Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Siren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata(2020)

Издание:

Автор: Кийра Кас

Заглавие: Сирената

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Излязла от печат: 10.09.2016

Редактор: Петя Петкова

Художник: Gustavo Marx/Mergeleft Reps, Inc.

Коректор: Ина Тодорова

ISBN: 978-954-27-1828-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8927

История

  1. —Добавяне

Седемнайсета глава

Пъхнах голяма лъжица ментов сладолед с парченца шоколад в устата си и затворих доволно очи, докато студената сладост се разливаше по езика ми.

— Казах ти, че е най-добрият — обади се Акинли. — Нищо чудно, че някои го издигат в култ.

Освен с омарите, районът беше прочут и със сладоледа си. Вече разбирах защо.

— Този сладолед беше едно от нещата, които ми липсваха най-много в университета. Другото беше да гледам спорт с татко. Така де, това с всеки можеш да го правиш, но с него винаги ми беше най-забавно. Ароматът на мама. — Той поклати глава. — Странно е от какви спомени се състои усещането да си у дома. Странно е и да ти се наложи да го промениш.

Искаше ми се да изкрещя, че отлично знам какво има предвид. Как понякога нещата, които правят дома ти дом, дори не са ти приятни. Че ми е омръзнало от студена кожа и морска сол. Че през десетилетията съм се разделяла и събирала с толкова сестри и никога не можех да знам какво ще е малкото ни семейство следващата година. Че това не ми дава да се отпусна за по-дълго.

— Какъв е твоят дом? — попита той.

Претърсих спомените си за някое място, на което наистина се бях чувствала у дома. Но колкото и време да бяхме прекарвали във всяка от квартирите си, колкото и градове да бяхме обиколили, не се сещах за кътче, което можех да нарека свое.

Свих рамене и побутнах сладоледа си с лъжица. Помнех толкова много неща, но домът не беше нещо конкретно за мен.

— Не се сърдя, ако не ти се говори за това. Някой ден ще си създадеш нови спомени, нов дом — увери ме той с горестен, насърчителен тон. — Аз също.

Не исках да се трогвам от искрения му глас, от самоотвержения поглед в очите му, който ми обещаваше да подреди счупените парчета на живота ми. Но беше преКалѐно трудно да устоя, затова му се поддадох.

Наблюдавах това скромно, предразполагащо момче и си мислех, че едва ли допуска колко е необикновен. Чувствам се толкова сигурна с теб, казах му наум.

— Е, имаме да разглеждаме още доста магазини, а може и просто да се върнем в Порт Клайд. — Акинли погледна часовника на телефона си. — Бен сигурно приключва с работата, а Джули имаше само един записан час.

Присвих въпросително очи.

— Тя е фризьорка и гримьорка. В градчето ни няма голяма клиентела, но е готова да пътува до други места и я бива, така че обикновено е доста заета. Днес е имало сватба, а и често я наемат за официални тържества. — Той прехапа вътрешността на бузата си и направи физиономия. — Понякога изпробва разни неща върху нас с Бен.

Усмихнах се, опитвайки да си ги представя със сенки за очи и руж.

Акинли провлачи палец по екрана на телефона си.

— Ето това беше някаква хидратираща маска.

Показа ми снимка на двама им с Бен със зелени лица. Бен държеше бира, а Акинли — чаша с мляко. Вдигаха тост със смешни физиономии.

Сложих ръка на устата си, за да сдържа смеха си.

— Това показва какво доверие ти имам. Никой друг не е виждал тази снимка. Пазя я само защото някой ден може да ми се наложи да изнудвам Бен.

Забарабаних с пръсти по масата вместо смях.

Той се изкиска, погледна отново снимката и поклати глава.

— Страхотни са. Не знам какво щях да правя без тях.

Сложих ръка върху неговата, впечатлена от човечността му, от умението му да остане себе си, независимо от болката, и от леката усмивка, която докосваше устните му, дори когато нямаше за какво да се усмихва.

Акинли обърна ръката си и обви пръстите си около моите. Подпря глава на другата си ръка и ме загледа. Аз заех същата поза и приковах очи в невъобразимото момче пред себе си.

Очите му бяха толкова сини. Оставяха ме без дъх.

Акинли погали с палец опакото на ръката ми.

— Хайде, кралице на бала, да си вървим.

Не пусна ръката ми. Задържа я в своята, докато изхвърляше боклука ни, докато отваряше вратата на възрастната двойка, дошла за десерт след обяда, докато вървяхме по тротоара, толкова претъпкан с хора, че трябваше да вървя зад него. Още чувах зова на Океана, но не й обръщах внимание.

Обратното пътуване до Порт Клайд ми се стори много дълго. Той не включи радиото и дори не опита да подхване разговор. Имах чувството, че се преценяваме един друг, че колкото повече ме наблюдава, толкова повече се уверява в необикновената ми природа. А колкото повече аз гледах него, толкова повече се чудех дали е способен да понесе контакта с мен, с моя свят за по-дълго от няколко часа.

Минахме покрай общежитието за художници, самотния хотел с няколко коли на паркинга и верандата на милата госпожица Дженкинс, която още седеше отвън с кана чай.

Като стигнахме неговата къща, на входната алея имаше друга кола и скутер — явно Бен и Джули се бяха прибрали. Акинли пъхна ръце в джобовете си със сведени очи и двамата тръгнахме нагоре по стълбището към верандата.

Като отворихме вратата, заварихме Бен да прегръща Джули отзад, докато тя се превиваше от смях.

— Една целувчица! — просеше си той.

— Смърдиш! — дърпаше се тя, удряйки го с шпатулата в ръката си.

— Ама аз те обичам!

Идеше ми да се разплача от красотата на този прост момент. Двойките бяха като сирени: и те имаха собствени езици, собствени светове.

Акинли се прокашля, за да ги предупреди, че сме влезли.

— А, я виж ти. Изглеждаш къде-къде по-нормално, когато не си вир-вода и облечена като кралска особа. — Бен се засмя на остроумието си, целуна вече обезоръжената Джули по бузата и хукна към горния етаж. — Отивам под душа. Ще се видим след малко.

Джули го изпрати с любвеобилен поглед, преди да се обърне към нас с въздишка.

— Гладни ли сте?

Акинли боцна корема си с показалец и го потри доволно.

— Аз ще се пръсна от сладолед. Ти?

Направих с пръсти всеизвестния знак „окей“.

— Добре. Тогава ще довърша храната на Бен. — Тя обърна поглед към мен. — Дрехите ми ти стоят много по-добре, отколкото на мен самата.

— Как мина днес? — поинтересува се Акинли, докато си сипваше сок от хладилника.

Джули грейна.

— Прекрасно. Сватбените тържества са ми любими. Е, като изключим онова от началото на годината — поправи се тя.

Акинли се обърна към мен.

— Преди няколко месеца една булка замерила Джули с чаша шампанско.

Погледнах смаяно Джули.

— Още не знам как стана — изкиска се тя. — Спомням си смътно, че беше намесена преса за извиване на мигли, но щом се разхвърчаха разни неща, просто си събрах нещата и се изнесох.

— Да разбирам, че днес не си имала подобни приключения? — попита я Акинли, без да откъсва очи от мен. Опитах да не отвръщам на погледа му.

— Не. Всичко мина като по вода. Щастливите младоженци сигурно вече са се венчали — отвърна тя, поглеждайки към часовника. — Бен също е имал успешен ден. Освен това пак е зареждал лодката. Трябва да престанеш с нощните разходки — посочи тя Акинли с вилица.

Той направи физиономия.

— Какво? Стига де.

— Колкото и да са кратки, километрите се трупат.

— Добре, ами ако хвърлям мрежи, като излизам?

— Ако излизаш.

— О, моооля те — простена той.

Джули се засмя и усетих, че в крайна сметка ще се предаде. Вероятно обаче щеше да е по-трудно да убеди Бен.

На колкото и прозаичен момент да присъствах, усетих, че съм на ръба да се разплача. Беше толкова приятно дори само да надникна в живота на едно истинско семейство. А не можех да си представя по-добро от това, макар и разбито и слепено.

Раздялата щеше да е по-трудна, отколкото бях очаквала. Поради много причини.

Акинли отново се взираше в мен. Личеше си, че опитва да разгадае тайните ми. Не можех да определя кога точно подозренията му са се превърнали в увереност, но несъмнено знаеше, че нещо не е наред.

И въпреки това…

Той преметна ръка през раменете ми.

— Джули, работи ли ти се тази вечер?

Тя кимна, без да сваля усмивката от лицето си.

— Защо питаш?

— С Калѐн решихме да прекараме най-хубавия ден в живота си и смятам, че тази вечер трябва да я изведа. Ще й помогнеш ли?

Тя проследи погледа на Акинли към мен. Каквото и да видя на лицето ми, на нейното се изписа състрадание.

— Разбира се.