В първия си живот не бях срещнала човек, с когото исках да бъда, и нямаше как да знам дали ще ми се случи след края на присъдата ми. Но защо точно тук и сега, в този замръзнал, безполезен момент, едно момче ме караше да се чувствам така?

Не можех да го задържа. Не можех и да съм сигурна колко дълбоки са чувствата му, макар да усещах, че интересът е взаимен. Всичко това несъмнено щеше да приключи катастрофално.

Нямаш как да остана вечно.

Но може би имаше начин да остана поне за ден.