Кийра Кас
Сирената (26)

Двайсет и шеста глава

Като се събудих, слънцето вече клонеше към хоризонта. Бях проспала целия ден. Въпреки това не се чувствах отпочинала, сякаш имах нужда от още сън. Гърлото и гърдите ме боляха и ме обливаха топли вълни.

— Миака — извиках немощно. — Миака.

Тя се появи в стаята ми само след секунди, уплашена от тревожния тон на гласа ми.

— Какво има? Добре ли си?

— Нямам сили. Не мога да се отлепя от леглото.

Тя заобиколи леглото с угрижено, недоумяващо изражение и долепи длан до челото ми.

— Калѐн, направо гориш. Но как е възможно? Ние не се разболяваме.

— Знам. Обаче не за пръв път ми се случва толкова странно нещо. Помниш ли колко време спах на връщане от Флорида? А вчера… — Спрях засрамено. — Докато плувахме към кораба, закъснях, защото не можех да дишам. Океана ме изкара на повърхността.

— И не можа да довършиш песента. Чух, че спря да пееш.

Кимнах.

— Можеш ли да ме отведеш до Нея?

Независимо от свадата ни, копнеех да ме прегърне. Бях сигурна, че може да ми помогне.

— Почакай. Елизабет!

Миака изтича да доведе сестра ни. Накрая и трите влязоха в стаята ми, шушукайки, а когато Елизабет насочи поглед към мен, очите й се изцъклиха от смайване.

— Изглеждаш ужасно.

— Помогнете ми. Моля ви — изграчих с пресъхнало гърло.

Миака и Елизабет ме хванаха под раменете и ме надигнаха, а Падма тръгна пред мен, разперила закрилнически ръце. Вървях сама, но знаех, че ако не ме придържаха, навярно щях да падна поне веднъж. Четирите влязохме заедно в Океана с викове за помощ.

Какво има? — попита Тя, като се гмурнахме под водата. Усетих въртящите се вълнички на тревогата й.

Нещо не е наред с Калѐн — отговори Миака.

Във водата вече можеха да ме пуснат и Океана ме прегърна като дете.

Толкова съм уморена.

Погледни кожата й — обади се Елизабет. — ПреКалѐно е бледа. И много спи. Сякаш й е нужен сън.

Освен това е вдигнала температура — добави Миака.

Знаех, че телесната ми температура не е наред, усещах как водата край мен се затопля от допира с кожата ми.

Падма смело бе влязла във водата с нас, но сега стоеше зад Елизабет, сякаш можеше да се скрие. Миака изглеждаше съсредоточена, бдителна, но другите ми две сестри не успяваха да прикрият тревогата си.

Океана ме огледа, вдигна ръцете ми и ме накара да примигам с очи.

Значи наистина не го правиш, за да Ми се опълчиш?

Наистина — помислих си. — Нямам контрол над това.

Никога не се е случвало такова нещо — притесни се Тя. — Не знам какво да правя.

Може би ако поостане в Теб за малко, ще се възстанови — предложи Елизабет.

Какво има, Миака? — попита внезапно Океана.

Нищо.

Но наистина изглеждаше, сякаш крие нещо.

За какво си мислеше?

Нищо — не се поддаде Миака. — Просто прехвърлям разни идеи в главата си. Май Елизабет е измислила нещо. — Тя доплува до мен. — Ще идваме да те наглеждаме на всеки час, докато не се почувстваш достатъчно добре, за да се върнеш в леглото.

Не исках да им показвам колко се разтревожих, че каза „да се върнеш в леглото“, вместо „да се върнеш в къщата“. Сякаш беше сигурна, че повече няма да стъпя на краката си.

Добре.

Те си отидоха, навярно за да подготвят необходимото за грохналата си сестра.

Съжалявам. Не знам какво се случва. Откога се чувстваш така?

Звучеше напрегната, сякаш подозираше нещо, което не искаше да сподели.

Присвих очи, мъчейки се да си спомня.

Случва се толкова бавно, че не мога да определя.

Тя ме гушна.

Просто си почини. Аз съм тук.

Бях толкова уморена, че направих точно това. Чувствах се заобиколена от невероятната й любов. Усещах строгостта и неотклонния й стремеж към ред, но и Я чувах да мисли, че е готова да пожертва всичко, за да ме задържи до Себе си. Всичко това ме обгръщаше като топло одеяло и ме приспиваше.

Събуди ме Миака, която потриваше рамото ми.

Ей. Решихме, че трябва да хапнеш нещо. Може да ти помогне, щом губиш сили. Хората така правят.

Но аз не съм човек.

Тя се усмихна.

Естествено, че си. Отвътре.

И я стоплете — добави Тя. — Дръжте ме в течение.

Разбира се. Падма се бои да идва сама, така че вероятно ще изпращаме Елизабет.

Добре. Но не се бавете.

Няма — отвърна Миака, пъхна ръка под мен и ме задърпа към вкъщи.

— По-добре ли си? — поинтересува се тя, докато се изкачвахме бавно по хълма към къщата ни.

— Не съм по-зле. Но определено не се чувствам безсмъртна в момента.

— Няма да умреш. Невъзможно е.

— Напоследък това е основното в живота ми, но все пак…

Миака си замълча и ме вкара в къщата. Елизабет беше в кухнята и сипваше бульон в една купа, препасала престилка.

— Здрасти! — посрещна ме тя преКалѐно ентусиазирано. — Направих ти пилешка супа с фиде. Разправят, че лекувала всичко.

Облякоха ме в топъл клин и възголям пуловер, още с етикета, а после ме настаниха на дивана. Сложиха малък поднос пред мен и макар да нямах апетит, уплашените им изражения ме накараха да започна супата. Не можах да я изям цялата, но в крайна сметка тялото ми не беше предвидено за храна.

Като им върнах остатъка, те се спогледаха.

— Падма, ще ни оставиш ли насаме за малко? — попита Миака. — Искам да задам на Калѐн някои лични въпроси.

Падма ни изгледа разочаровано.

— О. Ами, добре.

— Не се безпокой. Ще те извикаме след малко.

Това не я успокои, но все пак напусна стаята.

— Няма нужда да я гоним — настоях аз. — Какво толкова ще ме питаш, че да не бива да го чува?

Миака седна на отоманка пред мен и въздъхна.

— Опитвам се да опазя тайните ти, докато не си готова да ги споделиш с нея. Елизабет сама разбра.

Присвих очи.

— Какво е разбрала?

Елизабет бръкна в задния си джоб и извади лист хартия.

— За него.

Прималя ми, като видях очите на Акинли.

— Откъде я взе?

— От теб. Ти я нарисува и я изхвърли, помниш ли?

Затворих очи. Помнех.

— Това е просто рисунка. И то грозна. Нямам таланта на Миака.

Елизабет поклати глава.

— Той не е просто рисунка. Виждала съм го с очите си.

— Какво искаш да кажеш? — изумих се аз.

— Ти си го нарисувала. Сподели ни, че си ходила в някакво малко градче на име Порт Клайд. Открай време искаш да се влюбиш и усетих колко сломена беше, като се върна. Миака само потвърди подозренията ми.

— Как… толкова се стараех… — Затруднявах се да мисля от недоумение.

— В Ню Йорк плака два дни, после направо припадна. В съня си повтаряше една дума отново и отново. Акинли. — Елизабет сведе поглед към рисунката. — Първо реших, че просто бълнуваш. После предположих, че това е името на град или сграда… Досетих се, че е на човек чак когато видях рисунката ти.

Елизабет посочи листа, намачкан от незнайно колко сгъвания и разгъвания.

— Когато Елизабет ме попита, бях принудена да й кажа истината и двете решихме да го намерим. Ти сама ни даде името на града му. Отидохме в Порт Клайд да потърсим човек с такова име и това лице. — Миака се усмихна горчиво. — Градчето е малко. Не търсихме дълго.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Наистина ли го видяхте?

Двете кимнаха. Замислих се за всичките им подозрителни пътувания и нелепите оправдания, с които бяха замазвали очите ми.

— Как е той? — попитах, неспособна да сдържа любопитството си. — Добре ли е? Върнал ли се е в университета? Още ли живее при Бен и Джули? Щастлив ли е? Личеше ли си? Щастлив ли е?

Въпросите се изляха неудържимо от устата ми, толкова отчаяно исках да узная. Имах чувството, че и една-единствена дума би донесла покой на душата ми.

Елизабет преглътна с мъка.

— Там е въпросът, Калѐн. Боя се, че той умира.

* * *

Сестрите ми казаха на Океана, че съм яла, пропускайки да споменат, че бях повърнала всичко. Казаха й, че съм будна, но й спестиха, че причината е неутешимият ми плач. Тези полуистини щяха да Я държат спокойна известно време, макар да не се съмнявах, че скоро ще усети колко невъобразимо зле се чувствам.

— Откъде знаете, че умира? — попитах ги. — Не разбирам. Беше в такова добро здраве. Рак ли е?

Това ми се струваше единственият логичен вариант — тихият убиец, който напада дори най-силните и ги поваля изневиделица.

Миака поклати глава.

— Правят му какви ли не изследвания.

— А вие как разбрахте?

— Проследявахме го до докторския кабинет и седяхме в чакалнята. Ходихме до пристанището и чухме какво разказва братовчед му на приятелите си. Записахме си час за гримиране при Джули, която между другото още мисли за теб.

— Наистина ли?

Изумлението спря болката ми за момент.

— Преструвах се на глуха, разбира се, и очаквах изобщо да не говори. Тя обаче започна да размишлява на глас колко съм й напомняла за едно красиво момиче, което също било нямо. Разказа ми колко се радвала да има друга жена в къщата, че сега се притеснявала да не си се удавила.

Въздъхнах.

— Значи това си мислят. Звучи логично.

— Но чуй интересното, Калѐн. Неговите симптоми са същите като твоите. И той няма сили, и неговата кожа е побледняла. В инвалидна количка е.

Покрих устата си с ръка.

— Целият е в синини, защото всичко го наранява. Сънят, седенето, всякакви движения. Докторите не знаят как да му помогнат.

— Значи… сме болни.

— Да. Не знам как е възможно и двамата да страдате от една и съща болест, особено при положение че ти изобщо не би трябвало да боледуваш. Но в момента проучвам нещата. Ако разберем каква е, може би ще намерим някой, който знае как да я излекува.

— Миака… той ще умре ли от това?

Тя сви безпомощно рамене.

— Не знам. Не съм учила медицина. Но състоянието му като че ли се влошава. Сигурно ти си що-годе добре, защото си сирена. Доколкото разбрах, симптомите му са започнали да се появяват три месеца, след като сте се разделили.

Кимнах, опитвайки да си представя Акинли в инвалидна количка, измъчван от необяснима болест почти година.

— Значи е заразно? Смятате ли, че съм го прихванала от него?

Тя сви рамене.

— Така предполагаме. В момента правя проучване.

— Мога ли да ти помогна?

Миака наклони любящо глава.

— Трябва да почиваш. Искаме да си възможно най-силна, за да си готова, когато разберем какво е лечението.

— Защо си толкова сигурна, че има такова?

Тя впери пронизващ поглед в мен.

— Калѐн, съжалявам всеки, който застане на пътя ми към лечението. Защото съм смъртоносна. И за пръв път в живота си на сирена смятам, че ще получа одобрението на Океана, ако трябва да отстраня някого.

Преглътнах. Вероятно беше права.

— Води ме при Нея. Нека почивам там. Ще е най-добре за всички ви, ако не ви се пречкам.

Елизабет ме изпрати до водата, тъй като Миака се занимаваше с проучванията.

— Чуй какво, Калѐн. Ще намерим решение.

— Знам. Вярвам ви.

Елизабет направи гримаса.

— Извинявай, че криехме от теб къде ходим. Първоначално се надявахме да го намерим и да ти кажем как живее, да те зарадваме. Но като видяхме колко е зле, решихме да изчакаме, докато се оправи. Тогава обаче…

— Тогава видяхте, че не се оправя.

Тя кимна.

— Много съжалявам.

Спряхме пред водата и тя ме прегърна. Бях твърде уморена, за да се разплача.

— Знам, че не би трябвало да страдам — пророних. — Все пак никога нямаше да бъде мой. Всеки живот си има своя край и не времето, с което разполагаме, го прави ценен. Въпреки това сърцето ми се къса. Исках само да е щастлив.

— Това влошава нещата и за нас. Защото искаме само да си щастлива, а това зависи от него.

Поех си дълбоко дъх на пресекулки.

— Животът е безсмислен. Любовта е безсмислена. Но бих ли изживяла всяка секунда от нея наново?

— Предполагам, че да.

— Несъмнено. Да. Да и пак да.

Тя се усмихна на мен и на безполезните ни животи и ми помогна се потопя във водата.

Чаках да ми кажете какво става! Болест ли е? — попита Океана в мига, в който краката на Елизабет докоснаха вълните.

— Миака проучва. Още не знаем нищо със сигурност — отвърна тя.

— Не е вярно. — Обърнах се към сестра си. — Остави ни насаме. Нека аз й разкажа какво знаем. Всичко.

Елизабет изсумтя.

— Щом настояваш — съгласи се тя и напусна водата възможно най-бързо.

Знаех, че се опасява за себе си и за Падма, но сега не беше моментът за тайни.

Улавям откъслеци от мислите ти, но са много разпилени.

Извинявай. — Тялото ми потрепери неочаквано. — Още се мъча да ги подредя.

Започни с Ню Йорк. Това виждам.

Събрах сили и подхванах:

Разказах на Миака за Акинли и какво се е случило в Порт Клайд. Мислех, че съм го скрила от другите момичета, но се оказва, че съм повтаряла името му на сън, нарисувала съм го несъзнателно и съм им казала името на родния му град. Те се досетили, че страдам по него, и решили да проучат как живее, за да ме зарадват.

О, значи е имало повече лъжи, отколкото предполагах — пророни неодобрително Тя.

Да. Но е възможно да Те зарадвам с една от тях.

Как така?

Каквато и болест да ме измъчва, Акинли също страда от нея — казах й. — Така че има поне още един заболял от нея.

Последва дълго, тежко мълчание.

Това е невъзможно.

Симптомите му са същите като моите. Тоест имаме все някаква начална точка. Ако съм прихванала болестта от него, знаем, че е заразна и доста агресивна. Освен това знаем, че докторите търсят отговори, а Миака издирва други заболели, за да разберем откъде е дошла. Лъжите им може да спасят живота ми.

Тя въздъхна с облекчение.

Макар според Мен да грешат, сестрите ти те обичат. Ще им простя неподчинението.

Благодаря Ти.

Чувствах тялото си натежало, сякаш всеки момент щеше да потъне.

Имаш ли нужда от нещо?

От сън.

Разбира се.

Океана се превърна в легло, оказвайки натиск под тялото ми, за да се настаня удобно.

Опитах да се отпусна, но колкото и уморена да бях, сънят ми убягваше. От толкова дълго животът ми не беше в мои ръце. А сега това важеше с още по-голяма сила. Изобщо не можеше да става дума за свобода и право на избор, а само за оцеляване. И аз не можех да направя нищо по въпроса.

Много страдах, че не мога да участвам в търсенето, повече заради болката на Акинли, отколкото заради моята собствена. Почти година мъки. Колко ли още можеше да понесе? Щом моето тяло започваше да се предава, то как…

Задавих се с вода. Като опитах да си поема дъх, глътнах още. С малкото енергия, която ми беше останала, опитах да изплувам до повърхността. Без да казвам нищо, Океана усети паниката ми и ме изтласка към въздуха.

Миака! Елизабет! Падма!

Легнах върху Нея, повръщайки вода и малкото храна, която ме бяха накарали да изям. Повече никога нямаше да ям.

Бях достатъчно близо до къщата, че да видя как препускат към мен. Като достигнаха Океана, Тя втвърди водата си, за да притичат по нея.

— Калѐн? — извика Падма.

— Диша! — прокънтя гласът на Елизабет в ушите ми.

Отнесете я в къщата. Не бива да влиза във водите Ми. Не може да диша.

— О, не! — ахна уплашено Падма.

— По-лошо е, отколкото предполагах — прошепна Миака.

Искаше ми се да й кажа, че още я чувам, но говорът изискваше твърде много усилия.

Сестрите ми ме вдигнаха като перце и ме пренесоха по брега на Тихия океан до къщата ни. Познах топлината на душа, уюта на чистите дрехи и грижовния начин, по който Падма ме зави в леглото, но бях толкова изтощена, толкова уплашена, че дори не бях в състояние да им благодаря.