Колийн Хувър
Девети ноември (8)

Глава 8

Бен

Ние сме в моята баня и аз се облягам на плота, докато Фалън попива с мокра кърпа кръвта от окото ми.

Не мога да повярвам, че Кайл ме удари пред нея. Толкова съм бесен, че ми е трудно да се успокоя. Особено когато тя се притиска до мен в банята и докосва лицето ми с пръсти.

— Искаш ли да поговорим за случилото се? — Тя се протяга към анкерпласта и разкъсва края на опаковката.

— Не.

Фалън слага лепенката върху лицето ми и внимателно я приглажда.

— Трябва ли да се тревожа? — Тя хвърля опаковката в кошчето за боклук и слага кърпата в умивалника.

Взирам се в огледалото и опипвам с пръст подутината около окото.

— Не, Фалън. Никога не бива да се тревожиш заради мен. Нито пък заради Кайл.

Все още не мога да повярвам, че той ме удари. През целия ми живот Кайл нито веднъж не ме е удрял, макар че един или два пъти едва не го направи. Или е притеснен заради сватбата, или този път аз действително яко го вбесих.

— Може ли да се махнем оттук? — питам аз.

Тя свива рамене.

— Предполагам. Къде искаш да отидем?

— Където и да е, стига да сме заедно.

Само от усмивката й цялото ми напрежение се разсейва.

— Имам една идея — заявява тя.

* * *

— Студено ли ти е? — за трети път питам Фалън и тя за пореден път ми отговоря „не“, но аз виждам, че трепери. Притеглям я към себе си и увивам по-плътно одеялото около двама ни.

Тя искаше да дойдем на плажа, въпреки че вече е почти мръкнало и е ноември. Разбира се, взехме храна от „Чипотле“ и Фалън устрои импровизиран пикник с одеялата, които отмъкнахме от вкъщи. Преди половин час бяхме привършили с храната и сега си бъбрехме непринудено, опознавайки се. Ала имайки предвид неприятната случка у дома, всички въпроси бяха на безопасни теми. Обаче през последните две минути нито един от двамата не бе задал нито един въпрос, така че навярно сме изчерпали незначителните теми. Или може би самата тишина беше въпрос.

Държа ръката й под одеялото и двамата мълчаливо се взираме във вълните, разбиващи се в скалите. След известно време тя отпуска глава на рамото ми.

— Не съм била на плажа от шестнайсетгодишна — проронва.

— Страх те е от океана?

Фалън вдига глава от рамото ми, свива колене към гърдите си и ги обгръща с ръце.

— Преди постоянно идвах. Винаги, когато имах свободен ден, бях тук. Но после избухна пожарът и възстановяването отне много време. Влизах и излизах от болницата, сетне ходих на физиотерапия. Слънцето е противопоказно за заздравяващата кожа, затова аз просто… повече никога не се върнах. Дори и след като вече беше безопасно да стоя на слънце, вече не притежавах увереността да се появя на място, където всички излагаха на показ колкото може по-голяма част от тялото си.

Толкова съм смутен, че отново не знам какво да й кажа. Страдам от това, че пожарът бе отнел такава голяма част от самоувереността на Фалън, но мисля, че все още нямам представа колко в действителност бе отнел от живота й.

— Хубаво е да се върна отново — шепне тя.

Стискам ръката й, защото съм сигурен, че това е всичко, което в момента иска Фалън.

Отново седим притихнали, а мислите ми не престават да се връщат към случката с Кайл в коридора. Не знам какво е чула Фалън, но тя все още е тук, така че не би могло да е много. Както и да е, малко е да се каже, че тя видя не тази страна на Кайл, която исках да й покажа. Фалън навярно си мисли, че брат ми е кретен, имайки предвид действията му, на които бе станала свидетел, и аз не бих я винил.

— Когато бях в четвърти клас, имаше едно по-голямо момче, което постоянно се заяждаше с мен — подхващам аз. — Всеки ден, докато пътувахме в автобуса, той или ме удряше, или ми говореше злобни неща. Това продължи с месеци, а няколко пъти аз слязох от автобуса с разкървавен нос.

— Господи — отронва Фалън.

— Кайл е с две години по-голям от мен. Той беше в прогимназията, но пътувахме с един и същи автобус, защото нашето училище беше доста малко. Един ден, след като хлапето ме цапардоса право пред Кайл, очаквах той да му даде да се разбере и здравата да го натупа, защото аз съм неговият малък брат. Нали затова са големите братя. Да защитават по-малките братя от побойниците. — Протягам крака пред себе си и въздъхвам. — Но Кайл просто си седеше там и ме гледаше. Изобщо не се намеси. И когато се прибрахме у дома, аз му бях ужасно сърдит. Заявих му, че неговата работа като брат е да даде урок на хулиганите. А той се засмя и каза: „И на какво ще те научи теб това?“.

Не знаех какво да отговоря, защото на какво, по дяволите, трябваше да се науча, ако всеки ден ме налагаха с юмруци? Но Кайл продължи: „На какво ще се научиш, ако спра един побойник? На нищо. Ако се бях намесил, какво щеше да спечелиш ти? Щеше единствено да се научиш да разчиташ на някого другиго, вместо на себе си. В живота винаги ще има хулигани, Бен. Ти трябва да свикнеш сам да се справяш с тях. А ако набия едно хлапе заради теб, това няма да те научи на нищо“.

Фалън се извръща с лице към мен.

— А ти вслуша ли се в него?

Аз клатя глава.

— Не. Затворих се в стаята си и плаках, убеден, че Кайл е гадняр. И хлапето продължи да ме тормози седмици след това. Но един ден всичко се промени. Не знам какво се случи, но започнах да се защитавам. Не му позволявах да издевателства над мен, както преди. Спрях да се страхувам от него. И след известно време, когато разбра, че вече не ми пука от обидите му, той ме остави на мира.

Тя мълчи, но аз виждам, че се чуди защо й разказвам тази история.

— Кайл е добър брат — додавам. — И добър човек. Съжалявам, че днес го видя в лоша светлина, защото това не е той. Кайл имаше право да е разстроен заради мен и не, не желая да говоря за това. Но братята ми наистина са свестни и аз просто исках да го знаеш.

Фалън ме гледа признателно. Обвивам ръка около нея, притеглям я към гърдите си и се отпускам върху одеялото. Взирам се в звездите, изненадан, че толкова дълго не съм ги забелязвал.

— Аз винаги съм искала да имам брат или сестра — промълвява Фалън. — Знам, че се държах така, сякаш не се зарадвах, когато миналата година татко ми каза, че ще има дете, но винаги съм мечтала за сестра или брат. За съжаление, момичето, за което баща ми беше сгоден, изобщо не е било бременно. Тя смятала, че той има пари, защото е нещо като телевизионна звезда. Когато разбрала, че в действителност е разорен, го напуснала.

Леле. Вече не се чувствам толкова зле заради моята семейна драма, на която днес стана свидетел Фалън.

— Това е ужасно — съчувствено отбелязвам. — Той разстрои ли се? — Не че ми пука дали е бил разстроен. Онзи мъж си заслужаваше този ритник на съдбата, заради начина, по който се отнесе тогава с Фалън.

Тя свива рамене.

— Не знам. Мама ми разказа за случилото се. Аз не съм разговаряла с него от миналата година.

Думите й ме натъжават. Независимо, че се държа като глупак, той все пак си остава неин баща и аз знам колко боли това.

— Що за жена е тази, която си измисля бременност, за да улови един мъж в мрежите си? Това е тъпо. Макар че може да послужи за страхотна сюжетна линия.

— Доста безвкусна сюжетна линия, с която често злоупотребяват в романите — заявява Фалън презрително, все още притисната до гърдите ми. — Сетне опира брадичка на ръцете си и ми се усмихва. Лунната светлина струи върху лицето й, осветявайки я сякаш е на сцената.

Което ми напомня…

— Ще ми разкажеш ли някога за тази репетиция, за която спомена по-рано? За какво беше?

Усмивката й помръква.

— Постановка в общинския театър. — Утре е откриването, а сутринта е генералната репетиция, затова трябва да се прибера толкова рано. Не съм в главната роля и нищо няма да ми платят, но аз се наслаждавам на работата, защото мнозина от актьорите търсят съвета ми. Не знам защо, може би заради доста големия ми опит в миналото, но това ми харесва. Хубаво е, че през цялото време не стоя затворена в апартамента.

Приятно ми е да го чуя.

— Ами работата ти?

— Имам гъвкав график. Продължавам да записвам аудиокниги и имам достатъчно работа, за да си плащам сметките, така че това е добре. Макар че се наложи да сменя жилището, защото наемът беше малко висок, но… като цяло всичко върви добре. Чувствам се щастлива там.

— Добре — казвам, докато прокарвам пръсти през косата й. — Аз също съм щастлив, че ти си щастлива там.

И аз наистина съм. Но няма да лъжа — когато видях днес Фалън, част от мен егоистично се надяваше тя да ми каже, че в Ню Йорк не се е получило. Че тя отново ще живее в Ел Ей. Че смята своето петгодишно правило за пълна глупост и иска да ме види още утре.

— А ти работиш ли? — интересува се Фалън. — Не мога да повярвам, че не знам почти нищо за теб. Позволих ти да галиш гърдите ми, а дори не знам с какво си изкарваш прехраната.

— Следвам в ЮКЛА — отвръщам през смях. — Редовен студент, уча две специалности, така че не ми остава много време за работа. Но нямам много разходи. Имам достатъчно пари, наследени от мама, за да се издържам в университета, така че засега се справям.

— Какви специалности учиш?

— Творческо писане и обществени комуникации. Мнозинството писатели не постигат голям успех в кариерата, за да могат да се издържат, затова искам да имам резервен план.

Тя се усмихва.

— Не ти е нужен резервен план, защото след няколко години ще си автор на бестселър и ще можеш да си плащаш всички сметки.

Надявам се, че не го мисли наистина.

— Как се казва? — пита Фалън.

— Кое как се казва?

— Нашата книга. Какво ще е заглавието й?

— Девети ноември.

Наблюдавам реакцията й, но по изражението й не мога да отгатна какво мисли за заглавието. След няколко секунди Фалън отпуска глава на гърдите ми и аз повече не мога да виждам лицето й.

— Не ти го казах миналата година. — Гласът й е едва доловим шепот. — Но девети ноември е годишнината от пожара. И заради очакването да те видя на тази дата вече не изпитвам такъв ужас от тази годишнина, както преди. Така че ти благодаря за това.

Аз тихо поемам дъх, но преди да успея да й отговоря, Фалън чевръсто се плъзва нагоре и решително впива устни в моите.