Кийра Кас
Сирената (5)

Пета глава

Притисках бебето към себе си, мъчейки се да я укротя.

— Шшш — опитах да я успокоя с гласа си. — Тихо — прошепнах, докато се мяташе в ръцете ми.

Потоците сълзи от очите й плиснаха още по-силно и солената вода започна да се лее като из ведро по лицето й. После ревът й се превърна в гъргорене и от устата й също бликна вода.

Аз затреперих от ужас, безсилно наблюдавайки как се дави.

Изтръгнах се от кошмара, забравила, че съм под водата и с усещането, че и аз се давя. Изкрещях неволно.

В безопасност си, Калѐн! В безопасност си!

Стиснах гърлото и гърдите си с ръце, вцепенена от панически страх, докато не проумях кой ми говори, както и че е права.

Съжалявам. Сънувах кошмар.

Знам.

Въздъхнах. Разбира се, че знаеше.

Върви при сестрите си. Колкото и да Ми е приятно да стоиш при Мен, трябва да излезеш на сушата. Нужна ти е слънчева светлина.

Аз кимнах.

Права Си. Скоро ще дойда да Те видя пак.

Изтласках се към повърхността, като се мъчех да прикрия внезапното си желание да избягам от водната й прегръдка. Не можех да си обясня как само преди няколко часа бях изпитала отчаяна нужда да се скрия в Нея.

Качих се на плаващия пристан тъкмо навреме да видя как слънцето надзърта през облаците. Останах за малко под него, мъчейки се да разплета чувствата си. Страх, надежда, тревога, състрадание… толкова много неща се случваха в сърцето ми, че ме парализираха. Ейслинг ме посъветва да избягам от рутината. Елизабет и Миака ме караха да направя нещо ново. Но усещах, че никое от тези неща не може да се случи, докато не се справя с безпорядъка в душата си.

Изкачих стълбището и влязох в къщата ни. Елизабет си беше у дома, все още облечена в късата си черна рокля. Обувките й бяха захвърлени небрежно до вратата. Двете с Миака се смееха и пиеха кафе, развълнувани от предишната нощ.

Като влязох в стаята, се обърнаха към мен и Елизабет веднага се намръщи.

— Моля те, кажи ми, че не си влизала във водата с тази рокля!

Сведох поглед към локвичките около краката си.

— Ами, май така направих.

— Платът не трябва да се мокри!

— Извинявай. Ще ти купя нова.

— Какво има? — загрижи се Миака, усетила тъгата ми.

— Пак кошмари — споделих й, докато събличах подгизналата рокля. Имах нужда да облека нещо по-меко, по-топло. — Добре съм. А сега ще си легна с някоя книга.

— Тук сме, ако ти се говори — предложи тя.

— Благодаря. Ще се оправя.

Отидох в стаята си, тъй като не желаех да слушам разказа на Елизабет за последното й завоевание. Колкото и да не ми се искаше да докосвам вода отново, трябваше да отмия миризмата на морска сол от кожата си. Поне доколкото можех.

— Защо изобщо ляга да спи? — чух Елизабет да пита тихо. — Време е да спре с опитите. Не се нуждаем от сън.

Заслушах се за отговора на Миака.

— Сигурно достатъчно често я спохождат и хубави сънища, затова си струва да търпи кошмарите.

Затворих вратата докрай, прострях роклята на Елизабет на прозореца да съхне и оставих водата от душа да замъгли всичко останало.

* * *

Запрелиствах албумите си с изрезки. И накрая, на страницата за корабокрушение отпреди дванайсет години, намерих лицето на бебето от съня ми. Океана ме уверяваше, че ще забравя всичко това, но тогава защо тези образи още ме преследваха? Според Елизабет причината беше, че документирах събитията, ала знаех, че е друга. Поне донякъде.

Бях си създала правило да не гледам лицата на удавниците, но в повечето случаи не успявах да го спазя. Беше трудно да не обръщам внимание на зова им за помощ. За някои от тях не намирах данни по-късно. Нито некролог, нито информация в интернет. Но познавах и техните лица също толкова добре, колкото онези от албумите ми.

Понякога се чудех дали съзнанието ми не е повредено и това ме тревожеше не по-малко от мисълта, че рано или късно пак ще пеем. Щом си спомнях лицата на десетките хиляди хора, за чиято смърт бях отговорна, как щях да оцелея след живота си на сирена?

Погледнах снимката на бебето, момиче на име Нора, и поплаках за живота, който така и не бе изживяла.

Макар да знаех, че ще пеем отново чак след шест месеца, изтръпвах при мисълта, сякаш щеше да е утре. Имах чувството, че душата ми се пропуква всеки път. Осемдесет дълги години. А ме чакаха още двайсет. И всеки ден ми се струваше безкраен.

* * *

В понеделник сутринта излязох от къщата възможно най-бързо. Грабнах един от скицниците на Миака и го пъхнах в чантата си заедно с няколко молива. Опитвах се да рисувам, откакто Миака се прибра с първото си платно, и макар че никога нямаше да стана художничка като нея, харесваше ми да ангажирам ръцете си с нещо от време на време.

Отправих се към колежа по най-тихите улици и стигнах до фонтана пред библиотеката тъкмо когато студентите пристигаха. Една част от мен изпитваше угризения, задето се бях държала така рязко с Елизабет и Миака. Те бяха в свои води в баровете и нощните клубове. Аз — в библиотеката. Може би техният механизъм за справяне не действаше при мен, но това, разбира се, не го правеше неефективен.

Седнах под едно дърво и извадих скицника с намерението да нарисувам някои от тоалетите, които виждах. Харесваше ми да наблюдавам как модата се променя с времето и макар аз самата да предпочитах по-класическия стил, беше забавно да следя как лентите за коса или височината на токовете, или пък определени модели деколтета се връщаха към тенденции, които бях забелязала преди двайсет години.

Това се оказваше нездравословно за някои хора. Бях срещала такива, които засядаха в осемдесетте и правеха немислими неща с косите си или допускаха грешката да носят чарлстони. Може би престоят в определена епоха беше като предпазно одеяло, нещо, което остава с теб дори когато всичко останало се променя. Разперих разкроената си пола по тревата, уверена, че поне за мен е така.

Неочаквано някой се настани до мен под сянката на дървото.

— Е, първоначално реших, че учиш кулинария, но сега като те гледам, май е изкуство.

Беше момчето от библиотеката, Акинли.

— Аз самият още не мога да си избера дисциплина. Дано не ти падам в очите.

Поклатих глава с усмивка. Хареса ми как просто заприказва, сякаш вече бяхме подхванали този разговор.

— Радвам се. Обмислях няколко области. Финансите например са разумно решение, но и с парите ме бива, колкото с готвенето.

Усмихнах му се и написах в ъгъла на страницата си: Нали затова учат хората? За да се усъвършенстват.

— Добър довод, но май надценяваш уменията ми.

Той ми се усмихна широко и си припомних колко нормална се почувствах с него при първата ни среща. И този път мълчанието ми не го отблъскваше. Внезапно осъзнах защо се чувствах толкова неудобно от завоеванията на Елизабет. Нейните обожатели бяха запленени от онова, което запленяваше и всички останали: сияйната ни кожа, замечтаните ни очи и загадъчното ни излъчване. Но Акинли като че ли виждаше повече от това. Възприемаше ме не просто като мистериозна красавица, а като момиче, което иска да опознае.

Не се взираше в мен. Говореше ми.

— И какво, направи ли онази грандиозна торта през уикенда?

Поклатих глава. За пръв път отидох в клуб — написах му, доволна, че признанието ми звучи толкова естествено.

— И?

Не ми допадна особено.

— Е, аз пък бях трезвеният шофьор в петък и честно казано, не мога да понасям вонята в баровете. Имам чувството, че стените са пропити със стар цигарен дим, макар пушенето да е забранено вече. — Акинли сбърчи нос с отвращение. — Освен това колкото и да харесвам момчетата от курса си, не е достатъчно, че да чистя повръщаното им. Мисля официално да сложа край на шофьорската си кариера.

Направих физиономия и поклатих глава. Знаех какво е да те ползват за детегледачка.

— Имаш ли още лекции днес?

Не.

— Ето, направо ти завиждам. Въобразявах си, че хубавото на следобедните занятия е, че се наспиваш сутрин, което по принцип е чудесно, защото имам сериозна връзка със съня.

Аз също.

— Но все пак бих пожертвал донякъде връзката, за да имам време за други неща следобед. Ти например намираш време да се препичаш на слънце и да се отдаваш на леко смахнатото си хоби да рисуваш непознати хора. Не е ли прекрасно?

Подсмихнах се. Открай време се мислех за малко смахната. Но за пръв път ми го представяха като хубаво нещо.

Рисувам дрехите им! — обясних, сочейки към скицника си.

— А-ха. Щом казваш. Не ми обръщай внимание. Просто ти завиждам. Хич ме няма в рисуването. Мога да рисувам само жаба. Научих се в първи клас и още го умея. Тайната е да започнеш с кръг — заяви той с престорена вещина. — Объркаш ли това, всичко се проваля.

Не можеш да готвиш. Нито да рисуваш. Какво можеш тогава?

— Отличен въпрос. Хм… Например да ловя риба. За това мога да благодаря на семейството си, както и за ужасяващото си име. Мога да изпращам есемеси с цели изречения. О, да, това си е умение. — Той ми се усмихна гордо. — И благодарение на майка ми, която е била танцьорка в тийнейджърските си години, мога да танцувам линди хоп и джитърбъг.

Подскочих като ужилена на мястото си и Акинли завъртя очи.

— Кълна се, ако и ти танцуваш джитърбъг, направо ще… Дори не знам какво ще направя. Ще подпаля нещо. Вече никой не танцува така.

Стиснах устни и изтупах рамото си, както бях виждала Елизабет да прави, когато се хвали.

Сякаш му бях отправила предизвикателство — той свали раницата си, стана и ми подаде ръка.

Поех я и застанах пред него, а той поклати глава с усмивка.

— Добре, ще започнем бавно. Пет, шест, седем, осем.

Затанцувахме, следвайки мислено ритъма. След малко Акинли набра смелост и ме превъртя около тялото си, после ме сложи до себе си за веселяшките ритници, които ми бяха толкова любими.

Минувачите ни сочеха и се смееха, но не подигравателно — завиждаха ни.

Настъпихме се един друг доста пъти, а след като той блъсна главата си в рамото ми, вдигна ръце.

— Не е за вярване — възкликна, почти сякаш се оплакваше. — Нямам търпение да разкажа на майка си. Сигурно ще реши, че я занасям. Толкова години танцувам в кухнята с мисълта, че съм единствен, а не щеш ли, попадам на истински майстор.

Върнахме се под дървото и аз започнах да събирам нещата си. Моментът, който споделихме, беше чудесен и се опасявах, че дори още минута в присъствието му може да го съсипе.

— Значи още не си направила онази торта?

Поклатих глава.

— Е, тъй като ти се отказваш от нощните клубове, а аз — от шофирането за пияници, пък и в града няма подходящо място, където да демонстрираме танцовите си умения, какво ще кажеш да я направим заедно този уикенд?

Вдигнах вежда.

— Виж, знам, че ти споделих за лошия си опит с готварството, но мисля, че с твоя помощ няма да я съсипя.

А сега кой надценява нечии умения?

Той се засмя.

— Не, сериозно говоря, мисля, че ще е забавно. Ако все пак се провалим, имам разни полуфабрикати в стаята си, така че поне няма да останем гладни.

Свих рамене, разколебана, но изкушена. Елизабет редовно ходеше в домовете на непознати, отдаваше им се по най-интимен начин, а те още бяха сред живите. Така че навярно и аз можех да направя торта в кухнята на общежитието, без да убия някого.

— Май те притесних. Да не би да си имаш приятел?

Въпросът му прозвуча така, сякаш едва сега проумяваше очевидното.

Написах НЕ с големи букви.

Той се засмя отново.

— Добре тогава. — Взе химикалката от ръката ми и написа нещо на залепващо се листче. — Това е телефонният ми номер. Ако решиш, че искаш да дойдеш, прати ми съобщение.

Кимнах и взех номера му, а той грейна от радост. После погледна телефона си.

— Браво на мен, закъснявам. — Той скочи на крака. — До скоро, Калѐн. — Посочи ме с пръст. — Виждаш ли? Запомних.

Потиснах усмивката си, тъй като не исках да му показвам колко много значи за мен този малък жест.

Махнах му и усетих приятен гъдел в корема си, когато надникна през рамо към мен, преди да свърне зад ъгъла на една сграда.

Непознато, искрящо чувство се надигаше в гърдите ми. Бях на деветнайсет от достатъчно дълго време, за да имам наблюдения върху момчетата на неговата възраст. Знаех, че увлеченията им по момичета са чести и мимолетни и вниманието му няма да се задържи за дълго върху мен. Въпреки това чувството беше вълшебно и отново се благодарих, че съм срещнала това момче, което едва познавах.

Като че ли вече разбирах Елизабет на друго ниво. Тя се стремеше към физическа близост и я постигаше според възможностите си. Миака пък с часове пишеше на разни хора от компютъра или телефона си в търсене на интелектуална близост. И това им вдъхваше живот. Докато аз самата служех на Океана с надеждата, че в бъдещия си живот ще намеря своята романтична близост.

Всъщност нямаше как да съм сигурна, че ще я получа. Но докато седях под дървото, проумях нещо. Не се тревожех. Не тъгувах. Дори не мислех за далечното бъдеще, защото съзнанието ми беше заето единствено от Акинли. Може би за да продължа напред, не беше нужно да залича чувствата си, а да се съсредоточа върху онова от тях, което засенчваше останалите.

Извадих телефона си и ме досмеша при мисълта колко безполезен беше за мен. Използвах го само за проучвания в интернет и за да се разсейвам. В телефонния ми указател имаше три номера, а този на Ейслинг дори не беше актуален.

Вписах новия номер с колебливи пръсти.

Акинли? Калѐн е. Ако все още имаш желание, бих се радвала да направим тортата заедно този уикенд.

Издишах дъха, заседнал в гърдите ми, и натиснах „Изпрати“. После си събрах нещата, станах и изтупах полата си, готова да потегля към дома.

Но преди да съм стигнала до края на двора, телефонът ми извибрира.

Имам тигани!