Кийра Кас
Сирената (30)

Трийсета глава

Сестрите ми внимателно ме вдигнаха от леглото и ме пренесоха на одеяло до Океана. Потреперих в почти арктическия въздух и си помислих, че ако животът ни не се беше вгорчил толкова напоследък, несъмнено щях да предложа да се пренесем на някое по-топло място, с по-поносим за чезнещото ми тяло климат.

Времето ни изтичаше. От сестрите си знаех, че Акинли вече не може да напуска стаята си, а имах чувството, че и аз самата не бях далеч от същото. Единствената ми надежда беше, че ако Океана наистина осъзнае колко съм близо до смъртта, ще ни разкрие тайната Си. Ако й беше известно нещо, което не бе споделила с нас.

Знаех, че аз съм единствената й грижа в момента. Акинли щеше да е косвената щета от грешката ми, но ако успееше да оправи мен, той не Я интересуваше. Но скоро щеше да разбере, ако вече не се беше досетила, че спасяхме ли моя живот, щях да намеря начин да споделя лека с него. Вече бях твърде уморена, за да пазя тайни от Нея.

— Ох! — изпищях, като потопиха краката ми в ледената вода. — Все едно ножове пронизват кожата ми!

Почакай.

Останахме на плажа, неподвижни и объркани. Как щяхме да се справим с това?

Готово. Опитай отново.

Потопих крака, изненадана да открия, че водата беше станала хладка.

Така би трябвало да ти е по-добре.

— Ние да влезем ли? — попита Я Падма.

— Вие вървете — предложи Миака. — Аз ще крепя Калѐн.

Океана не проговори дълго време. Само почувствах тревогата й, докато прокарваше мислите на Падма и Елизабет през своите.

Не знаех, че толкова си се влошила. Не си идвала при Мен от доста време.

Наистина ли долавях страх в гласа й?

Облегнах се на Миака, дишайки учестено като птичка.

— Умирам — казах й. — Чувствам се още по-зле.

— Няма да умреш — увери ме Миака. — Трябва да има нещо, за което още не сме се сетили.

О.

Усетих как преравя мислите ми, спомените ми за Акинли, които сега изплуваха на повърхността. Почти всичко от предишния ми живот вече тънеше в мрак, а този беше толкова дълъг, че не виждах смисъл да помня повечето неща. Но Акинли… всичко с него беше кристално ясно.

Тя почувства колко очарователен ми се беше сторил опитът му да говори с мен в библиотеката, как сърцето ми подскочи от радост, когато ме покани на танц под онова дърво. Видя поредицата от съобщения в отдавна загубения ми телефон, как при първата ни раздяла мислите ми отново и отново се бяха връщали към него. Усети колко чистосърдечно ме беше приветствал в дома си, как ме беше разтопил, сядайки до мен в онази книжарница. Колко магическа беше първата ми целувка. Бог да ми е на помощ, дори сега бях запленена от красотата й — такова чудо трябваше да се изложи в стъклена витрина, за да му се любува цялото човечество.

И тъй като наистина не можех да го скрия, Тя почувства колко ми липсва. Усетих как се стряска от мъката, с която се борех заради сестрите си, заради Нея.

Не предполагах, че Миака плаче, докато не чух как си поема насечена глътка въздух. Тя поклати глава и покри устата си с ръка, а пръстите, с които подпираше гърба ми, се впиха силно в кожата ми за подкрепа.

— Миака?

— Съжалявам. През цялото това време те обвинявах, задето не можеше да се откъснеш от бремето си. А сега, когато изживявам чувствата ти… Калѐн, справила си се много по-добре, отколкото аз бих могла. Такава тежест носиш в сърцето си.

Падма се хвърли на скалистия бряг, изскачайки от водата, сякаш я гонеше чудовище. Свлече се на колене на около три метра от нас и зарида неудържимо. Елизабет също излезе от водата, но с бавни, немощни стъпки.

— Ще се върнем — обяви тя. — И двете не можахме да го понесем и просто трябва да си починем малко, докато мислите се разсеят. Не знам дали чувствата ти към Акинли наистина са толкова дълбоки, или Океана ги усилва, но дявол да го вземе…

Не. Изцяло нейни са.

Елизабет кимна, преКалѐно натъжена, за да направи повече. Потопи краката си във водата и заговори на глас заради нас.

— Защо просто не я пуснеш при него? — замоли се тя. — Той умира. Тя умира. Не могат да живеят заедно, само това им остава.

Не, Калѐн е Моя. Ще я излекуваме.

— Как? — попита Елизабет през сълзи. — Изчерпахме всички възможности.

— Моля те — подхванах аз и всичките ми бентове рухнаха, изливайки чувствата ми към Акинли до последна капка. — Вече знаеш какво изпитвам към него. Споделих всичко докрай с Теб… но нещо ми подсказва, че Ти криеш нещо.

Усетих смесица от емоции сред мислите й. Вина, недоумение, тревога, срам. И това ме убеди, че наистина има тайни от нас.

— Моля те. Какво криеш?

Невъзможно е — настоя Тя и отново долових онази странна нотка в гласа й. — Никога не съм се съмнявала в твоята способност да обичаш, но наистина ли вярваш, че един простосмъртен може искрено да обикне момиче, което познава от толкова малко време? Че може да прозре отвъд красотата, дарена ти от Мен, до дълбоката ти същност, особено при положение че не продумваш нито звук?

— Какво имаш предвид? — напрегна се Миака. — През цялото време си знаела какво й е на Калѐн?

— Моля те — повторих аз. — Обичам Те. Винаги си ме обсипвала с любов. Умолявам Те да ми кажеш какво се случва.

Най-сетне истината излезе наяве.

Вярно е. Гласът ти го е отровил. Вече не мога да го отричам. И единственото, което може да го изцери, е гласът ти. Човешкият ти глас. За да го спасиш…

— Трябва отново да стана човек…

Да. Но още по-важното е, че всъщност и той е бил сирена за теб. Липсата на неговия глас убива теб.

Поклатих глава.

— Но как е възможно?

Не мога да ти обясня как се сливат две души. Това е непосилно и за човеците, и за природните стихии, и за боговете. Но между двама ви съществува неразривна връзка. И заради нея — заради искрената ви, страстна, чиста любов — двамата ще процъфтявате заедно… или ще загинете заедно.

— Не разбирам.

Преглътнах тежко, мъчейки се да проумея думите й.

Ако не беше чул гласа ти, щеше да е добре. Но след години, след като той остарееше, твоето здраве щеше да се влоши. А ако ти Ми се беше опълчила толкова непростимо, че Ми се наложеше да те убия, той щеше да загине в същия миг. Душите ви са свързани. Каквото се случва с тялото на единия, се случва и с тялото на другия. А тъй като гласът ти го е застигнал и го убива постепенно, ти пропадаш с него. По-бавно, разбира се, тъй като още Ми принадлежиш. Но в крайна сметка връзката ви ще ти коства живота.

Мислите ми веднага отлетяха към Ейслинг. Чувствах огромна вина, задето предавах тайната й, но вече нямаше как да я крия. Защото щом това се случваше с мен, нямаше ли да сполети и нея? Дали и нейното тяло не отслабваше след смъртта на Това?

Но при нея не беше само Това. Беше следила живота на внука си, а после и на правнучка си. Усмихнах се леко, осъзнавайки засечката в загадъчната връзка между сирените и хората, които обичаме. Нейната любов не беше съсредоточена в един човек и с появата на всяко ново поколение от семейството й, тя сякаш се прераждаше.

— Лъгала си ни — изкрещя Елизабет. — През цялото това време си знаела!

Не вярвах, че подобно нещо е възможно. Че някой може да ви обича колкото Мен. Повече от Мен. Как е възможно двама души от толкова различни светове да се свържат без думи? Знаех, че може да имате мимолетни авантюри и приятелски отношения с други хора. Но ви давах толкова много любов, че не очаквах да остане място за повече.

— Винаги има място за любов — прошепна Падма. — Дори да е толкова малко, колкото пролуката на едва открехната врата.

Погледите ни се срещнаха и си спомних, че аз й бях казала същите тези думи в Ню Йорк. Дали бях подозирала, че един ден ще са толкова уместни за мен?

Усмихнах й се тъжно.

— Вярно е. Намерих начин. Обичам го и любовта ми убива и двама ни.

Покрих устата си с длан, но и този път нямах сълзи да се разплача.

— Не си виновна ти, Калѐн — увери ме Миака.

Кимнах.

— Напротив. Едно щеше да е просто да се влюбим. Да, щяхме да чувстваме тъгата и щастието на другия и може би след петдесетина години тялото ми щеше да грохне заедно с неговото. И всичко това щеше да е поносимо. — Спрях, за да си поема дъх. — Но аз му позволих да чуе гласа ми. Отрових го и сега умираме.

Съжалявам. Ако ти бях попречила да избягаш от Мен, сигурно нямаше да го намериш отново.

— Така ни е било писано. — Дробовете ми изнемогваха под цялото напрежение. — Помислете само колко много неща сме правили. Колко места сме посетили, в колко епохи сме живели. Натъквали ли сте се някога на един и същи човек два пъти? — попитах сестрите си.

Те мълчаха. Дишането ми се забави и усетих пустота в душата си.

— Все повече се уверявам, че съдбата ни е събрала. И ако ни се е полагал само онзи съвършен ден, то аз с радост ще умра с него в сърцето си. — Поклатих глава. — Неговият живот не искам да жертвам. Толкова смърт съм посяла, че за мен ще е справедливо възмездие да умра. Но за него… та той е толкова… толкова…

Не се сещах за подходяща дума. „Мил“ говореше просто, че проявява необходимата човечност към околните. „Добродушен“ не покриваше дълбоката му сърдечност към тях, дори в тежки за него моменти. Даже „съвършен“ не го описваше точно, защото определено имаше своите недостатъци, а именно те, човешките му слабости, ме караха да го обичам още по-силно.

— Знаем. — Миака опря глава в моята, без да ми натежава.

Преглътнах.

— Не знам дали мога да говоря повече. Гласът ми се умори.

— Нищо чудно — отвърна гальовно Миака. — Раздаде го докрай. Единственият начин да…

Не.

— Но Ти каза, че…

Знам какво казах. Но имаме още време. Тялото й е по-силно от неговото.

Елизабет внезапно се опомни.

— Защо изобщо го обсъждаме? Той може да спаси нея, а тя — него. Трябва да я пуснеш.

Възможно е да греша. Ами ако я направя човек и гласът й не помогне? Тогава какво?

— Тогава ще прекара последните няколко дни или часове от живота си с човека, когото обича.

Тя няма да си го спомня. Възможно е само да им навредим.

Елизабет, видимо съкрушена, останала без нито една искра от обичайния си плам, закрещя яростно на водата:

— Колко по-лошо може да стане?

Ще е по-лошо за Мен!

Макар думите й да бяха недоловими за човешко ухо, за нас проехтяха в глухото небе, разтърсвайки дървета и скали.

Тя нямаше очи, не можеше да пролее повече вода, отколкото вече имаше, но въпреки това усетихме плача й.

Сама Съм. Няма други като Мен. Имам само вас, а вие Ме избягвате, когато ви се удаде възможност. И разбирам защо. Знам, че ненавиждате насилствената си служба за Мен. Но представяли ли сте си някога какво Ми е на Мен?

— Разбираме, че Ти е тежко! Наистина! — увери я пламенно Миака. — И ние носим същата тежест.

Не, вие само Ме храните. А Аз робувам, без да усетя ничия благодарност. Рядко се случва някоя от сирените Ми да помисли за Мен, ако не Съм я призовала. Толкова ли е егоистично, че искам да задържа единствената, която мисли за Мен, възможно най-дълго? Когато всички вие Ме напуснете, от Мен не остава и помен. А не съм готова да потъна в забвение.

Преглътнах. Чувствах се едновременно объркана и толкова обичана. Със спътника ми по душа отнемахме животите си заради раздялата ни, а в същото време ми се струваше така жестоко да изоставя Океана.

Състраданието на Миака се вля в Нея и всички ние също го почувствахме.

— Помисли за болката, която изпита, докато Калѐн си спомняше за любимия си. Твоята по-силна ли би била? Може би. Но не забравяй, че Калѐн направи каквото трябва. Напусна го. Стори точно това, което искаме от Теб сега, и то единствено за Твое добро.

Океана застина, стана почти неподвижна. Не позволих на думите на Миака да извикат надежда у мен. Дори да беше права, нямаше начин да се върна при него.

Падма, която досега бе стояла настрана, избърса очите си, доближи ни тихо и пъхна колебливо ръка в кротко плискащите се вълни.

— Калѐн ми каза, че Ти може да бъдеш майката, която заслужавам.

Така е!

— Но Ти заплаши да ме убиеш. Дори това не надхвърля жестокостта на майка ми, но и не ме подтиква да Те обичам.

Но Аз те обичам! Всички сте безценни за Мен.

— Тогава моля те — обади се Елизабет, — спри да ни отблъскваш с гнева Си.

Как иначе да спечеля покорството ви? И бездруго виси на косъм.

Елизабет наведе глава.

— Винаги съм била малко непокорна. Не мога да се променя напълно. Но не всички сме като Ифама и другите момичета, които е трябвало да накажеш. Избрали сме да останем с Теб. Не сме избягали.

— И ако беше поговорила така с нас преди години, щеше да имаш няколко дъщери, готови на всичко да бъдат с Теб. — Докато говореше, Миака ме прегръщаше силно и цялата излъчваше надежда.

Само дето не можех да се съсредоточа върху нея, защото Океана ридаеше неутешимо, така изгубена в заблуждението си за нас, собствените й творения. Краката ми още бяха във водата, но потопих и ръката си.

— Не мисли, че няма да ми липсваш — обещах й. — Че не бих Те обичала, ако доживея края на седемдесетгодишната си присъда или ако умра утре.

Ще страдам по теб. Всеки ден.

— Знам. Но когато аз си отида, ще имаш сестрите ми. Вече те разбират.

Но скоро и те ще си отидат.

— Не и докато не научат новите сирени да Те обичат като нас.

— Аз бих останала по-дълго — заяви Миака.

Надникнах към нея с усмивка.

Тя сви рамене, леко смутена от признанието си.

— Наистина. Щастлива съм тук. С Теб.

— Аз също бих останала по-дълго — обади се Елизабет. — Всяко семейство се нуждае от поне един бунтар. Да не се самозалъгваме, ще Ти е скучно без мен.

Сред тъгата й проблесна малка искрица радост.

— Знаеш какъв беше животът ми преди Теб — намеси се и Падма. — Нямам никакво намерение да бягам от Теб.

— Готови сме да разпределим времето на Калѐн помежду си, ако Си съгласна — предложи Миака, поглеждайки към Елизабет и Падма за потвърждение. И двете кимнаха.

— Ще поемем нейната присъда — съгласи се Елизабет. — На драго сърце.

Впих пръсти в каменистото й дъно, защото само така можех да си представя, че държа ръката й. Трябваше да Я уверя, че никога не е била сама. Усещах странен покой около Нея, сякаш обгръщаше с него всички нас, докато се опитваше да приеме новата истина.

Обещах ти, че никога няма да го убиеш с гласа си, че няма да отнема живота му. Не така очаквах да се развият нещата, но единственият начин да ти покажа колко те обичам, е да спазя обещанието Си. Само това Ми остана.

Мислите й затанцуваха, превръщайки се в действия.

Ще трябва заедно да планирате преобразуването. Предполагам, че е най-добре да го направим в близост до Мейн. Ще ви отведа там, когато сте готови.

— Ще се погрижа за всичко — зарече се Миака. — Ще се постарая нищо да не остане на случайността.

Вървете сега. Трябва да Се подготвя.

— Добре ли си? — попитах Я.

Ще бъда. Върви, скъпо момиче. Само това мога да ти дам. Най-сетне ще мога да ти покажа колко много те обичам.