Кийра Кас
Сирената (13)

Тринайсета глава

Новогодишните тържества дойдоха и си отидоха, също като всички останали, но нито един кораб не потъна. Настъпи февруари, но нито едно цунами не повлече жертвите си в Океана. Март отмина без нито едно наводнение. Когато настъпи април, неизбежността на задължението ни назря още по-осезаемо в съзнанието ми и онзи познат ужас изпълни тялото ми. Океана можеше да оцелее без корабокрушение най-много година, а гладът й нарастваше с всяко пълнолуние. Вече беше минала почти година.

Купих си нов албум за изрезки и се подготвих психически. Чувах глада й във всяка вълна, във всяко съскане на пясъка. Усещах го като болка в собственото си тяло, което не беше изненадващо, като се има предвид, че Тя ме изпълваше отвътре. Но копнежът да облекча агонията си не правеше мисълта за предстоящото пеене по-поносима.

— Ти къде искаш да отидем, Елизабет? От доста време не си избирала място — попита я Миака.

Както бях обещала, този път планирахме, преди да поемем в търсене на нов дом.

— Бих искала да се върнем в Маями, но предполагам, че това не стои като вариант — обърна очи към мен тя.

Беше пролет, така че Акинли отново ходеше на лекции. Можех да скрия косата си под шапка и да си купя джинси. Ако не се доближавах, нямаше да ме забележи. Но нима можех да стоя настрана от него?

— Не мисля, че е добра идея — отвърнах.

Рисувах кръгчета върху тефтера, в който вписвахме идеите си. Дори не се сещах за името на града.

— Какво има в Маями? — попита Падма.

— Плажове — побързах да й отговоря. — Ами ти? Ако можеш да отидеш където и да било по света, кое място би избрала?

— Ню Йорк! Искам да видя онази жена.

Падма вдигна ръката си във въздуха.

— Статуята на свободата? — предположих.

— Да! Винаги съм искала да я видя! — Очите й се изцъклиха и тя килна глава назад, сякаш вече беше над нея. — Веднъж като малка казах на баща ми, че искам да отида там, за да видя зелената статуя. Той ме зашлеви и ми каза, че през целия си живот ще гледам само къщата на съпруга си, че само за това ставам.

Тя запази самообладание за няколко секунди, но накрая рухна и сълзите й бликнаха.

Имах чувството, че в моментите, когато Падма си спомняше за някое посегателство от страна на родителите й, не само то изпълваше главата й, а десетки други се изливаха върху нея, докато не се пречупеше под тежестта им. Това ме притесняваше.

— Нали казахте, че ще го забравя. Защо още го помня? — попита Падма.

— Ще си отиде — обеща й Миака и я прегърна. — Но ако се вкопчваш в спомените, може да останат по-дълго. Трябва да се откажеш от тях.

Махнах към Елизабет.

— Затова тя помни повече от нас. Ейслинг също таеше някои спомени в сърцето си.

— Така ли? — учуди се Миака.

— Да. Не говореше за това, но големи части от някогашния й живот оставаха в съзнанието й. — Сложих ръка върху тази на Падма. — Разбираме, че тормозът на баща ти е заемал много от живота ти. Затова още не можеш да се отърсиш от него. Но ако спреш да му придаваш такава важност, ще си помогнеш много.

— Да не мислите, че искам да мисля за това? — изкрещя тя и се изтръгна от ръцете ни, събаряйки стола на земята. Впери яростен поглед в нас за момент, после извърна очи. — Вижте ме: красива, безсмъртна… а не мога да спра да мисля, че няма да бъде наказан за онова, което ми причини. Никога няма да си плати за стореното. Животът е толкова несправедлив.

— Наистина е несправедлив — потвърди разпалено Елизабет, като хвана Падма за ръката. — Но единственото, което можеш да направиш сега, е да се наслаждаваш на новата си свобода. Баща ти никога повече няма да те нарани. Вече няма власт над теб.

Ню Йорк беше ужасна идея. Да, градът беше заобиколен от вода, но нямаше да е лесно да се добираме до нея без свидетели. И дори да стояхме затворени в някой апартамент, стените вероятно нямаше да са достатъчно дебели, за да заглушат гласовете ни и да защитят хората около нас. Но ако само това можеше да облекчи болката на Падма…

— Падма — подхванах. — Поне за едно нещо можеш да докажеш, че баща ти е грешил. Искаш ли да поживееш в Ню Йорк известно време?

Тя се обърна към нас.

— Наистина ли?

Елизабет се усмихна.

— Разбира се. Новата сестричка избира следващия град. Такива са правилата — излъга тя.

Падма покри устата си с ръце в пълно изумление.

— Не се шегувате, нали?

— Никак даже. — Миака отвори лаптопа си. — Ще опитам да ни намеря хубав апартамент близо до водата.

— И смело търси извън Манхатън — обади се Елизабет. — Така или иначе постоянно ще се разхождаме из града.

— Хубаво ще е да имаме поне някакво уединение. Не ми се ще да сме груби със съседите, за да не ни закачат — добавих аз. — Ще трябва и да сме много внимателни да не ни чуят.

— Може ли да е някъде, откъдето да виждам Статуята на свободата през нощта?

— Момичета! — спря ни Миака, вдигайки ръце пред себе си със самонадеяна усмивчица. — Ще ми се доверите ли, ако обичате? Ще намеря страхотен нов дом.

Падма изпищя от радост и се завъртя на пета, забравила поне за момент болезненото си минало. До два дни, в зависимост от това колко лесно щеше да намери кораб Океана, щяхме да пеем за Нея. Надявах се мисълта за това ново приключение да засенчи тъгата от първата песен на Падма и живота, който се молех да остави зад гърба си.

* * *

Не гледай лицата им — посъветвах Падма, докато плувахме към мястото, избрано от Океана. — Някои викат, но колкото и да ни е трудно да не отвърнем на зова им за помощ, се съсредоточаваме единствено върху песента си.

Падма поклати глава.

Но аз не я знам.

Тя сама ще дойде — увери я Миака. — Океана ще ти каже кога да започнеш, а ти трябва само да се подчиниш.

Това го мога — отвърна Падма. — И от мен се очаква само да пея?

Кимнах с глава.

Точно така.

Достигнахме приятна, топла вода и забавихме темпото, а Елизабет ни поведе, излизайки на повърхността. Дори изборът на място издаваше отчаянието й. Наблизо не се вихреше буря, в която да примами кораба, нито пък имаше скали, в които да го разбие. Накъдето и да погледнехме, виждахме само красивата сянка на тропически облаци и дългата линия на хоризонта. Нищо друго, освен самотния силует на кораб в далечината.

Елизабет се обърна към Падма.

— Добре ли си?

— Страх ме е. Не искам да убивам хора.

Миака се доближи до нея.

— Никоя от нас не иска. Не мисля, че и Океана го иска. Но няма друго решение: малцина плащат с живота си, за да оцелеят всички останали. Трудно е да възприемеш другата страна на нещата, защото не е пред очите ти, но като стигнем в Ню Йорк и тръгнеш по улиците му за пръв път…

Падма се ухили до уши и по изражението й си личеше, че още не може да повярва.

Миака отвърна на усмивката й.

— Просто не забравяй, че всички онези хора са живи заради жертвата, която ти правиш днес. Твоята жертва и тяхната — добави тя, като кимна с глава към кораба.

— Разбирам — каза Падма. — Готова съм.

Заехме местата си. Аз полегнах върху водата, както обичаше да прави Ейслинг. Миака коленичи зад мен и разпери роклята си.

— Ти остани с мен — каза Елизабет, хванала Падма за ръката. — Нормално е да се притесняваш. Но просто ме стисни за ръката и ще усетиш, че съм с теб.

— Добре.

Усмихнах се на Елизабет, която не откъсваше поглед от Падма. Сигурна бях, че дивата й страна не е изчезнала, че просто спи зимен сън в Поулис Айлънд и ще се събуди с рев в Ню Йорк. Но ясно си личеше как Падма извиква доброто у нея.

Как си днес? — прошепна ми Океана.

Притеснена както винаги — признах си. — Опитвам се да мисля за бъдещето ни, вместо за настоящето.

Продължавай в този дух.

Разбира се.

Но вече се питах чий ли глас, чие ли лице ще преследва сънищата ми, присъединявайки се към другите призраци, които ме терзаеха.

Запейте.

Не погледнах към Падма. Знаех, че е в безопасност под опеката на Елизабет. Както винаги песента ни изпълни и се изля в празното небе като чай в приготвена чаша, течна и топла. Корабът се отклони от курса си, следвайки мелодията. Само след няколко секунди бях сигурна, че кормчията е видял невероятния мираж. Четири момичета! — дивеше се несъмнено. — Четири момичета пеят върху водата!

Най-ненадейно огромен балон се издигна от дълбините, проби водната повърхност и килна кораба на една страна. Чу се внезапна вълна от писъци. Аз запуших ушите си и продължих да пея, за да ускоря процеса.

Чак когато корабът ни доближи, странно наклонен надясно, мисията ни премина в ново измерение на ужаса.

Това не беше риболовен кораб или ферибот. На горната палуба се виждаше пързалка в басейн, чието съдържание бавно се изливаше зад борда. Стена за катерене, киноекран… огромен круизен кораб. Като съсредоточих поглед във водата пред себе си, видях толкова много лица.

Всички пасажери бяха облечени елегантно. Млада жена в синя сатенена рокля потъна мълчаливо под вълните, заслушана в песента ни с блажено изражение. До нея един мъж в смокинг се гмурна надълбоко и повече не изплува. Навсякъде около нас водата поглъщаше хора, чиито изискани тоалети изглеждаха гротескни на фона на толкова много смърт.

Въпреки това не осъзнах, че на кораба е имало сватба, докато не зърнах булката.

Дълъг бял воал се носеше около нея, а дантелената й рокля вече беше подгизнала. Взираше се в мен, умиротворена под въздействието на песента ни. Несъмнено бе очаквала това да е най-щастливият ден в живота й, не последният. Не можех да разбера кой от издокараните мъже около нея е младоженецът, нищо чудно вече да се давеше.

Внезапно ми призля. Тази булка беше намерила любовта на живота си също като мен. Но и двете не ни чакаше щастлив завършек. Разтърсена от това прозрение, спрях да пея.

Макар че сестрите ми продължиха, моето мълчание върна съзнанието на булката и тя започна да се мята във водата.

— Майкъл! — извика, оглеждайки се трескаво наоколо. — Майкъл?

Очите й отново ме намериха и в тях изплува умолителен поглед. Исках да обърна глава, но и се чувствах задължена. Сякаш ако я гледам как умира, щях да придам смисъл на смъртта й. По лицето ми се затъркаляха сълзи.

— Моля те — пророни тя, без да откъсва поглед от очите ми. Гласът й беше тих, но надделя над песента на сестрите ми.

Без да се замислям тръгнах по водата към нея, макар да нямах представа какво ще направя, като я достигна.

Но преди да се отдалеча, Елизабет ме догони и ме повали върху водата. Сграбчи косата ми, обърна лицето ми към своето и ме прониза с поглед, без да спира песента си.

Започнах да се гърча в хватката й.

— Пусни ме!

Пей! Гласът на Океана беше строг и повелителен.

Елизабет ме вдигна на крака.

— Пей! — нареди ми тя, прекъсвайки собствената си песен. Иззад гърба ми продължаваха да се носят гласовете на Миака и Падма. — Не виждаш ли, че само влошаваш нещата? Пей! Да сложим край на всичко това!

Погледнах жертвите на печалната ни красота. Неколцина от сватбените гости започваха да се свестяват в отсъствието на моята песен и тази на Елизабет.

— Моля те, Калѐн. Излагаш всички ни на опасност.

Аз обаче се замолих на Океана.

— Спаси я! Можем да вземем и пета!

Без съпруги. Без майки. Би ли я обрекла на такъв живот? Долавях тъгата в гласа й.

Спрях. Не. Цял век убийства беше много по-жестока съдба от няколко мига страх.

Оброних глава върху рамото на Елизабет и отново запях. Скоро нейният глас се преплете с моя. Не можех да понеса страданието край нас, затова съсредоточих погледа си върху Миака и Падма. По лицата им имаше твърде много емоции, за да ги разтълкувам: състрадание, разочарование, гняв, недоверие.

Пяхме, докато и последният писък не стихна, докато корабът не потъна до океанското дъно. Последвалата тишина режеше като бръснач, далеч по-болезнена от виковете, изпълвали въздуха допреди малко.

Миака, по-ядосана от всякога, ме сграбчи за раменете и ме разтърси.

— Океана можеше да те убие! Правила го е заради много по-дребни провинения! Как можа да си причиниш такова нещо? И на нас?

Не такава реакция бях очаквала. Не трябваше ли да ме разберат? Само те можеха.

Затворих очи.

— Уморих се от смърт.

— Всички сме уморени от смъртта — извика Елизабет със смайваща ярост. По лицето й, за моя огромна изненада, се стичаха сълзи и при мисълта, че аз бях виновна за тях, ме прониза свирепо чувство на вина. Падма също плачеше, навярно заради самата себе си. Връхлетя ме още една вълна на гузна съвест, задето я бях затормозила още повече на първата й мисия. Елизабет дръпна ръката ми, изтръгвайки ме от унеса. — Но службата ти за Нея е към края си, така че прави каквото трябва.

Зачаках Океана да се намеси, да каже на Елизабет, че може и да съм допуснала грешка, но поне никой не е оживял, за да разгласи за случилото се. Бяхме постигнали целта си. Тя обаче мълчеше.

Никога не се бях чувствала по-самотна.

Хукнах напред, гмурнах се и заплувах към брега.

Съжалявам.

— Няма значение.

Не се усамотявай точно сега. Няма да ти помогне.

Ускорих темпото си, като се движех възможно най-бързо без Нейна помощ.

— Не мога да понеса да съм с тях точно сега. Не понасям да съм дори със себе си. Толкова време се опитвам да се убедя, че не съм зла. Но съм, истина е. Това е най-голямата истина, която знам.

Измъчваше ме жестока болка. Бях се отказала от толкова много — от Акинли, — а давещата се булка ме накара да проумея нещо.

Нямах право да се влюбвам. Защото убивах любовта с всяка своя песен.

Не. Не си зла. Имаш най-доброто сърце, което някога Съм приемала в обятията Си. Аз съм злата, задето те принуждавам да носиш такова бреме.

Прогоних сълзите си и стиснах челюсти, пламнала от гняв.

— Знаеш ли какво? Права Си. Наистина Си зла. Отне ми всичко. Нямам семейство, свой живот. Вече нямам дори надежда. Ти уби всичко добро в мен и Те мразя заради това.

Утешителната топлина на прегръдката й изстина мигновено, сякаш Тя се отдръпваше от мен.

Съжалявам. За всичко. Толкова съжалявам.

— Изчезни от главата ми, по дяволите!

Мярнах сиянието на един фар и реших да го използвам като пътеводител към сушата. Изпълзях на каменист бряг в ранния сумрак на вечерта. Оттеглих се от Океана, свлякох се немощно на тревата и притиснах колене към гърдите си. Не можех да забравя отчаяния, умолителен поглед на булката. Още колко ли пъти щеше да ми се наложи да го правя?

Толкова дълъг живот бях водила. Не знаех още колко мога да понеса, колко още животи мога да отнема. Не забравях лицата на жертвите си и не смятах, че мога да изтърпя още двайсет години убийства. Бях направила всичко по силите си да се примиря със същността си, но така и не бях успяла да се примиря със себе си.

А сега какво ме чакаше? Може би просто трябваше да помоля Океана да сложи край на живота ми. Сърцето ми умираше. Навярно тялото ми трябваше да го последва.

Поклатих глава, засрамена от тази мисъл. Какво щях да постигна с поредната смърт?

Трябваше да има друго решение.

— Калѐн?

Имаше неща, които вярвах, че мога да запомня, ако ми се даде втори шанс. Ако можех да прегърна майка си отново например, се надявах, че бих разпознала прегръдката й сред стотици други. А сега чувах глас, толкова познат, сякаш всеки ден бях живяла с него. Глас, който единствено краят на присъдата ми можеше да заличи от паметта ми.

Обърнах се към него, питайки се дали аз съм попаднала във вълшебна приказка, или той.