Кийра Кас
Сирената (12)

Дванайсета глава

Останалите се върнаха в Океана, но аз останах скрита зад дървета до училището и зачаках Ейслинг да се събуди. Свести се преди съмване, без да знае къде се намира. Поплака малко, докато не я чу една възрастна жена, която я вкара в училището.

След като се убедих, че е в безопасност, си тръгнах. Гробището пустееше в коледното утро. Коленичих пред гроба на Това и извадих няколко цветя от букета, който й бяхме донесли предния ден. Със сигурност не би възразила да го сподели с майка си.

Оставих цветята върху гроба на Ейслинг, убедена, че това момиче вече го няма. Започваше да се сипе сняг, затова вдигнах качулката си и се отправих към Океана.

Плуването обрано до Южна Каролина беше самотно. Вече бях изпратила Мерилин и Номбеко, но този път се чувствах различно.

Разбира се — прочете мислите ми Океана. — С нея си прекарала най-дълго време. За Миака ще е същото, когато изпрати теб.

Така е — съгласих се. — Но просто имам чувството, че вече ни липсва нещо.

Ейслинг водеше толкова уединен живот, че несъмнено щом се прибереш и се заемеш с обучението на Падма, няма да усетиш разликата.

Надявам се.

* * *

Вкъщи всички бяха във ведро настроение и си разменяха подаръци.

— И ти имаш цял куп ей там — извика Миака, за да ме приобщи към тях.

— Знам, и аз съм ви приготвила. Но първо трябва да облека сухи дрехи. Запазете ми малко сладки.

— Не мога да ти обещая — провикна се Елизабет.

Изкисках се и отидох в стаята си да се изкъпя и да се преоблека, опитвайки се да прогоня тъгата си по Ейслинг и да се приготвя за предстоящото. Все пак беше Коледа, затова реших да си позволя един малък подарък.

Изрових телефона си от верния ми куфар и го включих за пръв път от месеци.

С радостна тръпка установих, че ме чакат доста непрочетени съобщения.

Тези от последната ми вечер с Акинли си стояха, но след тях бях получила още. Първото беше от няколко дни по-късно.

Сладкарката! Там ли си? Извинявай, ако съм допуснал някаква грешка. Намини през библиотеката някой път.

Съвестта ми се обади. Беше ужасно да си мисли, че съм напуснала по негова вина. Толкова мило се беше държал с мен. Въздъхнах тежко и преминах към следващото съобщение.

Ехо, там ли си? Имам нужда от добър слушател. Пиши ми, ако си насреща.

Тези му думи ме накараха да се замисля. Харесваше ми да го слушам, докато приказваше за незначителни неща, и ми се щеше да бях до него, когато има нужда да ми сподели нещо важно. Преглътнах и продължих.

Извинявай. Знам, че е глупав повод да ти пиша. Днес ядох торта. Беше отвратителна. Както и да е, дано си добре.

Това беше последното, отпреди месец. Усмихнах се на думите му. Радвах се, че съобщенията са само пет, а не по едно за всеки ден, откакто не се бяхме виждали. И толкова стигаха, за да разбера, че мисли за мен от време на време. Може би щеше да ме помни и занапред в живота си, какъвто и да беше той, като момичето, с което някога беше правил торта и което умееше да танцува джитърбъг.

Ободрих се при мисълта. Онази последна вечер в коридора на общежитието си бях помислила, че ще е по-лесно, ако той забрави мен, преди аз него. А сега имах чувството, че дори след като името и лицето му бъдат изтрити от съзнанието ми, аз може да остана завинаги в неговото.

* * *

В седмиците след раздялата с Ейслинг нещата наистина започнаха да се връщат към нормалното, но не както се надявах. Макар вече да обичах Падма колкото другите си сестри, вълнението около присъствието й в къщата започна да се разсейва и аз отново прекарвах все повече и повече време сама в стаята си. Честно казано, понякога ми се струваше, че и тя изпада в такива мрачни настроения и близостта й единствено усилваше мъката ми.

Опитвах се да не мисля за пеенето, което наближаваше неумолимо. Усещах болката й, мъчителния й глад. Заради нас щеше да издържи възможно най-дълго, но моментът идваше.

За да не се вглъбявам в бъдещето, се заех да издирвам информация в интернет за последния пасажер на „Аркатия“ и най-накрая го открих: Робърт Темлоу, петдесет и три годишен, застрахователен агент. Снимката на слабото му, смугло лице веднага намери място в албума ми с изрезки и така за пръв път завърших списък с пасажери. Затворих албума, очаквайки да изпитам нещо. Удовлетворение от свършената работа. Но нищо не трепна в мен.

Отново ме обливаше познатата празнота.

Едно от първите ми проучвания, само няколко години, след като се бях присъединила към сестрите си, беше за сирените. Тогава се опитвах да науча възможно най-много за новия си живот. Изрових старите си записки и ги прочетох отново.

Бях намерила невъобразимо много произведения на изкуството и легенди и в общи линии доста от тях съдържаха известно количество истина. На няколко места пишеше, че сирените се движели по двойки, а на други — по петици. И това наистина бяха границите ни. Невъзможно беше да се справяме сами, но пък в голяма група вероятността да ни разкрият нарастваше.

Повечето информация беше абсурдна. Възмущавах се от описанията на жени с птичи тела и от художниците, които ни превръщаха във фетиш. Но като се замислех как Елизабет съблазняваше безмълвно мъжете, можех да си обясня тези изображения.

Никъде не се споменаваше, че служим на Океана и всъщност не сме сирени точно по свое желание. Нито как е започнало всичко. Никъде не пишеше как да се измъкна от доживотната си присъда. В началото бях толкова отчаяна, че търсех отговори къде ли не. Океана стана единственото истинско нещо в живота ми. Само на Нея се уповавах.

Избутах записките си настрана и се настаних в голямото кресло в ъгъла, откъдето отправих поглед към водата. Ейслинг ми липсваше, което беше глупаво, защото и преди бяхме разделени през повечето време. Може би се дължеше на това, че макар и за кратко само тя разбираше какво преживявам. Караше ме да се чувствам не толкова самотна в тъгата си.

Докато съзерцавах буйните вълни, се питах дали и Акинли не прави същото в момента. Нали беше отраснал в малко рибарско градче в Мейн. Порт Клайд. Може би точно в този миг пиеше горещ шоколад с родителите си, наблюдавайки сънливите вълни. А може би го бяха завели на празнична обиколка в домовете на роднините, каквато очевидно всички се чувстваха длъжни да предприемат по това време на годината. Бях готова да се обзаложа, че е облякъл някой грозен пуловер, подарък от пралеля му например, за да не я обиди.

Или пък вече си стягаше багажа, готов да напусне жестоката северна зима и да се потопи в по-умерения климат на Флорида. Може би вече си беше избрал специалност и нямаше търпение да се върне на лекции. Чудно ми беше дали Нийл е станал по-добър съквартирант, или продължава да твори боклукчийски скулптури по ъглите на стаята им.

Може би от време на време се връщаше под онова дърво и чакаше да се появя…

Толкова ми беше омръзнало да плача. Да вкусвам солената вода. Но нямаше спасение. Ако откажех да плувам в нея, щеше да се излее от тялото ми.

Умирах от желание да отида при него. Имах чувството, че му дължа извинение за спонтанното си бягство, задето не бях на разположение в единствения случай, когато имаше нужда да поговори с някого, задето изобщо бях влязла в живота му. Болеше ме при мисълта за нарастващото тежко чувство, което изпитвах към него, и че може да не е споделено.

Всичко това ми идваше в повече. Ейслинг вече я нямаше, но трябваше да пазя тайната й. Бях се сдобила с нова сестра, така закотвена в миналия си живот, че сякаш още живееше в него. Едновременно обичах и мразех Океана. И Акинли ми липсваше толкова много, че мъката тегнеше върху нетрошливите ми кости.

Извърнах очи от Океана и се пъхнах в леглото. Нямах нужда да спя, но исках да забравя всичко за миг.

Като се събудих от спокойния си сън, дочух, че сестрите ми ме обсъждат във всекидневната.

— Не те избягва — обясняваше Елизабет и от ласкавата нотка в гласа й разбрах, че говори на Падма. — Такава си е.

— Служила е на Океана по-дълго от всички нас — добави Миака. — Не й е лесно. Просто трябва да й дадем малко време.

Станах от леглото и като погледнах пердетата на цветя и безвкусните картини по стените на стаята ми, изпитах внезапна омраза към тях. Чувствах тази къща като капан. Бях избягала тук, за да се скрия от безнадеждната си любов към Акинли, но не бях успяла да избягам от себе си.

Отворих вратата на стаята и сестрите ми замлъкнаха, като седнах при тях. Миака и Елизабет изглеждаха смутени и знаех, че се питаха дали съм дочула разговора им.

— Мисля, че е време отново да се пренесем — заявих.