Кийра Кас
Сирената (7)

Седма глава

— Винаги ли си живяла във Флорида?

Поклатих глава и чукнах още едно яйце. Не можех да му обясня, без да говоря. Махнах с ръка в кръг и направих раздразнена физиономия.

— Навсякъде?

Кимнах.

— Да не би родителите ти да са военни? С най-добрия ми приятел от гимназията бяхме заедно само една година, преди да изпратят баща му другаде. Но чувам, че това е твърде кратък срок.

Наблюдавах го внимателно, заслушана, без да потвърждавам или да отричам каквото и да било за родителите си. Надявах се да се откаже от темата.

— Аз отраснах в едно малко градче в Мейн. Порт Клайд. Чувала ли си за него?

Поклатих глава, а той ми подаде захарта, която му бях заръчала да измери. Бутнах с пръст излишния връх в мивката.

— О, сбърках ли? — попита той.

Сладкарството е точна наука — написах на дъската.

— Хм. Добре, запомням го. Та, разправях ти за Порт Клайд. Съвсем малко градче е, прочуто главно с омарите си. Имаме станция за художници и често ни посещават хора на изкуството. Затова предположих, че може да си чувала за него. Онзи ден те видях да рисуваш, но не знаех дали се занимаваш с това сериозно.

Поклатих ръка в жеста „горе-долу“. Щеше да ми е трудно да му обясня на бялата дъска, че обичам да рисувам заради момиче, което наричам своя сестра, и че ми се иска да възприемах света като нея.

— Родителите ми още живеят там и само чакат да се върна. Единствено дете съм, така че им е малко самотно без мен. Майка ми ми звъни буквално всеки ден. Казвам й, че трябва да си вземе кученце, но според нея аз съм за предпочитане пред кученце, което май е добре. Много ли говоря?

Той млъкна и ме погледна в очите с откровена тревога на лицето.

Поклатих глава. Не — помислих си. — Бих те слушала да говориш почти за всичко. С теб телефонните разговори изглеждат като същинско приключение.

— Добре. Освен това майка ми се притеснява, че още не съм си избрал специалност в университета. Аз самият не го приемам за кой знае каква драма. Не и на този етап. А ти?

Щракнах с три пръста — което значеше „не“ на езика на глухонемите, — но веднага осъзнах, че може да не ме разбере, затова поклатих глава.

— Супер. А ти какво учиш? Изкуство ли?

Нямах друг отговор, затова кимнах.

— Имаш излъчване на творец — заяви категорично той.

Сведох очи, после ги вдигнах въпросително към Акинли.

— Сериозно говоря. Не знам откъде точно идва, но приличаш на човек, който е създавал и рушил много неща само за да ги направи отново. Сигурно ти звучи нелогично, но повярвай ми, така е.

Започнах да бъркам тестото. Радвах се, че не знае колко неща бях разрушила в живота си — кораби за милиони долари, животи, чиято цена никой не можеше да определи, — но ми харесваше мисълта, че може би някъде дълбоко в себе си имам способността и да поправям нещата.

Подадох му купата с надеждата, че ще изяви желание да се пробва.

— О, боже. Добре. — Той взе телта в едната си ръка. — Да опитаме…

И започна да бърка.

Докато той бъркаше, аз прибавих няколко капки от бадемовата есенция. След малко Акинли ме изгледа. Аз наведох въпросително глава. Какво?

Трябваха му няколко секунди да откъсне погледа си от мен.

— О. Извинявай. Добра работа в екип — коментира той и изтръпна, сякаш реши, че е казал нещо глупаво. — А като става въпрос за екипна работа — добави с по-ведър глас, — мисля, че можеш да ми помогнеш с нещо.

Вдигнах вежда.

— Изслушай ме. Тъй като не говориш, навярно във всяка секунда от живота си слушаш съсредоточено, прав ли съм?

Кимнах. Само това правех.

— И вероятно това те прави много възприемчива. Затова като експеримент искам да ми кажеш какво трябва да уча според теб.

Зяпнах го смаяно.

Искаш да ти избера специалност?

— Точно така. Няколко от приятелите ми си казаха думата, но май се шегуваха. Единият предложи музикална терапия, а аз дори не съм докосвал казу през живота си.

Подсмихнах се на терзанията му.

— Хайде де. Имам нужда от съвет. Пробвай.

Вперих поглед в това момче, което едва познавах. А имах чувството, че знам толкова много за него, че ако някой ме попита, мога да обрисувам цялата му личност. Беше толкова приветлив и открит, от него бликаше проста радост. С какво бях привлякла вниманието му, как го бях заинтригувала не само с външния си вид, но и с начина си на мислене?

Личеше си, че няма търпение да чуе мнението ми, затова се съсредоточих върху въпроса му. Представях си го като адвокат на малтретирани деца или помощник на хора с умствени заболявания — единствения човек в тежкия им живот, който може да им даде опора. Записах на бялата дъска.

— В социалните служби? — учуди се той.

Ръкоплясках му.

Той се засмя и гласът му прозвуча повече като музика, отколкото моите песни на сирена.

— Интересно. Добре, Калѐн, ще проуча тази сфера и ще ти докладвам. — Той сведе поглед към тестото за блатовете, после вдигна капещата бъркалка да ми я покаже.

— Как ти се струва?

Аз докоснах телта и облизах пръста си. Топлите сини очи на Акинли се впиха в моите, докато по езика ми се разливаше сладост. Беше съвършено.

Кимнах възторжено и той също опита сместа.

— Ха, не е зле като за първа торта, а?

Усмихнах му се широко. Никак даже.

Намазах тавите с масло, доволна, че тъй като бяха с различен размер, щяхме да имаме нещо като миниатюрна сватбена торта на два етажа.

— Не искам да звучи пресилено, но мисля, че се справяш страхотно.

Присвих неразбиращо очи.

— Използваш езика на глухонемите и е трудно да се общува с теб. Но разбираш от изкуство, готвиш като фурия и, за бога, дори танцуваш джитърбъг. Между другото, разказах на майка ми и тя иска видеозапис. Не ми повярва. Но мисълта ми е, че не позволяваш на една малка спънка в живота ти да те спира. Възхищавам ти се.

Усмихнах се. За момент и аз се възхитих от себе си. Той нямаше представа колко сериозни проблеми имам, и все пак беше прав. Не беше лесно да изпробваш разни неща, да откриеш призванието си. Дори този миг с това прекрасно, временно момче до мен беше мъничко чудо. Трябваше да си отдам заслуженото.

Понечих да му благодаря, но мастилото на маркера ми свърши.

— А, очаквах да умре. Искаш ли да отскочим до стаята ми за нов?

Запази спокойствие.

Кимнах възможно най-невъзмутимо.

— Върхът. Насам е — махна той и аз го последвах по коридора. — Съквартирантът ми май излезе, така че ще си спестиш поне този ужас. Кълна се, имам чувството, че е вземал уроци по гаднярство.

Усмихнах се и след малко стигнахме пред врата с липсваща бяла дъска. Върху две листенца, каквито управата на общежитието бе поставила на всички врати по коридора, имаше две имена: Нийл Баска и Акинли Шейфър.

Шейфър. Копнеех да произнеса фамилията му на глас. Звучеше така приятно в главата ми, че нямах търпение да я пусна във въздуха. Но това трябваше да почака, докато останех сама… далеч от бедствието в стаята му.

Всъщност беше само половин бедствие. Явно религията на Нийл отричаше кофите за боклук. Навярно за да построи паянтовия олтар от тенекиени кутийки до прозореца. Частта на Акинли беше много по-уютна. Вместо купена от магазина покривка за легло, той използваше ръчно ушита кувертюра. Вместо плакати, по стените му имаше снимки. Вместо бирени кутийки, пазеше три бутилки джинджифилова бира „Порт Клайд Куенчър“, които явно беше предвидил за някой специален повод.

Не ми беше споменал да има брат, но на няколко от снимките присъстваше малко по-голямо момче с очи и брадичка като неговите. Видях родителите му и кадър от детството му, в който държеше по един омар във всяка ръка и така широко се усмихваше, че очите му приличаха на цепки.

— Ето го. — Той извади нов маркер от чекмеджето на бюрото си, изтръгвайки ме от мълчаливия ми оглед. — Извинявай за бъркотията — пророни свенливо, забелязал, че разглеждам стаята му. — Нийл… ами, голям е особняк.

Усмихнах се, за да му покажа, че не ме интересува това, а всички малки частици от живота му, които успях да зърна, макар и за момент.

След като се върнахме в кухнята, запълнихме времето между бъркането на глазурата и печенето на блатовете с една игра на бесеница върху бялата дъска.

Всичко беше толкова просто, неподправено и бях благодарна за всеки миг с него. Когато успяхме да наредим блатовете един върху друг — макар и горният да не беше точно в средата — и да покрием цялата торта с маслен крем, Акинли зае драматична поза пред творението ни.

— Моментът на истината. Дали ще успея да се простя с титлата Най-лош готвач на Америка? Калѐн, вилицата, моля.

Подадох му я и взех една за себе си, за да опитам и аз. Не исках да се хваля, но бях сигурна, че Ейслинг щеше да се впечатли.

— Просто. Удивително! — изкрещя Акинли и натъпка още две големи хапки в устата си, преди да си поеме дъх. — Не бива да крием нещо толкова прекрасно само за себе си. Ела.

Той взе чинията и тръгна към коридора.

— Кой иска торта? — провикна се.

Момиче с две плитки подаде главата си от една отворена врата по средата на коридора.

— Аз!

До нас се отвори друга врата.

— Какво си се разкрещял, човече?

— Направихме торта!

Лицето на момчето тутакси придоби радостно изражение.

— Супер.

До няколко минути половината обитатели на етажа се изляха в коридора, използвайки какво ли не — от шпатули до хартиени чашки, — за да си вземат торта.

— Е, и аз се справих страхотно — обясняваше Акинли на някого, — но Калѐн свърши основната работа.

Няколко души ме потупаха по ръката и ми благодариха, задето съм направила торта и съм я споделила с тях. Едно момиче заяви, че харесва полата ми. Идеше ми да се пръсна от щастие. Такова ли беше чувството да си обикновено деветнайсетгодишно момиче? Да живееш в общежитие, да позволяваш на чуждите животи да се преливат в твоя, макар и само за кратко? Да отдадеш цялото си внимание на една дисциплина, докато около теб се променят десетки неща и ти дават житейски уроци? Погледът на някое момче да те кара да се чувстваш така, както никой никога не се е чувствал… или както са се чувствали всички хора в същия този танц, издирвайки човека, с когото да прекарат живота си.

Беше неподвластно на времето и мимолетно. Значимо и маловажно. А аз станах част от него. Исках да живея така постоянно!

Мислите ми забавиха темпото си. Постоянно? И как възнамерявах да го постигна? Като се имаше предвид колко трудно стигнах до една среща как щях да се справя с десет? Или дори две?

Погледах Акинли, усмивката му, зареждаща околните, естественото обаяние, което излъчваше. Времето ни заедно беше необикновено, красиво. Но нямаше да продължи дълго. Рано или късно все нещо щеше да събуди подозренията му. Защо нищо не ме наранява? Защо теглото ми си остава винаги същото? Защо ми се налага да изчезвам най-ненадейно?

Чувствах се толкова глупава. В най-добрия случай той щеше да остарее, докато аз си оставах на деветнайсет, а когато службата ми на сирена приключеше, щях да го забравя напълно.

Щеше да е по-безболезнено, ако той ме забравеше още сега.

Отстъпих бавно от тълпата толкова тихомълком, както ми беше присъщо, че никой дори не забеляза.