Колийн Хувър
Девети ноември (7)

Глава 7

Фалън

Не очаквах това, когато Бен предложи да се срещнем в дома му. Малко или много очаквах апартамент, но това е доста модерна двуетажна къща. Впечатляваща къща. Бен затваря входната врата зад мен и се насочва към стълбището. Аз го следвам.

— Нямаш ли багаж? — пита той.

Не искам да мисля колко малко време ще прекарам тук.

— Довечера се връщам.

Той се спира насред крачката и се извръща към мен.

— Довечера? Няма дори да пренощуваш в Калифорния?

Аз клатя глава.

— Не мога. Трябва да съм в Ню Йорк в осем сутринта. Полетът ми е довечера в десет и половина.

— Полетът продължава повече от пет часа — казва той загрижело. — Имайки предвид часовата разлика, ще пристигнеш не по-рано от шест сутринта.

— Ще спя в самолета.

Бен се мръщи и стиска устни.

— Това не ми харесва — отсича. — Трябваше да ми се обадиш и можехме да сменим датата или да измислим нещо друго.

— Аз не знам телефонния ти номер. Освен това щяхме да провалим целия замисъл на книгата ти. Девети ноември или нищо друго, забрави ли?

Струва ми се, че Бен се цупи недоволно, но аз просто му напомням, че тъкмо той измисли това правило.

— Съжалявам, че закъснях. Все още ни остават шест часа, преди да тръгна за летището.

— Пет и половина — уточнява Бен и отново се запътва към стълбището. Аз вървя след него до стаята му, но сега имам чувството, че той се разстрои заради мен. Знам, че през деня навярно има и други полети до Ню Йорк и обратно, но ако трябва да съм честна, аз дори не бях сигурна, че Бен ще се яви на срещата. Мислех, че навярно е преживял и други безумни, спонтанни дни с фалшиви гаджета и дори няма да ме помни. Реших, че сигурно няма да се срамувам прекалено много от себе си, задето съм повярвала, че той ще дойде, ако само няколко часа по-късно се кача на самолета и се преструвам, че нищо особено не се е случило.

Но той не само бе дошъл, но и ме бе чакал два часа.

Два часа.

Чувствам се изключително поласкана. На негово място аз щях да си тръгна след час, убедена, че ми е вързал тенекия.

Бен отваря вратата и с жест ме кани да вляза първа. Той се усмихва, когато влизам, но усмивката му ми се струва престорена.

Той няма право да ми се сърди. Ние се уговорихме да се срещнем днес и да, аз закъснях, но все пак дойдох. Обръщам се с ръце на хълбоците, готова да се защитя, ако той каже още една дума за това колко малко време имаме. Бен затваря вратата и се обляга на нея, но вместо да продължи с упреците, той изритва обувките си. Разочарованието е изчезнало от лицето му и сега той изглежда… дори не знам как да се изразя… щастлив.

След като се отървава от обувките, той бързо пристъпва към мен и ме бута. Аз извиквам и падам назад, но преди да успея да се паникьосам, гърбът ми се приземява върху облак. Или легло. Каквото и да е, това е най-удобното нещо, върху което някога съм лягала.

Бен приближава към мен със самодоволна усмивка и блеснали очи.

— Нека се настаним по-удобно — предлага. — Трябва да поговорим за толкова много неща. — Застава между коленете ми и повдига единия ми крак, за да свали обувката. Аз съм с балеринки и той много лесно я събува. Вместо да пусне крака ми, Бен бавно го погалва, преди да го положи върху леглото.

Забравила съм колко е горещо в Калифорния. Той наистина трябва да пусне вентилатора.

Моят домакин повдига другия ми крак и изпълнява същия ритуал — събува обувката и мъчително бавно плъзва ръката си надолу по крака ми, като през цялото време ми се усмихва.

Калифорния на различна надморска височина ли се намира от Ню Йорк? Господи, толкова е трудно да се диша в тази стая.

След като вече съм боса, той ме заобикаля и се намества в горния край на леглото.

— Ела тук — подканва ме.

Аз се обръщам по корем, а той лежи върху възглавницата, подпрял глава на ръката си. Потупва възглавницата до него.

— Няма да те ухапя.

— Какъв позор! — изсумтявам и пропълзявам до него. Излягам се върху възглавницата с лице към него. — Деветдесет процента от времето, през което сме били заедно, сме прекарали в леглото.

— Няма нищо лошо в това. Обичам косата ти.

От думите му ме обхваща приятна възбуда, но аз се усмихвам, сякаш всеки ден го чувам.

— Ами, благодаря.

Известно време двамата просто мълчаливо се гледаме един друг. Бях започнала да забравям как изглежда Бен, но сега, когато лицето му е пред мен, имам чувството, че никога не съм заминавала. Той вече не прилича толкова на тийнейджър, както миналата година. И това ме кара да се питам, дали когато го видя догодина, той ще изглежда просто като мъж. Не че има някаква разлика между един мъж и деветнайсетгодишен младеж.

— Нямаме много време — подхваща той. — Аз имам милион въпроси. Трябва да пиша книга, а не знам абсолютно нищо за теб.

Отварям уста, за да възразя, защото ми се струва, че Бен знае всичко за мен. Но побързвам да я затворя, защото предполагам, че той наистина не знае много за мен. Ние сме прекарали само един ден заедно.

— Написа ли нещо през тази година?

Той кимва.

— Да. А ти целуна ли някого през тази година?

Аз кимвам.

— Да. А ти?

Той свива рамене.

— Целуна ли, Бен?

Той кимва.

— Няколко.

Опитвам се да не реагирам на отговора му, но колко точно включва това „няколко“?

— А сравняваше ли ги през цялото време с мен?

Бен клати глава.

— Вече ти казах миналата година, че ще е абсолютно нечестно да те използвам като стандарт спрямо останалите жени. Ти си несравнима.

Толкова се радвам, че дойдох днес. Не ми пука, дори да не спя цяла седмица, пътуването си струваше, дори само за да чуя този комплимент.

— Ами ти? Излезе ли на пет срещи с момчета?

— С момче — поправям го аз. — Имаше само едно. Опитах.

Той повдига вежда и аз тутакси превключвам на отбранителен режим.

— Бен, не можеш да очакваш с магическа пръчка да се превърна в съвсем нов човек. В действителност това ми се случва за пръв път. Нужно е време. Бях толкова горда, когато целунах едно момче. Той си помисли, че съм на седмото небе от възторг заради целувката, но всъщност бях щастлива, задето съм изпълнила домашното си.

Той се смее.

— Е, предполагам, че засега и един е достатъчно. Но това означава, че за следващата година домашното ти ще бъде доста по-трудно.

— Ами, добре. Тогава и твоето ще е по-трудно. И като заговорихме за това, искам доказателство, че пишеш книгата. Искам да прочета някакъв откъс, който си написал за нас.

— Не — мигом отвръща той.

Надигам се от леглото.

— Какво? Не? Не можеш да твърдиш, че си писал през тази година, без да ми предоставиш доказателство. Покажи ми няколко страници.

— Не ми харесва, когато хората четат това, което пиша.

Засмивам се.

— Сериозно? Това е все едно оперната певица да откаже да пее по време на представление.

— Нищо подобно. Ще ти позволя да прочетеш книгата, когато я завърша.

— Искаш да чакам четири години?

Устните му се извиват в усмивка, когато кимва.

Аз се пльосвам разочаровано обратно върху възглавницата.

— Въздишка.

— Да не би току-що да каза „въздишка“? На глас. Вместо въздъхвам?

— Завъртане на очи.

Бен се смее и се навежда над мен. Сега аз се взирам нагоре към него, а той надолу към мен. И всичко щеше да бъде супер, ако той не ме гледаше така, сякаш обмисляше как точно устните му ще се впият в моите.

Поемам пресекливо дъх, а ръката му се плъзва по брадичката ми.

— Липсваше ми, Фалън — шепне той. — Много. И мамка му, ако не трябва да го признавам, но цели две секунда се опитах да бъда алфа-мъжкар, обаче не ми се получава. Така че днес няма да получиш алфа Бен. Съжалявам.

Еха. Дали той…

Да.

— Бен — подемам, присвивайки очи, — да не би да… правиш букстинг с мен?

Той извива вежда.

— Букстинг?

— Аха. Когато секси тип разговаря с момиче с фрази от книги. Прилича на секстинг, но е на глас и с пасажи от книги, вместо с еротични снимки. Или есемеси. Добре де, не е като секстинг, но всичко ми е ясно.

Той пада по гръб и избухва в смях. Сега аз бързо се премествам до него, поставям ръка върху гърдите му и се надвесвам над него.

— Не спирай — дразня го със съблазнителен глас. — Дай ми още, Бен. Електронни книги ли чете, или… — Прокарвам бавно пръст надолу по гърдите му. — С твърди корици?

Бен скръства ръце зад главата и върху лицето му се разлива самодоволна усмивка.

— О, да, определено бяха с твърди корици. И не съм сигурен дали си готова за това, но… аз имам свой списък КЗЧ. Би трябвало да го видиш, Фалън. Огромен е.

Изпускам въздишка, но не съм убедена, че беше престорена.

— Освен това вече знам какво прави целувката достойна за роман — заявява той. — Така че бъди готова. — Повдига се отново на лакът и вече не се усмихва. — Сега сериозно. Тази женска обсебеност към алфа-мъжкарите малко ме смущава, защото аз изобщо не приличам на мъжете, за които си чела.

Аха. Ти си по-готин.

— Никога няма да карам мотоциклет, нито да се бия с друг мъж просто за удоволствие. И колкото и да си фантазирах през тази година как правя секс с теб, не мисля, че някога бих могъл да изрека със сериозно изражение „Ти ми принадлежиш“. И винаги съм искал да си направя татуировка, но нещо малко, защото няма начин да изтърпя болката. Като цяло книгите бяха интересни, но в същото време ме накараха да се почувствам твърде несъвършен.

Той не може да го мисли сериозно.

— Бен, в книгите, които съм прочела, не всички мъже са такива.

Той килва глава.

— Но ти очевидно харесваш лошите момчета, щом като обичаш да четеш за тях.

— Всъщност това не е вярно — възразявам аз. — Обичам да чета такива книги, защото в тях се описва живот, който е напълно различен от моя. Това са абсолютно други житейски ситуации, в които аз, слава богу, никога няма да се озова. Но те ме развличат. И колкото и да ми харесва да чета за това как един мъж шепти на партньорката си колко е влажна за него… ако някой ми го каже по време на секс, това няма да ме възбуди. По-скоро ще се ужася да не би случайно да съм се напишкала.

Бен се смее от все сърце.

— А ако двамата с теб правим секс и ти ми заявиш, че аз ти принадлежа, буквално ще изпълзя изпод теб, ще се облека, ще изляза от дома ти и ще повърна в предния ти двор. Така че, само защото ми харесва да чета за такива мъже, не означава, че искам мъжете в реалния живот да се държат по този начин.

— Мога ли да те задържа? — ухилва се Бен.

Жалко, че той само се шегува.

— Цялата съм твоя за следващите пет часа.

Той ме бута, за да легна по гръб.

— Разкажи ми за това момче, което си целунала. — Произнася думата „момче“, сякаш иска да обиди съперник. Това ми хареса. Ревнивецът Бен е много сладък. — Трябва да знам всички подробности за вашата целувка, за да добавя към сюжета второстепенна линия.

— Второстепенна? — питам аз. — Това означава ли, че вече си намислил основната линия на сюжета?

Лицето му остава безизразно.

— И така, къде се запозна с него?

— На репетиция.

— Излезе ли на среща с него?

— На две.

— Защо само две? Какво се случи?

Искам отново да кажа на глас „въздишка“. Наистина не ми се говори за него.

— Нищо не се получи. Трябва ли наистина да обсъждаме това?

— Аха. Това е част от споразумението.

Въздъхвам.

— Добре. Казва се Коди. На двайсет и една. Бяхме на прослушване за една и съща пиеса и се заговорихме. Беше приятно. Той помоли за телефония ми номер и аз му го дадох.

— Дала си му телефонния си номер? — пита Бен унило. — А защо на мен не даде телефонния си номер?

— Защото наистина те харесвам. Както и да е, излязохме през уикенда и няколко пъти се целунахме. Той беше мил. Забавен…

Бен се цупи.

— По-мил от мен?

— Твоето чувство за хумор е несравнимо, Бен. Престани да ме прекъсваш. И така, аз се съгласих да изляза с него за втори път. Отидохме у тях, за да гледаме филм. Започнахме да се целуваме и… аз просто… не можах да го направя.

— Какво не можа да направиш? Онова ли? Или просто да се целуваш с него?

Не знам кое е по-странно. Да разказвам на Бен за целувките с друго момче или това, че ми е толкова лесно да говоря с Бен как съм се целувала с друг.

Е, поне до този момент. Сега ми се иска просто да си затворя устата.

— Не можах да направя нито едно от двете. Беше… — Затварям очи, защото не желая да му признавам истинската причина, поради която не можах да го направя. Но това е Бен. С него е лесно да се говори.

— Беше различно. Той ме накара да се почувствам… не знам. Непълноценна.

Виждам как Бен с усилие преглъща.

— Обясни — рязко изрича.

Харесва ми, че изглежда малко разстроен, сякаш всъщност не желае да слуша за това как съм се целувала с някой друг. Най-много ми харесва, че той като че ли иска да ме защити.

Смятам, че Бен е много повече алфа-мъжкар, отколкото си мисли.

Въздъхвам тежко, подготвяйки се да отговоря честно. По принцип не би трябвало да го искам, но поради някаква причина изпитвам необходимост да споделя.

— Миналата година, когато ме докосваше, ти ме накара да се почувствам… красива. Сякаш нямах никакви белези. Или… не, не се изразих правилно. Ти направи така, че аз повярвах, че белезите са част от моята привлекателност. А аз никога не съм се чувствала така, нито съм мислила, че някога ще се почувствам. Затова, когато бях с Коди, забелязвах всичко. Как той докосваше само дясната част на лицето ми. Как ме целуваше само отдясно по шията. Как настоя да угасим светлините, докато бяхме заедно.

Лицето на Бен отново се сгърчва, сякаш изпитва болка и този път изражението му е много убедително.

— Продължавай — изрича с усилие.

— Той се опита да свали сутиена ми, но аз просто не можах да му позволя. Не исках той да види. Той беше действително много мил и не настоя да продължим. И ако трябва да съм честна, това малко ме притесни. Някак си ми се искаше той да ме успокои и да се държи така, като че ли все още ме желае, но той изглеждаше малко облекчен, когато го спрях.

Бен се претъркулва по гръб и разтрива лицето си с длани. След миг се обръща обратно и се взира в мен.

— Моля те, никога повече не говори за онзи шибан кретен.

Изненадващо, от думите му ме облива гореща вълна. Палецът му погалва брадичката ми и той искрено пита:

— Какво не си искала да види той?

Обърканото ми изражение го подтиква да уточни.

— Ти каза: Не исках той да види. Но ако ризата ти вече е била съблечена и той вече е видял белезите, за какво говореше?

Преглъщам. Искам да сложа възглавницата върху лицето си и да се скрия. Не мога да повярвам, че Бен го е забелязал.

Всъщност мисля, че ще закрия лицето си с възглавницата.

— Недей — възпира ме той, когато грабвам възглавницата. Пъхва я под главата си и се накланя по-близо. — Това съм аз, Фалън. Не се срамувай. Кажи ми какво имаше предвид.

Поемам дълбоко дъх с надеждата, че повечето количество въздух в дробовете ми по някакъв начин ще ми даде нужната смелост, за да му отговоря. А после бавно го изпускам, за да отложа колкото може по-дълго отговора.

Закривам с длан очите си и припряно изтърсвам:

— Моята лява гърда.

Чакам Бен да ме засипе с още въпроси или да ме накара да отместя ръката си, но той не го прави. Не мога да повярвам, че току-що му го казах. Никога и на никого не съм го казвала, дори на Амбър. По време на пожара обгоря не само по-голямата част от лявата половина на тялото ми, но, сякаш не бях достатъчно наказана, бях и ранена, когато ме измъкваха през прозореца на втория етаж. За щастие не помня нищо от момента, в който съм заспала през онази нощ, до мига, в който се събудих в болницата, но белезите са всекидневно напомняне. А лявата ми гърда пострада най-много. Аз не съм глупава. Знам, че за момчетата е много важно гърдите да са красиви и симетрични, но моите не са.

Усещам как ръката му се сключва около китката ми и той отдръпва моята ръка от лицето ми. Нежно обхваща бузата ми с длан.

— Защо се притесняваш, че някой ще я види? Защото има белези?

Кимвам, но после клатя глава.

— Толкова е смущаващо, Бен.

— Не и за мен — заявява той. — И със сигурност не би трябвало да бъде и за теб. Вече съм те виждал без риза, забрави ли? Доколкото си спомням, гледката беше прекрасна.

— Ти си ме виждал без риза, но би трябвало да ме видиш без сутиен. Тогава ще разбереш.

Бен тутакси се повдига на лакът.

— Добре.

Аз го зяпвам невярващо.

— Това не беше покана.

— Но аз искам да я видя.

Клатя глава. Дори се засмивам, защото за нищо на света няма да измъкна гърдата си изпод блузата, за да види колко е отвратителна.

— Аз искам книгата да е правдоподобна, а твоите рани са нещо, което трябва да опиша. Така че ти трябва да ми позволиш да я видя. Ще го сметнем за изследователска работа.

Думите му пронизват като нож сърцето ми.

— Какво? — Гласът ми трепери толкова силно, сякаш всеки миг ще се разридая. Но аз няма да плача. Засега. — Какво искаш да кажеш с това, че трябва да опишеш това в книгата си? Ти няма наистина да пишеш за раните ми, нали?

Бен е видимо смутен.

— Те са част от нашата история. Разбира се, че ще пиша за това.

Повдигам се на лакти и го гледам с присвити очи.

— Аз исках да бъда измислена героиня, да ме направиш красива, Бен. Не може главната ти героиня да е урод. Никой не желае да се отъждествява с уроди. Главните герои трябва да са красиви и…

Бен тутакси се претъркулва върху мен и закрива устата ми с длан. Поема дълбоко дъх, сякаш се готви за схватка. Бързо го изпуска, а челюстта му едва не се тресе от яд.

— Сега ме чуй — подхваща той, продължавайки да притиска устата ми с длан, за да не мога да го прекъсна. — Бесен съм, задето позволяваш на нещо толкова нищожно да определя толкова огромна част от личността ти. Не мога да те направя красива в тази книга, защото това би било обида. Ти си дяволски красива. И забавна. И единствените моменти, когато не съм до уши влюбен в теб, са когато се самосъжаляваш. Защото, не знам дали си го осъзнала, но ти си жива, Фалън. И всеки път, когато се погледнеш в огледалото, нямаш никакво право да ненавиждаш това, което виждаш. Защото ти си оцеляла, докато много хора нямат такъв късмет. Така че оттук насетне, когато мислиш за своите белези, не ти е позволено да ги ненавиждаш. Ти трябва да ги обичаш, защото си щастлива, че живееш, че си на тази земя и ги виждаш. И всеки мъж, на когото позволиш да ги докосне, трябва да ти благодари за тази привилегия.

Гърдите ми се стягат.

Не мога да дишам.

Той отмества ръка от устата ми и аз жадно поемам дъх. Сълзите напират в очите ми и аз не мога да овладея треперенето си, докато се опитвам да не заплача. Бен отпуска цялото си тяло върху моето и обхваща лицето ми в шепи. Притиска устни към слепоочието ми и шепне:

— Ти го заслужаваш, Фалън.

Аз кимам, защото е прав.

Той е прав.

Разбира се, че е прав. Аз съм жива и здрава. И да, пожарът остави отпечатък върху кожата ми, но не отне най-важните части от мен. Не успя да достигне по-надълбоко под повърхността. Тогава защо се отнасям по този начин към себе си?

Трябва да престана да си го причинявам.

— Шшт — шепне Бен, бършейки с палец сълзите от бузите ми. Всичките ми емоции избликват. Толкова съм бясна, задето той си въобразява, че има право да ми говори по този начин. Но фактът, че той току-що ми говори по този начин, накара сърцето ми да съжалява, че няма устни, за да го целуне. Бясна съм и на себе си, задето през последните няколко години бях толкова егоцентрична. Да, пожарът беше пълна гадост. Да, щеше ми се никога да не бе избухвал. Но се бе случил и аз нищо не мога да променя, така че трябва да го преодолея и да престана да се терзая.

Искам да се смея, защото след всичко, което Бен току-що бе казал, имам чувството, че огромен товар е смъкнат от гърдите ми и аз за пръв път от три години мога свободно да дишам.

Всичко изглежда различно. По-ново. Сякаш въздухът звънти, напомняйки ми колко съм щастлива да съм тук, да го вдишвам.

И аз правя точно това. Поемам дълбоко дъх и прегръщам Бен, заравям глава между шията и рамото му.

— Благодаря ти — шепна. — Гадняр такъв.

Чувствам, че той се смее, затова се отпускам обратно на възглавницата и му позволявам да изтрие сълзите ми. Той ме гледа, сякаш съм красива откачалка и не си позволявам да се питам дали е така. Защото аз съм такава. Аз съм дяволски красива откачалка и той е голям късметлия, че в момента е отгоре ми.

Плъзвам длани по гърдите му и усещам туптенето на сърцето му под ризата. То бие толкова силно, както и моето.

Очите ни се срещат и той не моли за разрешение, когато свежда глава и докосва леко устата ми със своята.

— Фалън, аз съм адски възбуден. Смятам да те целуна и няма да се извинявам.

И тогава устните му завладяват моите. Главата ми се върти, тялото ми сякаш плува и аз не мога да помръдна ръце. Но не е нужно да го правя, защото Бен повдига ръцете ми над главата, пръстите ни се преплитат и той ги притиска към матрака. Езикът му се плъзга по моя с такова чувство, сякаш ме целува така, както ме гледа. Прониквайки до дъното на душата ми.

Той бавно ме целува по шията, без да пуска ръцете ми, не ми позволява да го докосвам, докато изследва кожата ми. Господи, толкова ми липсваше. Липсваше ми усещането да бъда с него. Иска ми се да можех да изпитвам това всеки ден. Веднъж в годината не е достатъчно.

Натискът върху дясната ми ръка изчезва, когато той прокарва пръсти по цялата дължина на ръката ми до талията. Устните му се връщат при моите и той отново ме целува, докато ръката му бавно се плъзга под блузата ми. Дори само усещането на пръстите му върху моята кожа ми напомня защо мисля за него всяка вечер, когато главата ми се отпуска върху възглавницата.

— Събличам блузата ти — мълви той.

Аз дори не се притеснявам.

Аз дори не се притеснявам?

Той измъква блузата през главата ми и я захвърля зад гърба си. Погледът му пада върху гърдите ми, скрити под черен сутиен, който бях убедена, че той няма да види тази вечер. Бен ми се усмихва с лукава усмивка, докато обхожда с пръсти дантелата. Обхваща с длан дясната ми гърда и с палец милва тъканта над зърното. В същата секунда аз потръпвам, защото съм прочела достатъчно книги, за да знам, че той възнамерява да ме докосне на голо. Цялото ми тяло се напряга, защото не съм сигурна, че искам Бен да свали сутиена. Не искам да ме види цялата. Никой досега не ме е виждал.

— Бебче — шепне той, плъзгайки устни по гърдите ми. — Отпусни се, става ли?

Бих могла да опитам, но сега съм напрегната, защото той ме нарече „бебче“ и то не защото всеки миг ще стигне там, където никой не е стигал.

Винаги малко са ме дразнели гальовните думи, но не и когато Бен ги произнася.

Заравям пръсти в косата му и го насочвам към лявата си гърда, удивена как той само за секунда се изстреля от нула до десетка. О, господи, той дърпа презрамката на сутиена ми. Устните му са точно там, придвижват се по извивката на гърдата, а пръстите му дърпат дантелата по-надолу… по-надолу… по-надолу… край.

Усещам хладен полъх върху кожата си, но очите ми са плътно затворени и не мога да видя изражението на лицето му. Ала усещам устните му, докато с жар обсипва гръдта ми с целувки, плъзга език по кожата ми, смуче, хапе, стиска и… се наслаждава.

— Фалън.

Той иска да го погледна, но аз се чувствам много по-комфортно със затворени очи.

— Отвори очи, Фалън.

Мога да го направя.

Отварям очи и се взирам в тавана.

Мога да го направя.

Бавно свеждам поглед и го гледам в очите.

— Ти си красива. Всеки сантиметър от тялото ти е толкова красив. — Той притиска устни в падината между гърдите ми и бавно ги придвижва по кожата ми, прокарвайки език по белезите. Аз чакам да измисли извинение… за да се отдръпне.

Но Бен не го прави. Вместо това ми се ухилва.

— Добре ли си? Може ли да продължа?

Понечвам да поклатя отрицателно глава, защото не искам той да продължава. Всеки път в миналото, когато съм си фантазирала, че това се случва с някое момче, съм си се представяла със съвършено тяло и без никакви белези. Но ето че сега съм тук, взирам се в Бен, докато той изследва всяка частица от мен, която бях копняла да бъде различна. И той наистина се наслаждава.

И… аз също.

Кимвам и може би отново простенвам, защото, дявол да го вземе, той изглежда толкова възбуден. Фактът, че аз съм причината за разгорещения му поглед, ме кара да се чувствам още по-желана, отколкото когато си се представях съвършена. Устните му се отместват и той покрива с целувки шията ми, накрая се надвесва над мен. Плъзга ръка на тила ми и свежда глава.

— Извини ме. Не знам как да се сдържам, когато съм с теб.

Но той не само се сдържа. Бен напълно застива, защото вратата на стаята се отваря със замах.

Бен мигом се отпуска върху мен, закривайки ме с тялото си, но не е достатъчно бърз и аз успявам да зърна момичето, стоящо на прага с широко отворени очи.

О, господи. Вратата. Момичето.

— Бен? — заеква тя.

Мисля, че ще припадна.

— Може ли да ни дадеш минута, Джордин? — пита Бен, без да я поглежда.

Вратата бързо се захлопва и от другата страна до нас достигат приглушени извинения.

— Съжалявам! О, леле, много съжалявам!

Реакцията й не е на разгневено гадже, което ме изпълва с облекчение. Макар че не намалява смущението ми.

— Толкова съжалявам — мълви Бен. — Не знаех, че е вкъщи. — Целува ме бързо по устата и се надига. — Не се тревожи. Това е много по-притеснително за нея, отколкото за нас.

Аз придърпвам обратно сутиена върху гърдите си и сядам на леглото.

— Говори само за себе си.

Бен вдига блузата ми от пода, връща се при мен и ми помага да я нахлузя през глава. Той се хили.

— Не е смешно — шепна аз.

Бен тихичко се смее.

— Ако познаваше Джордин, щеше да разбереш, че е адски смешно.

Чувствам се пълна невежа. До този момент не съм осъзнавала колко малко знам всъщност за Бен.

— Тя твоя сестра ли е?

— Ще стане след няколко дни — отвръща той, докато си обува обувките. — През този уикенд ще се омъжи за брат ми Кайл. Церемонията ще се състои в задния двор.

Той има брат?

Ново напомняне колко малко знам за семейството му.

— Сватбата ще е тук? Всички в тази къща ли живеят?

Бен кимва.

— Аз и братята ми я наследихме след смъртта на мама. Всички живеем тук, тъй като има много място. По-големият ми брат много пътува и повече отсъства, отколкото си е у дома. Кайл и Джордин обитават голямата спалня на долния етаж.

Не знам защо бях решила, че Бен е едно дете. И нямах представа, че майка му е починала. Изведнъж се изпълвам с чувството, че този младеж, който допреди малко смучеше гърдите ми, е напълно непознат. Бен навярно е видял объркването и смущението върху лицето ми, защото се навежда и успокояващо ми се усмихва.

— По-късно ще играем на „Двайсет въпроса“ и ти ще узнаеш почти всичко за мен. Колко скучен е животът ми. Но засега искам да те запозная с бъдещата си сестра. — Дърпа ме за ръцете, докато не се изправям. Обувам балеринките си и излизам заедно с него от спалнята. Почти стигаме до стълбището, когато Бен се спира и ме дарява с най-сладката и нежна целувка, преди да продължим надолу по стъпалата, за да намерим Джордин.

Може би за всичко е виновна моята пристрастеност към любовните романи, но винаги съм била убедена, че колкото по-внушителен е жестът, толкова по-силна е любовта. Някои от любимите ми сцени в книгите са онези повратни моменти в сюжета, когато главният герой признава своите чувства на любимата си по някакъв страхотен начин. Но чувството, което събуди у мен кратката целувка на Бен, ме кара да се усъмня, че съм пропуснала най-хубавите моменти от романите. Може би внушителните постъпки изобщо нямат чак толкова огромно значение в сравнение с незначителните жестове между главните герои.

Сега, когато преживявам всички тези неща с човек в реалния живот, се изпълвам с желанието да се върна назад и да препрочета всичките си любими любовни романи.

— Съжалявам — чувам някой да казва, когато с Бен стигаме до кухнята. — Нямах представа, че си у дома, и търсех ножица, но ти си вкъщи…

Момичето е симпатично. По-ниска от мен, типична калифорнийска блондинка с лице, което не може да скрие нито една емоция. Защото сега, докато я гледам, имам чувството, че тя всеки миг ще се срине.

— Джордин, това е Фалън — представя ме Бен и сочи към мен. Аз й махвам, а Джордин тутакси прекосява стаята и ме прегръща.

— Приятно ми е да се запознаем, Фалън. Не се притеснявай, напълно нормално е в стаята на Бен да има момиче.

Стрелвам с поглед Бен, който вдига оправдателно ръце, сякаш няма представа какви ги дрънка бъдещата му снаха. Вдигам длан, призовавайки го за помощ, защото тя се притиска здраво в мен и аз не знам какво да правя. Бен се прокашля и Джордин най-после ме пуска.

— О, боже, получи се съвсем погрешно — избъбря тя, кършейки ръце. — Не е нормално за него да води момичета в стаята си. Изобщо нямах това предвид — додава Джордин. — Просто исках да кажа, че няма от какво да се срамувате, ние всички сме големи хора. Не намеквах, че ти си една от многото. Всъщност той рядко води момичета тук и тъкмо заради това влязох в стаята му, защото в действителност това се случва толкова рядко, че на мен дори не ми хрумна, че той може да е тук. С теб. С момиче. — Сега тя кръстосва из кухнята и всеки път, когато зърна лицето й, ми се струва, че всеки миг ще избухне в сълзи. Никога не съм виждала човек, който толкова да се нуждае от прегръдка, отколкото Джордин в момента.

Приближавам към нея и тя се заковава на място. Поставям двете си ръце върху раменете й. Поемам дълбоко дъх и изправям гръб. Тя следва примера ми и вкарва повече въздух в дробовете си. Аз спокойно издишам, тя — също. Усмихвам се.

— Всичко е наред, Джордин. Двамата с Бен въобще не сме притеснени. Но ми се струва, че ти се нуждаеш от едно питие. Или десет.

Тя трескаво кима, сетне притиска длан към устата си и сълзите й рукват.

О, боже. Ами сега какво? Поглеждам към Бен за помощ, но той ме гледа така, сякаш това поведение е съвсем нормално за нея. Но въпреки това пристъпва към нея и я обръща с лице към себе си.

— Хей — изрича успокояващо и я притегля в обятията си. — Какво не е наред?

Тя тръсва глава и сочи към другата стая.

— Пристигнаха картичките за разположението на гостите и половината имена са сгрешени; масите и столовете трябваше да бъдат доставени тази сутрин, но са отложили поръчката за утре, а утре не става, защото трябва да отида на последна проба, а сега се налага да бъда тук и да чакам доставката; полетът на мама е отменен и тя не може да ми помогне да завърша довечера избора на цветята за сватбената украса и…

— Успокой се — прекъсва я Бен. Махва с ръка към хладилника, а аз влизам в кухнята и откривам полупразна бутилка вино. Наливам на Джордин една чаша, докато Бен я успокоява. Когато й подавам чашата, тя седи на високия стол до бара и бърше сълзите си.

— Благодаря — промърморва и взема чашата. — Обикновено не съм толкова откачена или изнервена, но това е най-лошата седмица в живота ми. Знам, че накрая всички мъки и усилия ще си струват, но… — Тя се взира строго в мен. — Никога не се омъжвай. Никога. Освен ако не отидеш във Вегас.

Аз си придавам вид, че се вслушвам в съвета й, но стресираното й поведение е достатъчно, за да попари желанието на когото и да било да се жени.

— Почакай! — изведнъж се сепва тя и сочи към мен. — Ти се казваш Фалън? Като Фалън О’Нийл?

О, не. Не ме разпознават често, но когато се случва, това са момичета на възрастта на Джордин. Запалени фенки, които навярно не са пропуснали нито един епизод.

— Да не би да си актрисата, която беше звезда на детективския сериал?

Бен ме прегръща през рамо, сякаш се гордее с този факт.

— Да, определено е тя.

— Не може да бъде! — възкликва Джордин. — Постоянно гледах този сериал! Е, докато не те замениха с онази кукла, която изобщо не можеше да играе.

От коментара й ми става приятно. След като ме замениха, не можех да се заставя да гледам сериала, но ще излъжа, ако кажа, че не изпитах известно задоволство, когато след два сезона спряха сериала заради нисък рейтинг.

— Защо напусна сериала? — продължава да разпитва Джордин. — О. Почакай, спомням си. Беше пострадала при злополука, нали? Оттам ли са белезите?

Усещам как ръката на Бен мигом се напряга.

— Джордин — предупредително изрича.

Признателна съм за опита му да прекъсне разговора заради мен, но е трудно да се обидя на Джордин, когато виждам, че тя е просто любопитна и няма нищо лошо наум.

— Всичко е наред — бързам да я успокоя, когато виждам, че тя се кани да се извини. — Беше нещастен случай и беше много гадно, че се наложи да напусна сериала. Но съм благодарна, че оживях. Можеше да бъде много по-лошо.

Усещам как Бен лепва една целува на слепоочието ми. Предполагам, че е доволен, задето окуражителните думи, които ми каза, докато бяхме в стаята му, наистина са достигнали до съзнанието ми.

Входната врата се хлопва и вниманието на всички се пренасочва от разговора за моята кариера към звука на мъжкия глас.

— Къде е моята малка кучка? — подвиква гласът.

О, господи. Надявам се, че не е младоженецът.

— Иън е у дома — оповестява Бен. Улавя ръката ми и ме повлича към всекидневната. — Ела да те запозная с големия ми брат.

Следвам Бен във всекидневната и виждам един мъж, който е коленичил до входната врата и гали малко бяло кученце.

— Ето я моята малка кучка — говори той нежно на кученцето. Доколкото подобно обръщение може да звучи нежно.

— Виж ти, каква кучешка бълха е долетяла при нас — заявява Бен, привличайки вниманието на мъжа.

Чак когато Иън се изправя, забелязвам, че е в пилотска униформа. Бен мигом сочи към мен. Няма да си кривя душата — запознанството с нови хора по принцип е неловко за мен. Но запознанството със семейството на Бен е съвсем друг тип неловкост.

— Иън, това е Фалън. Фалън, запознай се с Иън.

Мъжът тутакси пристъпва напред, грабва ръката ми и я разтърсва. Двамата с Бен толкова си приличат, че не мога да спра да го зяпам. Той има същата квадратна брадичка като Бен и същата форма на устата, но е малко по-висок и е с руса коса.

— И Фалън е твоята… — Той не довършва изречението и чака Бен да продължи. Но Бен се взира в мен и чака аз да го довърша.

Какво, по дяволите? Това се казва да те приклещят в ъгъла.

— Аз съм… сюжетната линия на Бен.

Бен прихва, а Иън повдига въпросително вежда. Сега прилича още повече на Бен.

— Ти най-после пишеш истинска книга? — пита го Иън.

Бен върти очи, грабва ръката ми и ме тегли към стълбището.

— Тя не е моята сюжетна линия, тя е моето гадже и днес е нашата първа годишнина.

Джордин влиза във всекидневната и застава до Иън. Двамата потресено се блещят в Бен, сякаш е пазил най-голямата тайна на света.

— Вие се срещате вече цяла година? — пита Джордин, обръщайки се към мен. Преди да успея да й кажа, че той се шегува, тя разстроено размахва ръце. — Бен, ти ми каза, че няма да водиш приятелка! Столовете няма да стигнат и, боже мой, вече е прекалено късно да се поръчат допълнително! — Тя изхвърчава от стаята, за да проведе ненужния разговор.

Шляпвам Бен по ръката.

— Това беше много злобарско! Тя и без това е кълбо от нерви.

Той се смее, драматично върти очи и изпуска страдалчески стон.

— Добре де.

Излиза след Джордин и в стаята сме само двамата с Иън, когато входната врата се отваря. Отново. Мили боже, колко хора могат да се поберат в тази къща?

Когато новодошлият минава през вратата, забелязва първо Иън. Той го прегръща и го тупа по гърба.

— Каза, че ще дойдеш утре.

Иън свива рамене.

— Майлс пое моята смяна, за да дойда по-рано. Утре времето ще се развали, а аз не исках да закъснея.

Братът, когото не познавам, отвръща:

— Човече, ако беше пропуснал репетицията за сватбената вечеря, Джордин щеше да… — Гласът му заглъхва, когато ме забелязва да стоя в средата на стаята. Очаквам да каже нещо, но той само ме оглежда подозрително от глава до пети, сякаш в дома им не идват много често гости. Иън се намесва и сочи към мен.

— Познаваш ли гаджето на Бен?

Изражението на мъжа не се променя, с изключение на едва доловимото повдигане на едната му вежда. Бързо изпъва рамене и се приближава към мен.

— Кайл Кеслър — представя се и протяга ръка. — А ти си?

— Фалън — отвръщам с леко изплашен глас. — Фалън О’Нийл.

За разлика от Иън и Бен, Кайл не излъчва радушна енергия. Не е враждебна… просто той не прилича на братята си. Той е по-сериозен. По-страховит. Забелязвам как хвърля за миг поглед към белезите върху лявата половина на лицето ми и аз се чудя какво ли си мисли той, задето Бен е довел у дома момиче като мен. Но сетне си спомням думите, които ми каза Бен горе — какъв късметлия е той, че е довел в дома си момиче като мен. Затова, вместо да последвам първоначалния си инстинкт да закрия лицето си с косата, аз се изправям, изпълнена с увереност. Кайл пуска ръката ми, когато във всекидневната влиза Бен.

— Всичко с Джордин е наред — казва той и млъква, когато съзира Кайл. Очите му малко се разширяват, сякаш е изненадан да го види и аз забелязвам как поведението му леко се променя. Опитва се да го прикрие с усмивка. — Каза, че ще се прибереш чак довечера.

Кайл хвърля ключовете на близката масичка и сочи Бен.

— Трябва да поговорим.

Не мога да определя тона на Кайл. Не звучи гневно, но и не изглежда доволен от Бен.

Бен ми хвърля ободряваща усмивка, преди да излезе от стаята след Кайл.

— Ей сега се връщам — уверява ме той.

Аз отново оставам сама с Иън. Пъхам ръце в джобовете на дънките си. Не съм сигурна какво да правя, докато чакам Бен.

Иън се навежда, за да вземе в ръце малкото бяло кученце в краката му. Кимва към стълбището.

— От три дни не съм вземал душ. Ще бъда горе, ако някой от тях попита.

— Добре — кимвам. — Беше ми приятно да се запознаем, Иън.

— Не мен също, Фалън — усмихва се той.

И сега вече съм съвсем сама. Последните няколко минути бяха някак странни. Семейството на Бен е… интересно.

Оглеждам всекидневната, опитвайки се да науча нещо за личността на Бен. Върху полицата на камината са подредени снимки, на които се виждат той и братята му. Вземам едната, за да я разгледам отблизо. Сега е трудно да се каже, но на старите фотографии ясно се вижда, че Бен е най-малкият, а Иън — най-големият. Макар да нямам представа каква е разликата във възрастта на братята. Може би две или три години?

Никъде не виждам снимки на майка им. Това ме кара да се питам колко отдавна е починала и къде е баща им. Досега Бен изобщо не го е споменавал.

Откъм коридора се чува силно тупване. Разтревожена, че може да е Джордин, се запътвам натам. Но застивам, когато виждам, че Бен е притиснат към стената, а ръката на Кайл стиска гърлото му.

— Да не си идиот? — процежда Кайл през зъби. Бен гледа свирепо Кайл, сякаш иска да го убие, но не прави усилие да се бори. Понечвам да хукна по коридора и да издърпам Кайл от него, когато Бен ме зърва с крайчеца на окото си. Кайл се обръща, за да види какво е привлякло вниманието на брат му, и щом ме вижда, отстъпва назад и пуска Бен.

Аз съм безкрайно смутена от току-що разигралата се сцена. Кайл стои между мен и Бен и погледът му се мести между двама ни. Тъкмо когато изглежда, че ще се обърне и ще си тръгне, той се завърта и цапардосва Бен право в окото, блъскайки го в стената зад гърба му.

— Какво, по дяволите! — крещя на Кайл. Източвам към Бен, но той вдига ръка, за да спра.

— Всичко е наред — успокоява ме. — Качи се горе. Идвам след минута. — Той закрива окото си с ръка, а Кайл продължава да стърчи там и изглежда така, като че ли иска пак да го удари. Но той тутакси се отдръпва, когато Джордин притичва иззад ъгъла. Тя се взира изумено подред в Кайл и Бен, сякаш подобно поведение абсолютно не е характерно за нито един от двамата.

Което прави цялата сцена още по-объркваща. Аз нямам братя, но доколкото знам, обикновено те често се бият. Но съдейки по реакцията на Джордин, в това семейството това не е прието. Тя навярно щеше всеки миг отново да избухне в сълзи.

— Да не би току-що да го удари? — пита тя Кайл.

За част от секундата Кайл изглежда засрамен и готов да се извини. Но после бързо издишва и насочва вниманието си към Бен.

— Ти си го заслужи — заявява, отстъпвайки заднешком по коридора. — Мамка му, ти си го заслужи!