Кийра Кас
Сирената (28)

Двайсет и осма глава

Миака проучи внимателно всички картини на сирени от различни епохи на човешката история, които успя да намери. Няколко от тях дори уголеми и залепи на стената. В тетрадката си анализира избора на цветове, символиката, историческия им контекст. Издири колкото можа повече от притежателите на оригиналните картини и провери кои са поръчани, и кои — родени от въображението на художника.

Дълго време се чудех защо й е да го прави, с какво би могло да ни помогне изкуството в този момент.

— Може пък някой да е видял наша сестра с очите си — опита да ми обясни тя. — Може да е било случайност, Океана да е пропуснала някой оцелял. Може събитието да е описано някъде… знам ли. Приемам всичко.

Елизабет намери няколко филма за сирени и ги изгледа многократно, търсейки сходни мотиви в тях. В моите очи всичко това изглеждаше също толкова безсмислено, колкото и когато аз самата се бях опитала да науча нещо ново за вида ни. Елизабет обаче не беше учен, а боец. И тъй като нямаше с кого да се бие, това беше най-доброто, на което беше способна.

Падма… Милата Падма се впусна да изчете всички митове, басни и вълшебни приказки, създавани някога. Често пренебрегван факт беше, че детските книжки съдържат много истини.

Преди време бях проучвала сирените тайно. Не исках сестрите ми да разбират, че търся начин за бягство. Но може би трябваше да споделя с тях. Сега, когато се бяхме скупчили една до друга и научавахме неща за себе си, които Океана не можеше да ни разкаже, се чувствах по-свързана с тях от всякога и ми идеше да заплача при мисълта, че може да съм обикнала истински сестрите си чак когато наближавах края на живота си.

А и с тяхна помощ научавах много повече, отколкото сама. Прочетохме за славянските русалки, които били душите на удавени жени, обитаващи реки и потоци. Римските ундини нямали душа, но можели да се сдобият с такава, омъжвайки се за простосмъртен. Нашите русалки имали дълги коси и красиви опашки, наядите живеели само в сладки води, а гърците се кланяли на множество богове, покровители на водата. Но колкото и задълбочено да проучвахме всяка от тези следи в търсене на най-близкия до нас мит, не открихме нищо, което можеше да обясни болестта ми.

Между пристъпите на сънливост, на които не можех да се съпротивлявам, четях. Първоначално цялата тази мисия ми се струваше също толкова смущаваща колкото и в миналото. Тук-там попадах на истински факти за нас. Бройката ни, песента, неизбежната смърт. Но останалото като че ли беше художествена измислица, съчинения на мъже, решили да ни представят като безсърдечни жени, съществуващи единствено за да ги съблазняваме. Такива ни обрисуваха дори в историите за други морски същества. Винаги жени, винаги кръвожадни.

Но аз имах сърце. Имах сърце, което се късаше.

Сред цялата тази трескава дейност попаднах на един сборник с разкази. Не го бях чела, но заглавието ми беше познато. Беше излязъл на пазара точно по времето на моето преобразяване. Прелистих до разказа от Франц Кафка, наречен „Мълчанието на сирените“. Беше само две страници… но не можех да спра да мисля за думите му, за идеята, че мълчанието на сирените е по-смъртоносно и от песента им.

Колкото и да ме заплени историята, първоначално се присмях на сюжета й. Защо пък мълчанието ми да е смъртоносно? Точно то опазваше живота на хората. Прочетох разказа докрай и продължих да се занимавам с други неща, но незнайно защо мисълта ме спохождаше отново и отново.

Мълчанието ми не бе убило никого. Ако въздържанието ни да не пеем беше толкова смъртоносно, всеки, с когото се срещахме, трябваше да изпитва същото като Акинли.

Обмислих всяка друга връзка, която имах с него, опасявайки се, че не напредвам достатъчно бързо, за да му помогна. Не беше от целувката — това го знаех със сигурност. Елизабет беше целувала предостатъчно мъже, без да им навреди ни най-малко. Не беше от любовта ми към него, защото ако любовта убиваше, то Ейслинг изобщо нямаше да има Това и правнуче. Какво тогава? С какво се открояваше Акинли?

— Миака — провикнах се с толкова пресипнал глас, че се зачудих дали изобщо бих могла да запея с него.

— Какво има? Гладна ли си? Да не би да ти е лошо? — обсипа ме с въпроси тя, зарязвайки всичко останало заради мен.

— Ще прочетеш ли този разказ, ако обичаш? Кратък е, но нещо в него… — Подадох й тънката книжка и тя огледа корицата й. — Да ти хрумва нещо?

Тя я взе от немощните ми ръце и прочете разказа за отрицателно време.

— Как така мълчанието ни ще е по-смъртоносно от песента ни? — попита насмешливо тя.

— Именно.

Върна ми книгата.

— Все пак ще помисля по въпроса.

— Някакъв резултат с изкуството?

Тя изсумтя.

— Не. В общи линии ни представят или като демони, или като прелъстителки.

— Забелязах.

— А доколкото разбирам, никой не е оцелял след истинска среща със сирена, за да сподели наблюденията си.

— Все един оцелял трябва да има — изграчих аз, загръщайки се още по-плътно с одеялата. — Иначе как изобщо сме се появили в митовете?

— Е, който и да е бил този щастливец, при всички случаи е мъртъв от хиляди години и не е оставил след себе си повече от онова, което вече знаем.

Въздъхнах. Главата ми тежеше от уморителния ден и усещах как сърцето ми също вехне от изтощение.

Миака сложи ръце на раменете ми и топлината й беше толкова приятна, макар че си дадох сметка колко студена е моята кожа.

— Ще разгадая случая, Калѐн. Имам чувството, че сме много близо до отговора.

Кимнах, въпреки че не бях съвсем съгласна. Тревожех се, че времето на Акинли изтича, човешкото му тяло беше много по-уязвимо от моето. А връзката ни ме караше да се питам какво ще стане с моето сърце, ако неговото спре да бие.

Елизабет дойде от всекидневната.

— Пълни глупости. Аз не съм човекоядец — обяви тя, кимвайки към телевизора.

— Е, ако само една от нас можеше да се опише така… — подхвана шеговито Миака.

Елизабет се подсмихна леко. Помагаше ми да знам, че можем да се шегуваме помежду си дори в такъв момент.

Усмихнах се колкото можах по-широко, което не беше много, и усетих остра болка в едното ъгълче на устата си. Докоснах го, за да притъпя щипането, а като отдръпнах ръката си, върховете на пръстите ми бяха яркочервени.

Вперих ужасен поглед в кръвта. Бяха смаяна от гаденето и високата температура, изумена от умората и болките. Но това ме накара да погледна тленността си право в очите. Не вярвах, че мога да кървя.

Момичетата се спогледаха тревожно. Никоя не знаеше какво да каже. Падма взе кърпа от кухнята и почисти ръката и устните ми, докато всички обмисляхме мълчаливо този нов удар.

— Какво пропускаме? — попита отчаяно Елизабет. — Какво ни убягва? Изгледахме всички филми, проучихме всички картини, прочетохме всички книги… Не знаем ли всяка история вече?

— Ами, не — отговори Падма, сякаш пропускахме нещо очевидно. — Аз не знам нейната. — Тя посочи към мен.

— И мен преобразиха също като теб — свих рамене. — Беше хиляда деветстотин трийсет и трета година и…

— Не, не — засмя се Падма. — Говоря за момчето. Какво точно се случи помежду ви? Как се запознахте?

— Той работеше в библиотеката във Флорида. Срещнахме се няколко пъти. Последния път направихме торта заедно.

— А после загубихте връзка?

Сведох очи.

— Харесвах го преКалѐно много. Когато осъзнах, че се влюбвам в него, разбрах, че е време да си тръгна за доброто и на двама ни.

— И?

— Завлякох момичетата от Маями в Поулис Айлънд. Малко след това ти дойде при нас. — Спрях да си поема дъх. Ставаше ми все по-трудно да дишам. — Мислех, че се справям добре, но ти видя какво се случи при следващото пеене, когато Океана взе круизния кораб със сватбеното тържество на борда. Не можах да го понеса. Цял живот си бях мечтала да стана булка като нея, а когато дойде време да я удавя в деня, който аз копнеех да преживея… дойде ми в повече. Затова реших да избягам от Океана и се озовах точно в Порт Клайд, родното място на Акинли. Имах чувството, че нещо дълбоко в мен ме е теглело натам. Не очаквах да го заваря в градчето, нито пък да ме посрещне на брега.

— Но не си прекарала много време с него. — Падма сложи лакът на коляното си и подпря глава, попивайки всяка моя дума.

Направи ми впечатление, че Миака е извадила тефтера си и записва всичко.

— Един ден. Малко повече от двайсет и четири часа.

— Добре — обади се Миака. — Разкажи ни всичко. В дома си ли те отведе после?

Отново разказах за Бен и Джули, как бяха отворили дома си за мен. Разказах им как Акинли ни направи закуска и че той също като мен едва не е загинал заедно с родителите си.

— Дали пък не е това? — замисли се Елизабет. — Това странно съвпадение, което ви свързва?

— Не мисля, но ще си запиша — отвърна Миака. — Какво стана после?

Разказах им за книжарницата, за историята, която му споделих чрез езика на глухонемите, за вкусния сладолед.

— Да сте яли с една лъжица случайно? — попита Падма. — Дали така не е погълнал част от течността, която Океана влива в нас?

Миака поклати глава.

— Ще го запиша, но не ми се вярва. Ако беше толкова елементарно, Елизабет щеше да е убила десетки мъже.

— Не са десетки! — възрази тя. — Но, да. Разменяла съм доста… телесни течности с мъже. И не съм първата. Но нищо подобно не се е случило.

— Откъде знаеш? — попитах. — Все пак никоя от нас не е имала достатъчно дълга връзка, че да бъде сигурна.

— Ами… — заекна Елизабет. — Веднъж срещнах един голям чаровник. Няколко месеца по-късно се върнах при него и си беше в идеално здраве.

— Добре. Документирано е. Знаете — подхвана колебливо Миака, — че Океана ще иска да научи за всичко това, нали?

Елизабет изръмжа при мисълта.

— Така. Какво друго?

Разказах им за краткия следобед в къщата му, за това, че Джули се радваше да им гостувам… а после и за срещата ни.

— А как си тръгна този път?

Умълчах се за момент. Мисълта за това беше почти толкова мъчителна, колкото болестта ми.

— Заведе ме в къщата си. Не у Бен, а в дома на родителите му. Някак си се беше досетил за мен… Не знам как е успял да навърже нещата, но усещаше, че в мен има нещо странно. И вместо да се уплаши, предложи да ме закриля. Помоли ме да остана, а аз внезапно реших, че е възможно. Така или иначе живеем сред хора, затова не виждах особена разлика. — Примигнах и сълзите се търкулнаха по бузите ми. — Тогава Акинли ме целуна. И това е. Просто съвършена целувка, неподвластна на времето. А след това, в момент на пълно безразсъдство, казах „Еха!“.

Поклатих глава.

— Очите му помътняха и закрачи като зомби към Океана. Опитах да го спра, но той продължи да навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко. Умолявах Я да го пощади, обещах да й доведа други жертви вместо него. Срам ме е да си призная, но сигурно щях да го направя. Бях готова на всичко, за да запазя живота му.

Избърсах сълзите си, гузна, задето така лесно можех да жертвам чужд живот, за да спася неговия.

— Тя го пощади… не биваше да споделям с вас, но наистина го пощади. Отведох го до брега, целунах го и се върнах в Океана. Оттогава не съм го виждала.

— Хм — пророни Падма. — Значи… нищо особено, просто грешка.

Кимнах.

— Чакай малко… какво разправяше одеве за мълчанието? — попита Елизабет. — Не си ли говорехте за някакъв цитат, преди да вляза в стаята?

— В една книга пише, че мълчанието на сирените е по-смъртоносно от песента им, което звучи налудничаво, ако…

Тя вдигна ръка да ме спре.

— Ами ако това е разковничето?

— Какво?

— Мълчанието ти. — Звучеше крайно развълнувана, но аз присвих скептично очи. — Той може да е единственият човек на планетата, чул гласа на сирена и оживял. Ами ако това го убива? Мълчанието ти?

— Нямаше как да продължа да му говоря — отвърнах аз. — Това несъмнено щеше да го убие.

— Дори да е така — възрази Миака, стиснала тефтера си, — това не би обяснило защо и Калѐн боледува. Може да си въобразяваме.

Елизабет сви рамене.

— И все пак това е първата ни истинска следа.