Кийра Кас
Сирената (10)

Десета глава

Малката ни къщичка внезапно се изпълни до пръсване. Елизабет взе Падма под крилото си, щастлива, че най-сетне си има по-малка сестра, а Ейслинг остана с нас, вместо да се върне в колибата си, тъй като дните й на сирена така или иначе привършваха.

Първата нощ Миака ни направи лагерен огън, около който се събрахме с чаши ароматно кафе, и запознахме Падма с приказния свят на сандвичите от печени маршмелоу между хрупкави шоколадови бисквити.

— Но не е нужно да се храним? — попита за пореден път тя.

— Точно така — потвърди Ейслинг. — Липсата на храна, вода и сън няма да ти навредят изобщо. Понякога си ги позволяваме за удоволствие, но не се нуждаем от тях.

— И нищо не може да ме нарани?

— Не — отвърна развълнувано Елизабет. — Гледай.

Тя отиде до огъня и пъхна ръката си в пламъците. Обърнах очи към Падма, наблюдавайки удивлението по лицето й.

— Нищо ли не усещаш?

Елизабет сви рамене и извади ръката си от огъня.

— Усещам топлината, но не ме боли. Не мога да го обясня.

Падма изглеждаше доволна.

— Значи не мога да настина? Да вдигна температура?

— Не — засмях се аз. — Ти си супергерой. А може би суперзлодей — добавих колебливо. Появата на Падма ме правеше толкова щастлива, че дори тази мисъл не ме потисна. — При всички случаи вече си силна и неуязвима. Високата температура е шега за нас.

Тя въздъхна. Също като нас в миналото и тя не искаше да съблече първата си солена рокля и докосваше възхитена красивите й, лъскави дипли.

— Веднъж се порязах и раната се инфектира. Дни наред ме мъчи треска. Мислех, че ще умра. Спомням си момента, в който се свестих, плувнала в пот. — Падма поклати глава. — Трудно ми е да си представя, че това вече не може да ми се случи.

Улових погледа на Ейслинг, също толкова въпросителен, колкото моя.

— Падма, това е много ярък спомен — пророни бавно Ейслинг.

Тя сви небрежно рамене.

— Беше доста страшно. Ще ми е трудно да го забравя.

— Точно там е въпросът — казах, като докоснах ръката й. — Повечето сирени забравят миналото си невероятно бързо. Аз лично не помня имената на никого от роднините си, камо ли ден, в който съм боледувала.

— На мен ми беше трудно, но успях да запомня имената им — намеси се Елизабет. — Дори ги следях известно време. Открай време настояваха да стана дама и покрай това открих някои неща за тях, като например че родителите ми в крайна сметка са се развели, а брат ми е отпаднал от юридическия университет. Изпитах голямо удовлетворение: поне вече знаех, че и те не са съвършени.

Бях вперила поглед в Елизабет. Всички знаехме защо пази спомените си, но никога не ни беше споделяла за това. Зачудих се какво ли в Падма я е накарало да признае пред всички ни. Вече знаех, че Елизабет има въображаем албум с изрезки, което ми беше напълно познато.

Ейслинг наклони глава настрани.

— Казваме само, че макар да са минали едва няколко часа, е доста странно, че още помниш тази подробност за себе си.

Падма обходи лицата ни с тревожен поглед.

— Какво значи това? Че не съм здрава като вас?

— Как се поряза? — попита Миака.

Падма дори не се замисли, преди да отговори.

— Татко ме удари с тиган.

Миака кимна, сякаш беше очаквала да го чуе.

— Преживяла си много, Падма. Със сигурност повече от всяка от нас. Но вече можеш да забравиш всичко това. Той не може да се добере до теб и дори да успее, няма да е жив за дълго.

Падма сбърчи чело, зарови лице в дланите си и заплака. Незабавно скочих да я прегърна и останалите се струпаха край нас.

— Не искам да си спомням — изхленчи тя. — Не искам да си спомням нищо преди днешния ден.

— Не се безпокой — прошепнах. — Спомените ще се разсеят. А дотогава ние сме с теб.

Усетих как раменете й се отпускат, сякаш това значеше безкрайно много за нея.

— Пътуваме по цял свят — пробва да я разведри Елизабет.

— И опитваме най-вкусните храни — добави Ейслинг с окуражителна усмивка.

— Научили сме езика на глухонемите, за да можем да си контактуваме дори сред хора. Ще научим и теб. От сега нататък всичко ще е наред.

Погалих я по главата, а тя кимна, приемайки думите ни като безценен дар.

Отдавна не се бях замисляла колко свещено е сестринството ни, как се подкрепяме взаимно до края на службата си. Днес за пръв път от дълго време се чувствах благодарна за това.

* * *

В рамките на следващите няколко дни Падма се приспособи още повече към живота ни, а аз позволих на Елизабет и Миака да я обучават. Сега с Ейслинг ги гледахме от една дюна как я учат да говори с Океана. Бяха нагазили във водата и й обясняваха с езика на знаците как Тя може да ни призове от всяко кътче на земята, но ние трябва да сме в контакт с Нея, за да й отвърнем. За щастие, този контакт се постигаше по множество начини. Снегът, калните локви и дори достатъчно плътната мъгла можеха да пренесат думите ни до Нея.

— Никога не съм ги виждала толкова отговорни.

Пръстите ми си играеха с морската трева в сухия пясък пред една от онези малки огради, които пречеха на вятъра да го помита.

Ейслинг се засмя.

— Мисля, че тъгата на Падма ги кара да забравят донякъде за своята. Не че не изпитват болка и угризения, но нейното разбито сърце като че ли ги привлича.

— Чувствам се алчна. Още от самото начало знаехме, че родителите на Миака са се отнасяли зле с нея, а тези на Елизабет са й казвали, че не струва нищо. Този втори живот е същинска благословия за тях, а аз го представям като затвор.

— Донякъде е така — отвърна горчиво Ейслинг.

— Но за мен наистина е затвор. Или поне аз така го възприемам.

— Защо?

Поклатих глава.

— Животът ми не беше като техните. Семейството ми беше заможно. Дори когато всички останали губеха пари, ние печелехме. А с мен винаги се отнасяха като с кралица. — Присвих очи, домогвайки се до отдавна загубени мисли. — Аз бях най-голямата и единствената им дъщеря. Имаха някакви очаквания за мен, но не ми ги натрапваха. Мисля, че бяхме щастливи. През повечето време.

— Съжалявам, че си толкова нещастна в новия си живот — промълви Ейслинг.

Въздъхнах и отправих поглед към Океана.

— Калѐн, с теб се познаваме от най-дълго. Виждала съм те да плачеш с дни след корабокрушение и да се будиш от кошмари, замахвайки във въздуха. Наблюдавала съм те как потъваш в себе си, когато другите сияят от радост. — Тя поклати глава. — Остават ми само няколко седмици. Океана ми каза, че тъй като следващото потапяне е след месеци, мога да си вървя, когато реша. Помолих я за малко време, за да се сбогувам с вас, да помогна на Падма да се приспособи и да се подготвя.

Примигнах, за да удържа сълзите си.

— Не мога да повярвам, че съвсем скоро ще ни напуснеш.

Щастието от появата на новата ни сестра се равняваше на болката от предстоящата загуба на старата.

— Знам. Почти се плаша при мисълта, че няма да пея повече. — Тя преглътна. — Но това не е важно сега. Калѐн, повече от всичко искам да ти помогна да намериш надежда в този живот, да си толкова щастлива, колкото и преди срещата ни. Какво мога да направя за теб? Не искам да прекараш следващите двайсет години в страдание, при положение че навярно си способна да постигнеш нещо значимо.

Очите ми запариха.

— Не е само заради службата ни. И тя е достатъчно натоварваща, но… ами…

Ейслинг преметна ръка през раменете ми.

— Моля те, кажи ми какво става. Няма да те съдя, нито ще издам тайната ти. Каквото и да е, очевидно не можеш да го носиш сама на плещите си.

Погледнах сестра си в очите, питайки се дали не е дошъл моментът да споделя онова, което от седмици тегнеше в сърцето ми. Бях прогонила мисълта за Акинли надълбоко в съзнанието си с надеждата да притъпя страданието си по него. Но сега най-сетне ми се откриваше възможност да поговоря с някого за това. Ейслинг щеше да ни напусне съвсем скоро и да отнесе спомена ми със себе си.

— Пазя го в тайна — признах й. — Не искам другите да научават.

— Ако имаш нужда от някого, с когото да споделиш най-дълбоката си, мрачна тайна, повярвай ми, никой не може да я опази по-добре от мен.

Кимнах.

— Имаше едно момче.

Ейслинг се засмя.

— Скъпа, много сирени си имат момчета.

— Не — възразих. — Не просто мимолетна авантюра… Мисля, че съм влюбена.

— О. — Лицето й се помрачи. — О, Калѐн.

— Знам. — Свих се на кълбо върху дюната. Чувствах се толкова глупава. — Повтарях си, че е само моментно увлечение. Всичко свърши за десет дни. Нима е възможно да е любов? Но мисля за него всеки ден. Като влизам в Океана, прогонвам мисълта за него от съзнанието си, защото знам какво ще каже Тя.

— Без майки и съпруги. Не би искала да се влюбиш — отвърна Ейслинг с горчива нотка в гласа си.

— Именно.

Помежду ни за момент се спусна тишина, нарушавана единствено от вятъра и грохота на вълните. Знаех, че Ейслинг иска да ми помогне, но какво можеше да направи? И двете знаехме правилата.

— Не ми казвай името му, а само ми разкажи за него. Защо мислиш, че си влюбена?

Усмихнах се несъзнателно.

— Виждал ли те е някой отвътре? Самата ти същност? Знам, че красотата ни привлича мъжете, но той сякаш я прескочи напълно. Караше ме да вярвам, че всичкото зло, което някога съм правила, може да бъде заличено, че в мен е останало и нещо добро. И нищо не го спираше. Ейслинг, казвам ти, надмогна мълчанието ми. Отгатваше какво ще кажа и ми отговаряше или намираше начин да ми помогне с общуването.

— А най-лошото е, че… — Свих устни, сдържайки сълзите си. — Че след двайсет години ще забравя напълно това чувство. И ако изобщо съм способна да го изпитам отново, не знам дали ще искам да е с някого другиго. Осъзнавам колко нелепо е да мисля, че нещо толкова кратко може да промени живота ми, но ти се кълна, струва ми се истинско.

Ейслинг прокара пръсти през косата ми.

— Вярвам ти. Веднъж се влюбих само за няколко минути.

Изкисках се.

— Как си го спомняш? — ококорих се недоумяващо насреща й. — Да не би… да не би да си имаш любим?

— Не — отвърна категорично тя. — Имам дъщеря.

Останах без думи.

— Е, по-скоро имах дъщеря. — Ейслинг се усмихна на спомена. — А после ми се роди внук, който изживява щастливо старините си. Вече имам и правнучка. — Очите й се изпълниха със сълзи на радост. — Която, в интерес на истината, носи моето име.

Поклатих глава.

— Как…

— Пазя личния си живот в тайна. Дори в собствената си глава. Когато корабът ми потъна, се борих за живота си, но толкова исках да защитя Това, че беше скрита твърде надълбоко в мислите ми, за да я види Океана. В онзи момент мислех само за оцеляването си. С времето се научих да пазя тайната си от Нея, като изтласквах мислите за Това надалеч в Нейно присъствие, както ти правиш с момчето си. А понеже толкова исках да задържа Това при себе си, така и не я забравих.

Ейслинг се усмихна, горда, че бе запазила тази огромна тайна цял век.

— Била ли си омъжена? — попитах, все още смаяна от новината.

— Не — отвърна равнодушно тя. — Бащата на Това ме напусна. Твърдеше, че ме обича, но щом му казах, че съм бременна, изчезна. Не си спомням името му.

Тя преглътна, събирайки спомените си.

— Родителите ми толкова се срамуваха от мен, че ме отритнаха. Изпратиха ме да живея на север с леля и чичо. Те нямаха деца и ми се радваха, макар да бях опозорена. А когато Това се роди — Ейслинг въздъхна, — целият свят засия. Радвах се, че баща й не я искаше, защото така си беше само моя.

Щастието й почти мигновено отстъпи място на тъга.

— Получих писмо от родителите си, че искали да се погодим. Двете с Това щяхме да се качим на кораба и, с малко късмет, да се помиря с родителите си. Сигурна бях, че щом я видят, ще се влюбят в нея. Такъв беше планът… Но тогава Това се разболя. Състоянието й се подобри до датата на отпътуването ни, но не исках да рискувам. Най-доброто решение в живота ми.

— И тя е оживяла?

Ейслинг кимна.

— Отрасна с леля и чичо. Не знам защо родителите ми не са я взели. Нямаше как да ги попитам. От време на време се връщах при нея с кърпа на главата и облекло на старица. И така гледах как дъщеря ми расте, влюбва се и създава свое семейство. Имам целия й живот и не бих могла да искам повече. Е — поправи се тя, — не бива да искам повече.

Тя впери поглед в пясъка, замислена за животите на хората, събрани в нейния собствен. Можех да се закълна, че пред мен стоеше най-невероятната сирена, съществувала някога.

— Разказах ти всичко това по няколко причини. Първо, за да разбереш плана за оттеглянето ми и да го изпълниш докрай. Второ, за да си сигурна, че ще отнеса тайната ти в гроба. И трето, за да ти обясня как трябва да постъпиш.

Не смеех да повярвам, че има начин да се върна при Акинли, но щом Ейслинг беше постигнала всичко това, може би имаше шанс.

— Океана твърди, че не взема съпруги и майки. Аз бях майка, баба и прабаба. И нито веднъж не се провалих в службата си за Нея.

Поглъщах думите й и започвах да виждам последните осемдесет години в друга светлина. Ейслинг не беше забравила миналото си. Беше запазила връзките с човешкия си живот, беше се откъснала от нас, за да проследи съдбата на дъщеря си и въпреки това бе изпълнявала задълженията си така безупречно, че Океана нито веднъж не се усъмни в предаността й. Ейслинг беше живо доказателство, че Океана невинаги има право.

— Ако това момче е толкова важно за теб, трябва да вземеш каквото можеш. Не се знае дали ще ти се удаде отново да бъдеш с него. Нищо чудно да ти се наложи да понесеш брака му с друга. Но можеш да го виждаш. Сменяй цвета на косата си от време на време, обличай се като по-възрастна жена. Възможно е да наблюдаваш някого незабелязано. Остави го да изживее живота си щастливо. Ако това би ти донесло удовлетворение, намери начин. Ако ли не… — тя поклати глава. — Тогава, моля те, за доброто на всички, откажи се от него.

Кимнах, осъзнала, че тя наистина ме разбира.

— Благодаря ти, Ейслинг. Промени всичко.

— Не казвай на никого.

Стиснах ръката й.

— Никога — обещах.