Кийра Кас
Сирената (24)

Двайсет и четвърта глава

Беше изминала година и половина, откакто бяхме напуснали Флорида, и в интерес на истината се радвах, като прекосихме границата. Не заради предстоящото, то ме изпълваше с ужас. Просто тук бях срещнала Акинли. Имах чувството, че кръгът се затваря, че се връщам в самото начало. Може би досегът с това място щеше да поправи онази част от душата ми, за която се тревожех, че завинаги ще остане счупена.

— Тук сме — обявих, паркирайки пред къщата. — Не е нищо особено, но така или иначе няма да се задържим дълго.

— Напротив, страхотна е — обади се Елизабет.

Малката къщичка и влажният въздух ни се виждаха като същински рай след студената зима. Нарочно я бяхме избрали по-далеч от брега. За да сработи планът ни, трябваше да се уверим, че няма никакъв шанс някоя от нас да топне дори палеца си в Океана. Оставаше ни само около месец до следващото й хранене. Тази година нямаше много корабокрушения и ако скоро не се случеше някое особено голямо, щеше да ни се наложи да пеем по-рано от обичайното. Океана започваше да огладнява, а не исках да обтягаме нервите й.

До сутрешния полет ни оставаха само броени часове. Внесохме багажа си и се събрахме във всекидневната, където дадох на сестрите си последни разпореждания.

— Ето билетите ви. — Раздадох им документите, издадени с фалшиви имена и паспорти. — Падма, толкова можах да направя за теб.

Тя впери поглед в лицето на паспортната снимка.

— Това момиче има отвратителен нос!

— Затова може да напишеш за всеки случай, че си претърпяла пластична операция. — Прокарах уморено пръсти през косата си. Не знаех дали трябва да се мразя за действията си, или не. — Така, от вас се иска единствено да не се набивате на очи. Падма, запомни, че не бива да продумваш на никого. — Впих очи в нейните. — Всичко това е ново за теб и в началото наистина е трудно да мълчиш, но ако искаш да успеем, ще ти се наложи.

— Разбирам.

Тя пъхна паспорта си в папката при билета.

— Уредила съм ви транспорт от летището. Падма, ти ще ги водиш. Отбелязала съм ви адресите на няколко хотела, ако ви се наложи да преспите някъде. — Дадох на Миака принтираната карта. — Съветвам ви да пътувате нощем, но вие решавате.

— Чакай малко, ти няма ли да идваш? — учуди се Падма.

— Не мога. — Прехапах устна и закърших нервно ръце. — Но ти помагам. Това не е ли достатъчно?

Елизабет сложи ръка на коляното ми.

— Повече от достатъчно е.

Въздъхнах.

— Вижте какво, пак ще повторя. На всяка цена използвайте само вода, източена от кладенец или с помпа. Не бива да има никаква връзка с Нея, иначе е свършено с нас. И погребете телата. Дръжте ги далеч от водата. Ако ни залови…

Миака хвана ръката ми.

— Ние сме умни. Ще се грижим за Падма и всичко ще е наред.

Преглътнах. За мое учудване гърлото ми беше сухо.

— Ще ви чакам тук. Моля ви, внимавайте.

Те стегнаха багажа си за предстоящото пътуване, а аз разопаковах мълчаливо своя, опитвайки да се настаня що-годе удобно в чистилището.

* * *

Инстинктът ме тласкаше към библиотеката. Не беше казал, че има намерение да се връща в университета, но след всичкото това време можех да си го представя как отново бута количката с книги по коридора, облечен с бежовия си панталон. Дали се беше подстригал, или пак носеше косата си вдигната на кок? Всичко вървеше нормално от толкова много време, че ако имаше как да го видя само още веднъж, макар и под прикритие, трябваше да се възползвам.

Но още като излязох през вратата, разбрах едно: Акинли не беше тук.

Не знам как го усетих, но бях сигурна, че още е в Мейн. Чувството беше странно, сякаш китките ни бяха свързани с невидима нишка. Ако се съсредоточах достатъчно върху него, усещах присъствието му. А в случая — липсата му.

Тъй като бях сама в къщата и нямаше какво друго да правя, се замислих за Ейслинг и се зачудих дали най-голямата ми сестра е все така извор на мъдрост и в новото си училище. Единствено заради нейната история бях решила, че е възможно момичетата да стигнат отвъд Океана незабелязано. Тя беше доказала, че Океана не знае всичко…

Събрах малкото си багаж, качих го в колата под наем и потеглих на север по крайбрежието.

* * *

Ако имаше на кого да се оправдавам, щях до последно да се кълна, че не това беше причината да се върна на източното крайбрежие заедно с момичетата и не затова ги бях изпратила в друга държава. Наистина не беше. Нямах намерение да играя хазарт с живота на Акинли. Но трябваше да видя лицето му, обръснато или брадясало, запуснато или поддържано — интересуваше ме само да е с усмивка. Това беше единствената ми цел.

Карах без почивка дори когато пътищата се заледиха, и успях да пристигна в Порт Клайд само за двайсет и пет часа. Като оставих колата достатъчно далеч на пустия главен път, за да продължа пеша, осъзнах, че планът ми има един голям недостатък.

Тесните ми джинси и потник нямаше да ме предпазват от природните стихии, особено от онази, от която се боях най-много. Но все пак бях стигнала дотук, затова прибягнах до кражба. Откраднах чифт ботуши, оставени да съхнат на нечия веранда, и си направих дъждобран от мушамата в друг заден двор. Вече можех да газя спокойно в снега, но се помолих на натежалите облаци над главата ми да задържат още малко.

Тръгнах през заснежените гори право към къщата на Бен и Джули. Сърцето ми се разтуптя, като видях черните й кепенци през заледените клони. Пикапът и малкият скутер бяха на входната алея, но нито отпред, нито през прозорците се виждаха следи от живот. Наблюдавах къщата почти час, преди един по-силен порив на вятъра да развее писмото, залепено с парче тиксо на входната врата. Исках да го прочета незабавно. Може и да нямах нищо друго.

Когато никой не се прибра до свечеряване, реших, че тъмнината ще ме прикрие достатъчно, и претичах през пътя.

Томи,

Оставих съобщение на телефона ти, но ако не си го получил, да знаеш, че се наложи да отидем до болницата. Спешен случай. Остави кутията в каросерията на пикапа, а аз ще се погрижа за всичко, като се върнем. Не знам колко ще отсъстваме, но ще ти звънна, като получим някакви отговори (ако имаме късмет този път).

Отново благодаря. До скоро чуване.

Бен

Проряза ме силен страх за Джули. Спомних си как се беше суетила около мен, когато се появих на прага й. Дали на нея й имаше нещо? Ако можех да остана, сега щях да държа ръката й. Почувствах се като глупачка и отстъпих от вратата. Не биваше да идвам тук. Рискувах твърде много. Колкото и да исках Акинли да е щастлив, несъмнено щях да загубя разсъдъка си, ако откриех, че си живее блажено без мен. А ако ме видеше тук или допуснех някаква грешка, можеше да пострада. Какво щеше да стане с Бен и Джули, ако освен всичко друго, загубеха и него? Бях постъпила безразсъдно, импулсивно.

Минах покрай пикапа, проверявайки дали кутията на Бен наистина е в каросерията, и тръгнах през гората към моята кола.

Поклатих глава — имах късмет, че Акинли не си беше у дома. По време на пътуването ми до Мейн си бях повтаряла, че това ще е сбогуването ми, начин да сложа край на чувствата си към него и на всякаква надежда за възобновяване на отношенията ни.

Но сега осъзнавах, че не ми липсваше само той. Само за часове Бен и Джули ми бяха дали най-истинското усещане за дом, което бях имала от дълго време насам, и докато бях жива, щях да свързвам тази дума с миризмата на прах за пране по дрехите на Джули и жуженето на радиатора им, включен дори в края на пролетта. Не ги обичах както обичах Акинли, но ми бяха скъпи, свързани с мислите ми за него, и ми се щеше да бях видяла поне някого от тях днес.

Имах десетилетия живот зад себе си, бях се установявала в повече страни, отколкото мнозина можеха да посетят до края на дните си. Но най-щастливото и уютно място за мен беше на онзи износен диван с ръката на Акинли през раменете ми.

Посещението ми нямаше да сложи край на тази глава. Просто щеше да ме принуди да обърна нова страница.

Върнах се във Флорида, чудейки се дали въпреки всичко не бях допуснала грешка. Измъчваше ме силно разочарование и дъхът напускаше болезнено гърдите ми, сякаш бях прекарала твърде много време в мразовития въздух. Да, Океана нямаше да разбере къде съм била, нито пък момичетата. Но усещах странно придърпване в гърдите си — навярно от онази невидима нишка, — което правеше всеки следващ километър все по-тежък.