Кийра Кас
Сирената (23)

Двайсет и трета глава

— Здрасти, кралице на бала — подхвана той с широка усмивка.

Ухилих му се неволно.

— Не мислиш ли, че тази шега поостаря?

— Е, вече си вързана с нея.

Търкулнах се в прегръдката му. Лежахме на одеяло върху тревата между къщата му и брега. Слънцето грееше ослепително и приглушеният прибой ми действаше успокояващо.

Акинли ухаеше на памук, трева и нещо сухо… книги може би. Прекрасен, неповторим аромат, който ме опияняваше.

— И така. Какво искаш да учиш? — Той вдигна една брошура пред очите ми. — Английски? Комуникации? Помниш ли, че при първата ни среща разглеждаше рецепти за торти?

— Ммм, торта — пророних замечтано.

Акинли се изкиска.

— Може да учиш кулинарно изкуство. Как ти звучи?

— Ще изяждам всички домашни работи. Какво ще оценява преподавателят?

Той ме шляпна с брошурата.

— Ами какво тогава? Като замина за университета, ти идваш с мен. Каква дисциплина искаш да запишеш?

— История може би — признах му.

— Каза го, сякаш те е срам.

— Просто не звучи толкова вълнуващо, колкото да уча за химик или адвокат. Сигурно цял живот ще трябва да работя в някой музей.

Акинли сви рамене.

— Кого го е грижа? Важното е ти да си щастлива.

Мога да ти покажа толкова история!

И двамата подскочихме.

— А!

— Чу ли го? — попитах аз.

Не трябваше да е чул нищо. Нито пък аз.

Мога да те отведа на разходка през вековете. Остани с мен.

— Но аз вече бях с Теб! — извиках.

Не можех да забравя. Обещанията й бяха фалшиви.

— Кой е това? С кого говориш?

Остани. Мога да ти дам всичко.

Беше станала силна, много по-силна, и си представих как прави цунамита и сваля самолети само за да се сдобие с енергията, необходима за този момент. Вятърът ме тласна към Океана, а Акинли прикова на място.

Виж! Той е в безопасност. Както ти обещах. Ела си у дома.

— Не! Не, прослужих времето си с Теб.

— Калѐн! — Акинли протягаше ръце към мен с болезнено изражение.

Подскочих в леглото. Сънят ми се беше сторил добра идея, начин да убия часовете, без да разочаровам сестрите си или да ги заблуждавам. Странното беше, че напоследък имаше дни, в които наистина чувствах нужда да си почина. Но не биваше да заспивам. Не можех да се отърся от съня, в който Акинли чува Океана, разбира зова й. Направо изтръпвах при мисълта.

Когато сърцето ми се успокои, тръгнах да издирвам момичетата. Тъкмо се съмваше и слънцето изливаше ослепителните си лъчи през прозорците. Медната коса на Елизабет изглеждаше позлатена на утринната светлина.

— Здрасти — казах, като я доближих.

Тя беше опънала голямо платно на пода и беше заменила четките за рисуване с метли. Падма я наблюдаваше безмълвно. Най-малката ми сестра говореше все по-малко с всеки изминал ден, но като че ли с Елизабет се чувстваше добре.

Елизабет влачеше метлата по платното, оставяйки широка синя ивица след нея.

— Е, и това е вариант.

Тя се засмя.

— Не съм талантлива като Миака. Не ме бива по фините работи. Тази техника обаче ми пасва идеално.

Огледах натрапчивите щрихи, несъгласуваните цветове. Произведението й изглеждаше почти като случайност, но се усещаше духът зад него.

— Напълно си права. Къде е Миака?

— О, излезе — опита да се измъкне от въпроса Елизабет.

— Къде?

— Прочела за някаква гора в Исландия с невиждани цветя. Ако смачкаш цветовете им и ги смесиш с олио, трябвало да се получи страхотна боя. По-красива от всичко, което се продава в магазините.

— Аха. И колко време ще й отнеме?

— Няколко дни, предполагам. Океана я отведе до Исландия, но сама ще трябва да намери цветята.

Плъзнах поглед по готовите картини на Миака, разпръснати из всекидневната ни. Вече имаше над десет, достатъчно да направи изложба и да започне да ги продава.

— Ще ми се да ни беше взела със себе си. Точно в момента имам нужда от занимавка.

— Тогава нарисувай нещо — предложи Елизабет, топвайки метлата си във ваничка с жълта боя.

— Не ми идва достатъчно добра идея.

— Не ставай глупава. Намери правилния милионер и ще купи зелено петно върху черно платно за толкова пари, колкото ние даваме за тримесечен наем.

Тя се ухили и продължи да рисува.

Отново седнах с моливите и опитах, наистина опитах. Но в крайна сметка се получаваха само вълните в косата на Акинли, докато караше със свален прозорец, или неподвижните му ръце, когато извадих тялото му от водата. Избягвах лицето му, но то се връщаше в съзнанието ми в стотици различни образи. Бяха просто груби скици, но все пак ги оставих в една купчинка на Миака. Нека тя реши какво да прави с тях.

Четири дни по-късно, когато Миака най-сетне се прибра от пътешествието си, мокра от глава до пети, ме зарадва, като каза, че вижда потенциал в непохватните ми драсканици.

— Има нещо много откровено в тях, Калѐн. Ако имах пари, щях да ги купя още сега.

Плеснах я по ръката.

— Престани. И аз ги харесвам, но не са чак толкова добри. Нямат нищо общо с твоите.

— Е, въпреки това ще ги включа в изложбата си.

— Заедно с новите ти творби? С боята от онези цветя?

Тя присви очи.

— Хм?

— Цветята от Исландия. Няма ли да правиш боя с тях?

Тя се засмя и махна небрежно с ръка.

— Ох, не можах да ги намеря. Чувствах се като пълна глупачка, скитайки из горите толкова време. Май ще трябва да ги проуча по-добре.

— Следващия път мога да дойда с теб, ако искаш.

Миака докосна ръката ми.

— Много мило. Радвам се да видя поне малко от някогашната Калѐн.

Свих рамене.

— Не се отказвайте от мен. Старая се.

— Никога — смигна ми Миака.

Отидох в кухнята с надеждата, че малко храна би повдигнала духа на всички. А може би щеше и да запълни дупката в стомаха ми, която чувствах като злокобен глад.

Като се обърнах да отворя хладилника, забелязах, че Миака кимва скришом на Елизабет, която пое дълбоко дъх, за да прикрие усмивката си.

После Елизабет отиде да измие метлите си, а Миака тръгна да си търси сухи дрехи и нищо друго не се случи.

* * *

Няколко седмици по-късно Елизабет излезе на петдневно пазаруване. Падма я умоляваше със сълзи да не тръгва, но неуспешно. Елизабет заяви, че е необходимо. Беше ходила на такива пътешествия и преди, купувайки толкова много дрехи, че ги пращаше по куриер вкъщи, вместо да ги носи. Този път се върна само с две торби. Две!

— Какво да ви кажа? Всичко е ужасно този сезон — оправда се тя и захвърли находките си в ъгъла, сякаш дори те не й харесваха.

След това Миака прекара една седмица в Япония, за да опознае корените си в името на изкуството. През цялото време, докато я нямаше, Елизабет не правеше нищо друго, освен да кръстосва от стая в стая, без да се успокои и за миг, сякаш не можеше да понесе липсата й. Аз лично не можех да разбера причината за заминаването й. Досега не бе искала да се прибира в Япония, каквито и обстоятелства да изникнеха. А като се върна, изкуството й не ми се видя променено.

Дори не си направих труда да запомня следващото оправдание на Елизабет да замине, макар че изобщо не можех да я разбера. Щом с такова нетърпение бе чакала Миака да се върне и знаеше колко се разстройва Падма в нейно отсъствие, защо го правеше?

Като се прибра, скочих срещу всички им, решена да сложа край на този абсурд.

— Защо постоянно изчезвате някъде? — попитах с ръце на хълбоците.

Миака скръсти отбранително ръце.

— Не знам за какво говориш.

— Смятам, че съм много по-добре, че вече по-лесно се живее с мен. Тогава защо се редувате коя ще хукне нанякъде и оставяте Падма като моя бавачка?

— Никой не ти е бавачка — отрече Елизабет, настанявайки се на дивана. — Просто ни се струва, че ще е хубаво да прекарваме по малко време сами. Както правеше Ейслинг.

— Да — додаде Падма.

Очите ми запрескачаха недоверчиво между тях. Елизабет и Миака бяха неразделни от десетилетия, а и Падма като че ли се вписваше в компанията им. Защо се държаха така? Какво се беше случило?

— Скарани ли сте? — попитах скептично.

— Не. — От Елизабет капеше солена вода по дивана.

— Сърдите ли ми се?

Миака дойде при мен с гальовно изражение.

— Не. Никак даже. Просто ни беше любопитно да изпробваме метода на Ейслинг. Но е странно да стоим разделени за дълго. — Тя се обърна към Елизабет. — Не знам как е издържала месеци.

— Нито пък аз. Много ще ми е тъжно без вас — кимна Падма.

Не исках да изтъквам, че и бездруго не изглеждаше особено щастлива. Сега обсъждахме друг въпрос.

— Значи… значи всичко е наред? — попитах.

Сложих ръка на челото си, леко замаяна. Същото чувство ме спохождаше вече трети път през последната седмица, принуждавайки ме да се заровя в леглото, докато главата ми не се избистри.

— Да.

— Аха — отстъпих аз. Чувствах мозъка си размътен от странното ново усещане и недоумението около честите им бягства. — Извинявайте. Напоследък не съм на себе си.

Миака се усмихна.

— Знаем. И сме тук, ако имаш нужда от нас.

— Или там — добави Елизабет, посочвайки Океана с изящната си ръка.

През тялото ми пробяга студена тръпка. Вместо да се разсее обаче, остана, затова се увих в одеяла и отидох в моята стая, разочарована от себе си. Параноя ли ме обземаше?

Вдишах дълбоко и си напомних за обещанието си пред Нея. Трябваше да бъда образцова сестра. Затова не биваше да ги обвинявам за щяло и нещяло. Имах нужда от някакво хоби, защото с толкова свободно време съзнанието ми блуждаеше в опасни води.

Ако исках да удържа на обещанието си и да опитам да живея без Акинли, трябваше да си намеря някакво занимание.

* * *

Няколко дни по-късно бях принудена да се замисля за друг човек, вместо за Акинли. На всички ни се наложи да насочим вниманието си към Падма.

— Още не е забравила. Иска баща й да изживее същото страдание като нейното — отбеляза мрачно Миака от отсрещната страна на масата.

Падма седеше до нея с мокро от сълзи лице. Елизабет беше от другата й страна, нежно прегърнала сестра си през раменете.

Чувствах се ужасно. Знаех, че Падма тъгува, но не предполагах, че положението е толкова тежко. Беше минала повече от година. Вече бяхме прекарали втора, доста по-безрадостна Коледа заедно, а навръх Нова година гледахме по телевизията как прочутата топка на небостъргача „Таймс Тауър“ се спуска към „Таймс Скуеър“. Падма много страда, че не можа да присъства на самото събитие. Сега гледахме реклами за Свети Валентин и малката ни сестра вече не беше съвсем нова сирена. Затова не разбирахме какво се случва.

— Но защо? — попитах аз. — Всички забравяме миналото си. Защо ти още помниш толкова много от него?

— Защото още не се е отърсила от гнева — предположи Елизабет. Спомних си, че и аз бях стигнала до същото заключение в нюйоркската ни квартира. — Миака е простила на семейството си, за да ги забрави, а за теб знам, че не помниш почти нищо. Аз обаче си спомням повече от всички ви, а Падма е преживяла много по-тежки времена от мен…

— И аз помня достатъчно. Моите родители също не бяха особено любящи — сподели Миака. — Не беше толкова страшно, колкото при теб, Падма, но все пак се доближаваше.

Падма кимна.

— Смъртта ми едва ли ги е зарадвала, но не ми се вярва и да са скърбили — продължи Миака. — Ако смяташ, че тази мисъл не ме преследва всеки ден, грешиш. Всички се измъчваме от нещо.

Тя посочи всяка от нас.

Кимнах. Чувствах неизмерима вина заради загубата на семейството си, сякаш някак можех да им върна живота. Да не забравяме и десетките хиляди други животи, които бях погубила с песента си. Носех ги като камък на шията си.

И винаги — завинаги — щях да нося Акинли в съзнанието си.

— Но не бива да търсиш отмъщение, Падма — заяви категорично Миака.

Падма въздъхна, бършейки сълзите си.

— Просто ми се струва толкова несправедливо. Той ме уби. А майка ми му го позволи. Никой няма да ме потърси, няма да ги вкарат в затвора. Не е честно!

Елизабет поклати глава.

— Какво? — стрелнах очи към нея. — Мислиш, че трябва да им отмъсти, така ли?

Елизабет сви рамене.

— Ако не ни беше споделила, ако беше действала на своя глава, вече щеше да е свършено и дори нямаше да разберем.

— Океана щеше да разбере — поправих я аз. — Ако Падма беше скочила във водата и заплувала към Индия, Тя несъмнено щеше да прочете мислите й. И можеше да я убие заради намерението й да си отмъсти. — Сложих ръка върху тази на Падма. — А след всичко, което си преживяла, струва ли си да умреш сега? Би било страшна загуба.

— Можеше и да се справи — измърмори Елизабет.

Затворих очи, мъчейки се да потисна гнева си.

— Съжалявам, че страдаш, Падма — продължих. — Нямаш представа колко ми е мъчно за теб. Може да прозвучи егоистично, но не искам поредната причина да мразя живота си. Ако загубим и теб…

Не исках дори да си го помислям.

— Как така „поредната причина“? — попита Падма. — Какво друго е станало?

Миака ме стрелна с бърз поглед. Беше запазила случилото се с мен — любовта ми към Акинли и сделката, която бях сключила с Океана — в тайна, за да споделя с другите ни сестри, когато се почувствам готова.

Преглътнах с мъка.

— Животът ни е труден — отвърнах уклончиво аз. — Нараняваме хора. Губим хора, които сме обичали.

Елизабет се приведе към нас.

— Ти кого си обичала?

— Обичам… — Едва не рухнах. Толкова ми липсваше. Питах се какво ли прави всеки ден. Дали мисли за мен? Дали е намерил друга? Върнал ли се е в университета? Щастливо ли живее? — Обичах Ейслинг. И Мерилин. Но накрая се разделяме с всички сестри. Обичах и семейството си. — Усмихнах се замислено. — Имах късмет. И те ме обичаха.

Елизабет като че ли се разочарова, явно се беше надявала да чуе нещо по-пикантно.

— Не говориш често за тях — намеси се Миака. — Знам, че си имала братя, и толкова.

Събрах малкото откъслечни спомени за семейството си, които бях съхранила.

— Приличам на майка си. Спомням си донякъде лицето й, защото го виждам в своето. А баща ми се гордееше с мен, може би най-вече защото бях красива. Но и често ми повтаряше колко съм умна и колко лесно се говори с мен. Бях много послушно момиче — кимнах замислено. — А това ги радваше.

— Поне тази черта от характера си още пазиш — отбеляза Елизабет.

Подсмихнах се.

— Е, донякъде. Допускала съм доста грешки, за които ти така съобразително ми напомни.

— Защо не? — Елизабет облегна буза на ръката си и ме изгледа надменно. — Какво ти е донесло това послушание?

— Донесе ми втори шанс, Елизабет.

Тя поклати глава.

— Макар да гадая, бих казала, че по-скоро ти е коствало единствения ти шанс.

Думите й ми навяха смътно познато чувство… сблъсъка на тялото ми с Океана, когато беше потънал моят кораб. Силен, безмилостен и болезнено истински.

Миака я удари по ръката.

— Престани. В случай че си забравила, Калѐн носи на гърба си още петдесет години. Сещаш се какво преживява.

Елизабет завъртя очи, сякаш не беше нищо особено.

— Извинявай.

— Ами ако попитам Океана? — обади се Падма. — Може пък Тя да ме пусне.

Елизабет плесна с ръце и я посочи.

— Ето на това му се казва добра идея. Питай Океана. Обзалагам се, че ако й донесем телата им, ще остане доволна.

Миака се замисли.

— Възможно е.

— Калѐн? — обърна се към мен Падма. — Позволяваш ли?

Нима можех да ги спра?

— Добре, попитай Я, но всички трябва да се съгласим, че Нейната дума е последна. Каквото и да ти каже, ще се подчиниш и ще забравиш случая.

— Очакваш да откаже — обвини ме Елизабет.

— Да, вярно е. Не виждам причина да се съгласи.

— Добре, но трябва да обещаеш, че ако каже „да“, ще дойдеш с нас. Няма да оставим Падма да се оправя сама.

Отдръпнах се назад изумена.

— Това е лудост. Не искам да отнемам животи, които не съм длъжна да отнема.

Елизабет ме изгледа кръвнишки.

— Винаги съм си мислила, че сме едно цяло. Ти ни учеше на сплотеност и взаимопомощ. А сега оставяш най-накърнената от нас да се бори сама с неволите си?

— Няма да ми се наложи. Океана така или иначе няма да се съгласи.

Елизабет вирна брадичка.

— Ще видим тази работа.

Тя ни поведе самоуверено по заснежената пътека към водата. Застана до Падма, докато новата ни сестра разказваше историята си, кълнеше се, че ще е предпазлива, и обещаваше да хвърли телата на родителите си в Океана, ако Тя й позволи да им отмъсти за смъртта си.

Не.

Моля те! — настоя Падма. — Не виждаш ли колко е несправедливо?

Виждам. Но запазването на света ни в тайна е много по-важно от отмъщението ти. Една грешка може да съсипе всичко. Не ти позволявам да заминеш.

Падма се разплака и излезе на бегом от водата. Елизабет я последва, клатейки глава.

Следете я да не направи нещо глупаво.

Добре — обещах аз, тъй като знаех, че заповедта е към мен.

Миака ме хвана за ръката и тръгнахме обратно към къщата. Слава богу, че беше достатъчно уединена, защото воплите на Падма бяха пронизителни.

— Сърцето ми се къса — пророни Миака с плувнали в сълзи очи. — Толкова пъти ми се искаше да докажа на родителите си, че не съм безполезна. Че съм умна и находчива. Исках да знаят на какво съм способна. Боли ме да я гледам как страда.

— Океана каза, че Падма има мека душа и вече е забравила много от миналото си. Накрая всичко ще изчезне.

Миака поклати глава.

— Това само влошава нещата. Щом вече е прогонила толкова много спомени, колко ли са останали в съзнанието й, за да се чувства така наранена?

Дните се нижеха, а Падма не спираше да ридае. Опитах да се съсредоточа върху други неща, но неуспешно. Четката на Миака висеше над празното платно, без да сътвори нищо. Елизабет не срещаше подобни затруднения.

Накрая не плачът на Падма и гневът на Елизабет ме пречупиха. Миака както винаги беше открила простичката истина. И имаше право: миналото на Падма явно беше ужасяващо, щом още тегнеше върху плещите й. Новата ни сестра заслужаваше да си отмъсти.

Затова лично аз проучих полетите до Индия и ни купих билети за директен от Маями. Можеше да хванем самолет от най-близкото летище, в щата Вашингтон, и да не бием път през цялата страна, но нещо ми подсказваше, че колкото повече се отдалечавахме по суша от Океана, толкова по-вероятно беше да не усети отсъствието ни. Аз взех кола под наем. И отново аз помолих Падма да се успокои, за да стигнем до Флорида, без Океана да разбере.