Кийра Кас
Сирената (20)

Двайсета глава

Огледах се наоколо, опитвайки се да разпозная мястото. Дори в черната нощ виждах странно сияние в небето. Чух буботенето на коли и осъзнах, че се намирам под мост.

Тропотът на бягащи крака ме накара да се обърна и видях три познати силуета. Сестрите ми тичаха към мен. Зад тях Ню Йорк бълваше светлина.

Те претърсиха брега, за да се уверят, че сме сами. Падма коленичи до мен първа.

— Добре ли си?

Поклатих глава.

— Тревожехме се за теб. — Елизабет също падна на колене пред мен. — Спря да пееш, а после просто изчезна. Къде се губиш толкова време?

Отново поклатих глава с обляно в сълзи лице.

— Какво е станало? — загрижи се Миака.

— На безопасно място ли сме? — попитах сред воплите си.

— Да — увери ме тя. — Под Манхатънския мост. Толкова късно наоколо няма хора, а и шумът на колите заглушава гласовете ни, така че няма опасност.

— Къде беше? — Елизабет се изправи намръщена и сложи ръце на хълбоците си. — Океана ни каза, че те е викала, но ти не си й отговорила.

Миака сложи утешително ръка върху рамото ми.

— Знаем, че случката с последния кораб те разстрои. Но нямаше причина да бягаш.

Потреперих и ми призля при мисълта за лицето на булката — на Карън — и за всичко, от което се бях опитала да избягам през времето с Акинли. Нищо не се беше променило.

Поех няколко дълбоки глътки въздух.

— Завържете ми устата — примолих им се.

— Какво? — учуди се Падма.

— Моля ви!

Елизабет свали ризата си и я уви около лицето ми. Притиснах я плътно към устата си и нададох най-гръмкия вик, на който беше способно малкото ми тяло. Гърлената му свирепост нямаше нищо общо с медените гласове на сирените и бе така откровена, по-близка до истинската ми същност. Не знаех как другояче да освободя болката.

— Калѐн? — подхвана умолително Миака.

Аз отлепих бавно ризата от устата си.

— Наложи ми още петдесет години. Петдесет години над досегашната ми присъда.

Елизабет изруга, а Падма ахна смаяно.

Миака ме прегърна.

— Много съжалявам. Но поне те е оставила жива.

— Това хубаво ли е?

Миака тръгна.

— Хайде. Да влезем вътре.

Под прикритието на нощта се настанихме в червеникавокафява къща в Бруклин. Докато останалите разопаковаха багажа си и подреждаха новите ни мебели, аз ридаех в един празен ъгъл. Цели два дни се давих в сълзи. А когато се почувствах така, сякаш всичката вода е изтекла от тялото ми, заспах.

* * *

Ентусиазмът на Падма превърна сестрите ми в туристки. Посетиха Статуята на свободата и всички бродуейски представления, за които успяха да си набавят билети. Издирваха най-добрите ресторанти и нощни клубове в града и постепенно превръщаха Падма в купонджийка като тях. Аз самата не знаех дали съм готова да наблюдавам още толкова много години безкрайния цикъл от коктейли, танци и лов на момчета. Имах чувството, че независимо от наказанието ми бяха забравили за мен и отношението ми към начина им на живот. Бяхме заедно както винаги, но никога не се бях чувствала толкова отритната.

В една от многото им вечери из града реших да преровя куфара си.

Погледнах всичките си албуми с изрезки. Нямах намерение да продължавам с тях. Това, че знаех името на Карън, беше достатъчно кошмарно — не исках да научавам и тези на родителите и шаферката й. Колкото и сведения да натрупах за тях, нямаше да поправя стореното.

Вдигнах куфара и го затъркалях към вратата. Бяхме близо до моста и водата, но не ми беше лесно да го закарам до брега.

Стъпих с боси крака върху камъните и хвърлих всички албуми един по един във водата.

Сбогом, Анабет Левънс, на теб и на четирилистните ти детелини.

Сбогом, Марвин Хелмонт, трикратен рекордьор в бейзболната лига.

Сбогом на хилядите животи, които не можех да върна и които не можеха да ме върнат към нормалността.

Хвърлих и четката си за коса, малкото рокли, които имах, и всичките си записки за сирените. Каква полза имах от тях?

Последното нещо, на което попаднах, беше фибата за коса, единствената ми връзка с майка ми. Завъртях я в ръката си, докато не изцапа кожата ми с ръжда. После я метнах във водата.

Вече нямах нищо свое и нищо не можеше да ме спаси.

* * *

През следващите седмици момичетата не забелязаха, че куфара ми го няма, което говореше доста, като се има предвид колко малко беше жилището ни. В моите очи това беше доказателство, че ставам невидима за тях, просто камък, който ги тегли надолу.

Ню Йорк се оказваше нова магия за Елизабет и Миака. Градът, който никога не спеше, беше идеален за момичетата, които също не спяха. И макар Падма да ги следваше, присъединявайки се към неутолимия им стремеж да видят всичко, усещах, че лека-полека се уморява от приключенията им, докато една нощ не й дойде в повече.

— Не може да си останеш у дома — настоя Елизабет. — Разправят, че това място било най-модерният клуб в целия град.

Падма завъртя очи закачливо.

— Същото разправяха и за снощния.

Елизабет сви рамене.

— Всичко може да се промени за ден. Хайде де, не бива да пропускаш точно този!

— Остави я на мира — обади се Миака. — Падма е сирена отскоро и съм сигурна, че предишният й живот не е бил толкова динамичен.

Падма разтвори длан към Миака.

— Благодаря ти. Права си, не беше. Така че една нощ у дома ще ми се отрази добре. Пък и Калѐн има нужда от компания.

Чувах разговора им, но се заслушах истински чак когато чух името си. Надникнах от мястото си в края на дивана и видях, че и трите ме гледаха. Колко мило от тяхна страна да си спомнят, че съществувам.

— Хм?

— Нямаш нищо против да остана с теб тази вечер, нали? — попита умолително Падма.

Успях да й се усмихна, защото ми беше жал за нея. Тя просто следваше примера на другите ми две сестри — в начина на живот и отношението към мен. До момента животът й на сирена не беше такъв, какъвто ми се искаше да бъде.

— Никак даже.

Елизабет въздъхна.

— Добре. Твоя работа.

Двете с Миака излязоха след по-малко от двайсет минути, а Падма, облечена с клин и възголяма тениска, се беше настанила в другия край на дивана. Беше се отказала от предишния си стил на обличане толкова бързо, че ме накара да се чувствам мудна, закостеняла.

— Благодаря — пророни тя. — Забавно е да излизам и да виждам нови неща, но май ми идва в повече.

— Разбирам те. Опитах да усвоя начина им на живот, да излизам с тях по нощни заведения. Е, само веднъж — вдигнах показалец. — После се отказах.

Падма се засмя.

— Не мога да си те представя да се вихриш на дансинга с рокля като техните.

Усмихнах се.

— Именно. Забавленията им не са за мен. Аз съм по-скоро… — За малко да издам, че обичам джитърбъга, но тази мисъл ме отведе шестстотин километра на север. — … по-скоро домошар.

— На мен ми харесва. Има нещо съживяващо в това да си буден през нощта и сред толкова непознати. Може да те разсее и да не мислиш за много неща. — Изражението й се промени. — Само дето ми се ще ефектът да траеше по-дълго.

Съсредоточих се и видях наново изминалите няколко седмици. Толкова бях ангажирана със собственото си страдание, че бях забравила за нейното.

— Още помниш всичко, нали?

Тя кимна.

— Преди няколко дни ходих при Океана и се опитах да Я убедя да вземе спомените ми.

— Май не става така.

— Да — потвърди тя, заигравайки се с ръба на тениската си. — Права си.

Тя впери нещастен поглед в пода.

Постъпвах егоистично. Тя също страдаше, а я чакаше още цял век служба. Нима нейната болка отстъпваше по нещо на моята? Източникът беше различен, но аз я бях забравила, вглъбена в собствените си неволи.

Седнах малко по-близо до нея.

— Виж какво, съжалявам. Знам, че напоследък съм много отнесена.

— Няма нищо — отвърна тя. — Аз плаках с часове след корабокрушението. Миака твърди, че ще свикна, но не мога да си го представя. Както и да е, разбирам колко ти е трудно да отнемаш живот. А и това, че Океана увеличи присъдата ти тъкмо когато наближаваше краят й… Имаш нужда от време да се пребориш с тъгата си.

Очите ми преливаха от сълзи.

— Благодаря ти за разбирането. И все пак съжалявам, че напоследък не съм до теб като истинска сестра.

— Доколкото знам, си се държала като такава десетилетия наред. Не те виня. Просто ми се иска и аз да се справям добре като вас. Калѐн, ти си най-опитната. Не можеш ли да ме посъветваш как да забравя миналото си? — примоли ми си тя и внезапно избухна в сълзи. — Не мога повече да нося това тегло. Моля те. Толкова ме боли.

Прегърнах я силно.

— Не знам какво да ти кажа. Освен че времето лекува всичко. Но дори ако поради някаква ужасна причина спомените ти не избледнеят през следващите сто години, в деня, в който спреш да бъдеш сирена, всичко ще свърши завинаги.

— Наистина ли?

— Да. Нали не мислиш, че ще си способна да живееш със знанието, че Океана се храни с хора? Че цял век си й помагала да го прави? Всичко си отива. Все едно имаме три живота. Един, който не знаем как да живеем, един, в който сме надарени с невъобразима сила, и един с истинска осъзнатост и способност да преследваме целите си.

Тя избърса сълзите си.

— Е, и това е някаква утеха. Но последният е толкова далеч.

Усмихнах й се горчиво.

— Знам, но не се бой. Скоро спомените ти ще се разсеят. Обещавам. Няма причина да се задържат.

Помълчахме за малко, докато Падма осмисляше думите ми, но още усещах тъгата й.

— Мразя го, Калѐн — промълви тя. — Отнасяше се с мен като с нищожество и опита да ме убие. А майка ми гледаше безучастно. Затова мразя и нея.

— Трябва да забравиш гнева си. Той не позволява на спомените ти да отшумят.

— Ами ако в сърцето ми не е останало място за любов? — попита плахо тя, отпускайки глава на рамото ми.

— Не ставай глупава. — Прегърнах я през раменете. — Винаги има място за любов. Макар и само малка пролука. И това е достатъчно.

* * *

Две седмици по-късно един бездомник нападнал Елизабет. Тя прошепнала в ухото му, за да се отърве от него, и той скочил в река Хъдсън. Тъй като след тази случка не биваше да се задържаме в Ню Йорк, всички отново стегнахме багажа си.

Без мен. Вече не носех нищо със себе си.