Кийра Кас
Сирената (22)

Двайсет и втора глава

Четките на Миака бяха пръснати по пода. От дни не беше спирала да рисува.

— Тази е много хубава — отбелязах с надеждата, че това наблюдение ще е достатъчно сестрите ми да не ме поглеждат с големи, тревожни очи, когато си мислят, че не ги виждам.

— Благодаря. Последните няколко бяха по-грубички, нали?

Кимнах.

— Аз пък харесвам по-агресивните ти картини — обяви Елизабет. — Мисля си, че хората биха се смели, ако знаеха, че нещо толкова заплашително е дело на шестнайсетгодишна.

— По-скоро осемдесет и четири годишна.

Двете се изкискаха, но аз не виждах нищо смешно в това.

— Може ли и аз да порисувам? — попита Падма.

Още виждах напрежението в очите й, усещах, че не се е освободила от тревогите си, но всячески се бореше с тях. Беше по-силна от мен и й се възхищавах за това.

— И аз! — възкликна Елизабет, грабвайки купчина листове.

— Защо не. — Миака нави косата си в кок, който забоде с един цветен молив. — Бъдете грандиозни, безстрашни. Сътворете нещо, от което хората да не могат да откъснат погледи.

— Не мисля, че ще мога да пресъздам себе си — размърда вежди Елизабет.

— Кой би могъл?

Усмихнах им се вяло. Спомних си как в Порт Клайд си бях въобразявала, че ще мога да живея заради Акинли. А сега се питах дали ще мога да продължа да живея заради сестрите си. Все пак само те ми оставаха на света. Но просто не можех да намеря сили за това.

Докато се взирах в линиите на паркета, Миака остави мълчаливо хартия и няколко черни молива пред мен. После отвърна на погледа ми и сви рамене.

— И аз страдам. Не точно като теб, знам. Но рисуването ми помага. Може пък… може пък…

Сложих ръка върху нейната.

— Благодаря ти.

Тя се върна при платното си, решена да довърши започнатата поредица. Аз самата вече не се тревожех дали ще имам покрив над главата си, или нови дрехи, но същото не важеше за Елизабет и Миака. Знаех, че двете се чувстват отговорни за Падма, а сега и за мен. За момента се водех по техните решения, като едновременно исках да остана сама, но и се надявах да не ме изритат от кръга си заради постоянната ми унилост.

Останех ли сама, вероятно щях да се опитам да се върна в Мейн. Още не бях достатъчно силна, за да спазвам безопасно разстояние. И се страхувах. Допуснех ли грешка, щях да подпиша смъртната присъда на Акинли. Една част от сърцето ми се безпокоеше, че Океана и бездруго може да му посегне, за да ме предпази или поради друга удобна за Нея причина.

Придърпах си един лист и задрасках по него. Нищо конкретно. Просто кръгчета и зигзаги. Докато една от кривите не образува профила на Акинли, а кръгчетата не придобиха формата на очите му.

Не бях художничка, но бях запаметила всички черти на Акинли и образът му се изля върху хартията, без да ме пита. Наистина се удивих на какво бяха способни ръцете ми. Помнеха какво е чувството да докосват косата му, боцкането на еднодневната му брада, топлата извивка на челюстта му и пресъздаваха всичко това с красиви тъмни щрихи.

Колко ми липсваше лицето му. Какво не бих дала да го видя как грейва от изненада или ми намига съзаклятнически. Толкова бързо се беше превърнало в символ на утехата за мен.

Не исках да плача пред останалите, тревогата им и бездруго ме задушаваше. Вместо това смачках листовете и ги хвърлих в кошчето за боклук.

Опитах да сторя същото и със спомените си, но неуспешно. Как щях да преодолея всичко това?

Излязох през задната врата, тръгнах надолу по склона и се озовах на мястото, което избягвах от месеци.

Добре дошла — пророни плахо Океана, но с осезаема радост.

Нагазих в Нея и се отпуснах по гръб във водите й.

Не става така — пророних, позволявайки на тялото си да потъне към дълбините й.

Кое?

Като ме разделиш с момчето, което обичам, няма да обикна Теб повече. Само вгорчаваш живота ми. Не искам да съществувам така, като половин човек.

Не си половин човек — настоя Тя. — Повече от човек си. Обсипах те с всичките Си дарове. По-силна си от всяка друга сирена. Ценя те повече от всяка друга. Какво друго искаш?

Да се влюбя — признах й. — Да се омъжа.

Което си свободна да направиш, след като службата ти за Мен приключи.

Но дотогава Акинли ще е мъртъв! Или близо до смъртта! Каквото и да мислиш за хората, не е приемливо да се омъжа за труп!

Защо реши, че имам ниско мнение за хората? — попита с раздразнение Тя. — Живея, за да им служа. Цялата Ми същност им принадлежи. Ти си мислиш, че си прокълната? Ами аз?

Тя зачака отговор, какъвто не можех да й дам.

Толкова много ли искам, като се стремя да задържа още малко единственото си безценно нещо?

Продължавах да мълча. Замислих се за живота си: както за малкото години на човешкото си съществувание, така и за десетилетията като нещо много по-страшно. Не намирах нищо различно у себе си, нищо не променях с живота или смъртта си. Тя самата нямаше правото да умре.

Замислих се за тъгата си, предизвикана от собственото ми безразсъдство и удължена от упорството ми. Тя нямаше право да унива, да загърби онези, които разчитат на Нея.

Като претеглих всичко, разбрах колко съм незначителна. Не и за Нея обаче.

Смяташ удължаването на присъдата си за наказание, но през това време можеш да се развиваш, да се учиш. Защо толкова искаш да Ме напуснеш?

Нямах това предвид. Защо не ме разбираше?

А какво тогава?

Стиснах ядосано зъби.

Можеш ли да разбереш колко ми е трудно да Те обичам, при положение че заплашваш живота на любим мой човек? Знаеш колко е слаба волята ми. Как да съм сигурна, че няма да го убиеш следващия път, в който кривна от пътя Ти?

Толкова добре Ми служи досега, Калѐн. Не си допуснала нито една грешка, преди да го срещнеш. Колкото повече говориш за него, толкова повече се убеждавам, че смъртта му би ти помогнала.

Не! — Усещах как кожата ми излъчва гняв и страх. — Не разбираш ли? Това ме кара да Те мразя!

Тогава как да намерим равновесието? Как да живеем заедно след такава грешка от твоя страна?

Затворих очи, засегната от избора й на думи. Акинли не беше грешка.

Въздържай мислите си.

Искаш предаността ми? Вечната ми любов?

Да. Ти имаш Моята.

Тогава не ме заплашвай със смъртта му. Обещай ми живота му.

Как така?

Прехвърлих в главата си всичко, което знаех за Нея.

Можеш да разпознаваш човешките души, ако Ти се наложи, нали?

Разбира се.

Тогава ми обещай, че ако го видиш да се дави, ще го изхвърлиш на брега. Обещай ми, че ако някое въже го издърпа във водата, ще го разплетеш. Обещай ми, че гласът ми няма да го отведе в гроба. Изпълниш ли всичко това, пощадиш ли го, повече никога няма да чуеш името му от мен. Закълни се, че ще го браниш, и ще Ти се отдам цялата.

Тя обмисли предложението ми.

Ще бъдеш ли по-внимателна със сестрите си? Тревожат се за теб.

Давам Ти думата си. Миака, Елизабет и Падма ще ме виждат само в добро настроение.

Усещах как вълните й се движат като зъбни колела, обмислят искането ми, търсят уловки.

Обещавам.

Тогава и Аз обещавам — закле се тя. — Няма да посегна на живота на Акинли. И ще направя всичко по силите Си да го защитавам.

Тялото ми се отпусна и страхът най-сетне се разсея.

Благодаря Ти.

Ще те чакам, когато си готова да Ме обикнеш. А сега върви при сестрите си. И те имат нужда от теб.

Излязох от водата и се върнах подгизнала в къщата. Миака и Елизабет се бяха облегнали на масата и както обикновено съзаклятничеха, а Падма ги гледаше, отпуснала брадичка в ръцете си.

— Ехо! — обади се ведро Миака. — Мислехме си да намерим нов град, на по-топло място. Предложения?

— Не е нужно да си тръгваме. Казах ви, тук ми харесва. Ако продължаваме с такова темпо, скоро ще изчерпаме всичките си варианти.

— Няма значение — отвърна Елизабет. — Ти къде отиде, когато ни напусна онзи ден? Хубаво ли беше мястото?

Имах чувството, че гвоздей прободе сърцето ми. Не беше хубаво. Беше съвършено.

— Порт Клайд. Едно малко градче в Мейн. Няма как да останем незабелязани там.

— О.

Елизабет сви устни умислено.

Локвата под краката ми разцъфваше постепенно.

— Знам какво се опитвате да направите.

Миака застина.

— Какво искаш да кажеш?

— Развеждате ме от място на място с надеждата да ми помогнете. Оценявам го, но така няма да постигнете нищо.

Елизабет стана.

— Просто не знаем какво друго да направим. Грижиш се за нас от толкова дълго и искаме да ти върнем добрината.

Големи думи, като се имаше предвид, че обикновено преследваше единствено собственото си щастие. Спомних си с въздишка какво бях обещала на Океана, отидох при сестрите си и ги прегърнах.

— Това е период — казах им. — Всеки период има своя край.

Залепих усмивка на лицето си. Бях се заклела, а винаги удържах на думата си. Това бе талантът ми в този живот и трябваше да си го върна.

— Този период приключва днес. Просто ми трябваше време да се примиря със случилото се. Вече съм по-добре.

Лъжата ми коства толкова много енергия. Но нищо: тялото ми поне беше неуязвимо.