Кийра Кас
Сирената (11)

Единайсета глава

На Бъдни вечер Океана отведе всички ни в Швеция, както беше пожелала Ейслинг. Тя искаше да прекара една последна нощ в любимата си колибка, преди да се завърне към човечеството. После с другите ми сестри щяхме да й помогнем, доколкото можем, да устрои новия си живот. След преобразуването нямаше никакви гаранции.

— Ще ти оставим леглото за тази вечер — каза Миака. — Тези дрехи ли си избрала?

Ейслинг погледна малката кожена раница, която беше оставила в ъгъла, чистите рокля и чорапогащник, окачени над нея.

— Да.

Гласът й беше примирен, изтощен.

— Защо си толкова тъжна? — попита я Елизабет, като се завъртя, за да се полюбува на блясъка на роклята си от морска сол. — Не трябва ли да празнуваш? Коледа е, а ти получаваш най-хубавия подарък на света! Не се ли вълнуваш?

Ейслинг кимна.

— Разбира се. Просто е странно.

— Отивам да готвя — обяви Миака. — Мисля, че една прощална вечеря би се отразила добре на всички ни.

— Може ли да ти помагам? — попита Падма, очевидно за да си намери място в групичката ни. Сигурно й беше трудно да присъства на раздялата със сестра, която познаваше само от няколко седмици.

— Разбира се — отвърна Миака. — Ще раздам задачи на всички!

— Без Калѐн — обади се Ейслинг. — Трябва ми за малко.

— Добре. Както кажеш.

Двете с Ейслинг сменихме роклите си от морска сол с по-удобни дрехи и излязохме навън. Направи ми впечатление колко старателно изпълнява всяко свое движение, сякаш се изучаваше.

Обу си високи ботуши и дори си сложи ръкавици и шапка, съветвайки ме да направя същото. Което ме наведе на мисълта, че предстои да открия още от тайните й. Снегът беше просто замръзнала вода, природна вода, свързана с Океана. Достатъчно беше да стъпим в някоя кална локва, за да се свържем с Нея, независимо дали искахме, или не. Днес щяхме да Я изолираме, докато Ейслинг не решеше да възстановим връзката си.

Докато стояхме под балдахина от клони, бранещ малката й къщурка, дъхът ни излизаше на облачета във въздуха. Ейслинг не помръдваше и изражението й като че ли ставаше все по-напрегнато.

— Е, за какво съм ти? — попитах я.

Тя преглътна, като се помъчи да задържи усмивката на лицето си.

— Някой трябва да знае къде искам да ме отведете. Хайде, трябва да се погрижа за някои подробности.

Очевидно не й се говореше, затова я последвах мълчаливо сред скърцането на обувките ни в снега. Повървяхме доста, преди да наближим крайбрежния град. Първо минахме покрай малки къщи с огромни обработваеми земи, после се появиха няколко магазина и жилищни сгради, а накрая се озовахме на красив площад.

След всички големи градове, в които бяхме живели, ми беше трудно да повярвам, че наистина съществува толкова идилично, пасторално място. Дърветата бяха окичени с коледни светлинки, а витрините на магазинчетата допринасяха за атмосферата с празнични украси. По улиците търчаха деца с вълнени палта и пееха коледни песни с цяло гърло. Из въздуха витаеха аромати на канела и цитрусови плодове. Радвах се, че виждам в такава светлина бъдещия и последен дом на Ейслинг.

Привлякох вниманието й и казах с езика на глухонемите:

— Разбирам защо ти харесва тук.

По лицето й още имаше следи от тъга.

— Една част от мен се бои, че след преобразуването няма да ми харесва.

— Глупости. Родена си за това място.

Като наближихме края на градчето, Ейслинг ми даде пари и ме помоли да купя цветя от магазинчето на ъгъла. Искането й ме учуди, но го изпълних и се върнах с тъмночервени цветя, чието име не знаех. Тя ми благодари, взе ги и продължи напред, оставяйки зад гърба си оживените улици.

Вървеше уверено и видимо знаеше пътя. Аз я следвах на известно разстояние, тъй като усещах, че мястото е свещено за нея. Като стигнахме гробището, тя спря с ръка на колоната до вратата, за да събере сили, преди да продължи. В снега имаше и други стъпки, доказателство, че хората посещаваха покойните си роднини на този светъл празник. Ейслинг спря до една леко напукана от старост надгробна плоча, взе изсъхналите цветя, които навярно бе донесла при последното си посещение, и остави свежите на тяхно място.

Прочетох датите и изчислих, че дъщерята на Ейслинг бе починала преди двайсет и шест години. Опитах да си спомня какво точно правехме ние по това време. Беше ли й проличало на Ейслинг, че изживява най-съкрушителния момент за една майка? Как се е съвзела след смъртта на Това?

След няколко минути мълчание, видях, че раменете й започват да се тресат. Тя се огледа тревожно и аз направих същото. Като се увери, че сме сами, Ейслинг нададе изтерзан вопъл, а аз се спуснах да я прегърна.

— Няма нищо, Ейслинг. Изживяла е живота си. Благодарение на теб.

— Не тъгувам, защото вече я няма — проплака тя, бършейки сълзите с опакото на ръката си, — а защото утре дори няма да я помня.

Тя простена гърлено, преви се на две и вкопчи пръсти в надгробната плоча на дъщеря си. Осъзнах, че през последните сто години това е бил най-близкият й контакт с дъщеря й.

А сега докосваше студения камък за последно.

От самото начало вярвах, че е по-добре да забравиш, но сега, заради Ейслинг, ми се искаше поне малка част от спомените ни да оставаха.

Позната дума привлече погледа ми и се обърнах към надгробната плоча до тази на Това. На нея бе обозначен краткият живот на Ейслинг Евенсен. Зачудих се какво ли бяха сложили близките й под земята, вместо момичето, което бяха загубили.

Тя избърса лицето си и заглади косата си.

— Просто исках да й кажа за последно колко много я обичам.

— Щом правнучка ти носи твоето име, несъмнено го е знаела цял живот.

Ейслинг се усмихна леко.

— Благодаря ти.

Тя допря глава до моята и останахме така за момент. Дори не можех да си представя какво минава през съзнанието й и единствената ми надежда за остатъка от живота й като сирена беше да е прост и безболезнен.

— Готова съм — прошепна тя.

Тръгнахме заедно и Ейслинг не погледна назад.

— В града има интернат. Искам да ме оставите там.

— В интернат? Сигурна ли си?

— Да. — Очите й гледаха право напред, докато говореше. — Ще напишете писмо, в което ще обясните защо ви се е наложило да изоставите сестра си. Спестила съм достатъчно пари за две години престой, а това ще ми е предостатъчно. Надявам се до завършването ми градът да ме приеме като своя жителка, пък след това ще си намеря работа.

Обмислих плана й. Струваше ми се толкова… прост.

— Нищо друго ли не искаш да постигнеш?

Тя поклати глава.

— Правнучка ми преподава в училището. Искам единствено да бъда една от ученичките й и да живея и да умра в града на семейството си. Това ще ми е напълно достатъчно.

— Наистина ли си успявала да се криеш толкова добре през цялото време, че никой да не те разпознае?

Най-сетне от гърлото й се изтръгна смях.

— Прекарвах повечето време с вас, а и съм живяла на други места. Връщах се тук само веднъж-два пъти годишно. Да не говорим, че вече съм друг човек. Пък и градът не е толкова малък, че всички да се познават. Ако не се набиваш на очи, лесно можеш да се слееш с тълпата.

— Ще си като истинска коледна изненада — пошегувах се аз.

Тя се усмихна.

— Виждала съм момичетата в интерната и някои от тях тъгуват, че стоят там цяла година. Нямат къде да отидат за празниците. Мисля, че за тях ще е все някакво разнообразие ново момиче да се появи навръх Коледа. А като чуят историята ми, вероятно ще осъзнаят, че трябва да са благодарни за живота, който водят.

— Какво имаш предвид?

Тя сви рамене.

— Аз ще съм момичето без никакво семейство. Каквато и да е тяхната съдба, няма да е по-страшна от моята.

В гласа й се долавяше нещо като гордост, сякаш на драго сърце беше готова да им помогне с историята си, независимо, че хората щяха да я одумват.

— Впечатлена съм, Ейслинг. От плановете ти, от живота ти дотук. Още не мога да повярвам, че е възможен.

— Вече знаеш — отвърна с усмивка тя. — А като стана въпрос за това, реши ли дали и ти искаш да опиташ?

— Не, още не. Имам чувството, че ако опитам, мога да съм находчива като теб, но едва ли ще мога да съм толкова силна.

Тя ме прегърна през раменете.

— По-силна си, отколкото предполагаш. Повярвай ми.

Като наближихме градчето, отново се умълчахме. Ейслинг ми показа интерната и коя врата да използваме. Сградата ми се стори доста красива с белите си стени и високи прозорци. Няколко момичета с униформи седяха на стълбите, топлейки се с чаши горещо ябълково вино. Представих си Ейслинг сред тях, усмихната и доволна. Надявах се да не тъгува по загубените си спомени.

* * *

Заради нея се опитах да направя последната ни вечер заедно колкото се може по-весела. Не й поднесохме подаръци, тъй като знаехме, че няма как да ги вземе със себе си, но я нахранихме добре, преди всички да влезем в Океана.

Сбогом, Ейслинг. Служи Ми отлично.

Радвам се, че мислиш така — отвърна сестра ми с благодарност. — Признателна съм Ти за този удивителен живот. Не можех да си представя по-добър.

За Мен беше удоволствие. Готова ли си?

Тя преглътна.

Да.

Затвори очи.

Тя я послуша, но клепачите й се отвориха секунда по-късно, когато живителната течност я напусна. Ейслинг започна да се гърчи и сграбчи гърлото си, сякаш някой я душеше. Ръцете и краката й се замятаха бурно, докато не увисна неподвижно във водата. Тогава с момичетата изнесохме отпуснатото й тяло на сушата.

Директор Страут,

Молим Ви да се грижите за нашата обична сестра Ейслинг. Поради причини, които не можем да обясним тук, сме принудени да се разделим с нея. В чантата ѝ ще намерите пари за обучението, а след като я запишете в училището си, несъмнено ще се уверите колко интелигентна, старателна и добра ученичка можа да бъде. Съзнаваме, че искането ни е необичайно, но Ви умоляваме да го изпълните. Това е най-доброто, което можем да направим за нея.

А Ейслинг, нашата съветница и опора, призоваваме да продължи живота си със съзнанието, че я оставяме с неизмерима любов. Желаем ти цялото щастие на света и искрена, непомрачена радост.

Завинаги ще останеш в сърцата ни.

С любов, сестрите ти