Колийн Хувър
Девети ноември (6)

Глава 6

Бен

Когато те наляга спомен,

толкова тъмен и дълбок,

попадаш в мрежите на тайна,

чиито нишки те водят напред.

Но когато силите ти секнат

и ти изгубиш посока,

аз винаги ще бъда готов да ти помогна,

когато отчаянието те налегне.

Написах това скапано стихотворение, когато бях в трети клас. Беше първото и единственото, което съм показвал на някого.

Всъщност не съм го показвал на никого. Мама го намери в стаята ми, след което започнах да ценя красотата на личната неприкосновеност. Тя го показа на цялото семейство и след този случай не желая никога повече да споделям творенията си.

Сега разбирам, че майка ми не се е опитвала да ме засрами. Тя просто е била горда с мен. Но въпреки това аз никога не показвам на никого писанията си. Това е все едно да изкажеш на глас мислите си. Някои неща просто не бива да стават публично достояние.

И не знам как да го обясня на Фалън. Тя предполага, че съгласно миналогодишното ни споразумение, аз пиша роман, който тя един ден ще прочете. И макар тя да смята, че това ще бъде роман за измислена история, всяко изречение, което съм написал през изминалата година, съдържа много повече истина, отколкото всичко, което някога съм изричал на глас. Надявам се, че след днешния ден ще мога да започна да пренаписвам историята, за да й дам нещо, което да прочете, но описанието на объркания ми живот през изминалата година беше нещо като терапия.

И въпреки че бях зает с учене и с това, което сега наричам „писмена терапия“, намерих време да изпълня домашното, което Фалън ми бе дала. И дори го преизпълних. Прочетох двайсет и шест любовни романа, от които само пет бяха по препоръка на Фалън. Тя бе пропуснала да спомене, че две от книгите, които ми бе предложила, бяха първите от поредици, затова, разбира се, трябваше да довърша останалите части.

Докато бях вглъбен в моите „проучвания“, стигнах до заключението, че Фалън е абсолютно права. Целувките в книгите и тези в реалния живот изобщо не си приличаха. Всеки път, когато четях един от тези романи, се свивах, спомняйки си няколкото пъти, когато миналата година бях целунал Фалън. Те абсолютно не бяха достойни за роман и макар че през тази изминала година прочетох доста любовни истории, все още не съм сигурен какво прави целувката достойна да бъде увековечена в книга. Но знам, че тя заслужава много по-хубава целувка от моята.

Ще излъжа, ако кажа, че с никого не съм се целувал, след като целунах Фалън през миналия ноември. Оттогава излизах с няколко момичета и желанието на Фалън, казано на шега, че искала да сравнявам всяко момиче с нея, се бе сбъднало. Защото точно това се случи с двете момичета, които целунах. Едната от тях изобщо не беше толкова забавна като Фалън. Другата беше прекалено погълната от себе си. Нито една от тях нямаше хубав вкус за музика, но това не се брои, тъй като нямам никаква представа каква музика харесва Фалън.

Това определено е нещо, което възнамерявам да узная днес. Имам списък с неща, които трябва да знам, за да се захвана с работа над реалния роман, който й обещах. Обаче изглежда въпросите в този списък няма да получат отговори, а цялата последна година, посветена на прилежно изучаване на любовни романи и описването на нашия първи девети ноември, е била напразно.

Защото тя не дойде.

Поглеждам към часовника, за да се уверя, че часът съответства на този, който показва телефонът ми. Съответства.

Вадя листа с домашното, за да проверя дали не съм объркал времето на срещата. Не съм.

Още веднъж се оглеждам, за да се уверя, че това е същият ресторант, където се срещнахме миналата година. Същият е.

Знам го, защото наскоро ресторантът смени собственика си и сега има различно име. Но сградата е същата, на същия адрес, със същото меню.

И така… къде си, по дяволите, Фалън?

Тя закъснява с почти два часа. Сервитьорката четири пъти долива чашата ми. А пет чаши вода за два часа са твърде голямо изпитание за пикочния ми мехур, но си давам още половин час, преди да отида до тоалетната, защото се страхувам, че ако не съм тук, когато влезе, Фалън ще си помисли, че не съм дошъл и ще си тръгне.

— Извинете.

Пулсът ми тутакси се учестява и рязко вдигам глава. Но… не е Фалън.

Разочаровано издишам.

— Бен ли се казвате? — пита момичето. На гърдите й е закачена табелка с име. Тали. Тали носи табелка на „Пинкбери“. Откъде Тали знае името ми?

— Да. Аз съм Бен.

Тя въздъхва и сочи табелката с името.

— Работя отсреща, по-надолу по улицата. Някакво момиче позвъни и твърди, че е спешно.

Фалън!

Удивявам се от себе си как светкавично изскачам от сепарето и изхвръквам през вратата. Тичам надолу по улицата, стигам до „Пинкбери“ и нахлувам през вратата. Момчето зад касата ми мята странен поглед и отстъпва назад. Аз дишам тежко и едва смогвам да си поема дъх, но соча телефона зад гърба му.

— Някой ме търси…

Той грабва телефона, натиска един бутон и ми го подава.

— Ало? Фалън? Добре ли си?

Не чувам веднага гласа й, но само по въздишката познавам, че е тя.

— Бен! Слава богу, че още си там. Страшно съжалявам. Полетът ми се забави и аз се опитах да позвъня в ресторанта, но номерът беше прекъснат, а точно тогава ни извикаха да се качваме на самолета. Когато се приземих, най-накрая бях открила номера и няколко пъти се опитах да се обадя, но постоянно даваше заето, затова не знаех какво да правя. Сега съм в таксито и наистина, наистина съжалявам, че толкова закъснявам, но нямаше как да се свържа с теб.

Никога не съм подозирал, че дробовете могат да съберат толкова въздух. Издишам, облекчен и същевременно разочарован заради нея, но невероятно щастлив и развълнуван, че тя наистина го бе направила. Тя не бе забравила и бе дошла и ние наистина го правим. Няма значение, че сега тя знае, че все още я чакам в ресторанта, цели два часа след уговорената среща.

— Бен?

— Тук съм — отвръщам. — Всичко е наред, просто се радвам, че успя. Но навярно ще е по-бързо, ако се срещнем у дома; тук задръстванията са ужасни.

Тя пита за адреса и аз й го давам.

— Добре — казва тя. Звучи нервна. — Ще се видим след малко.

— Да, аз ще бъда там.

— О, почакай! Бен? Хм… аз май обещах на момичето, което вдигна телефона, че ще й дадеш двайсетачка, ако ти предаде съобщението. Извинявай. Но тя се държеше така, сякаш нямаше намерение да те повика, затова се наложи да я подкупя.

Засмивам се.

— Няма проблем. До скоро.

Фалън се сбогува с мен и аз подавам телефона на Тали, която сега стои зад касата. Тя подава ръка за двайсетачката. Вадя портфейла и й подавам парите.

— Бих платил десет пъти повече за телефонното й обаждане.

* * *

Крача напред-назад по тротоара.

Какво правя?

Цялата тази работа е толкова сбъркана. Аз едва познавам това момиче. Прекарал съм няколко часа с нея и вече обещавам да напиша книга за нея? За нас? Ами ако този път изобщо не си паснем? Миналата година може да съм имал маниакален пристъп или просто съм бил изключително отзивчив и в добро настроение. Тя може дори да не е забавна. Може да е някоя кучка. Може да е стресирана заради забавянето на полета и дори да не иска да бъде тук.

Искам да кажа, кой прави така? Кой нормален човек ще прелети през цялата страна, за да се срещне за един ден с някого, когото почти не познава?

Вероятно малцина. Но аз без да се замисля щях да се кача на самолета, ако трябваше да се срещнем в Ню Йорк.

Разтривам лицето си длани, когато таксито завива зад ъгъла. Опитвам се мислено да се уверя, че всичко това е напълно нормално. Това не е безумие. Не е обвързване. Ние сме приятели. Приятелите биха прелетели през цялата страна, за да прекарат малко време заедно.

Почакай. Ние приятели ли сме? Ние дори не общуваме, така че едва ли може да се каже, че сме дори познати.

Таксито приближава до тротоара.

За бога, овладей се, Кеслър.

Колата спира. Задната врата се отваря.

Трябваше да я посрещна до вратата. Някак си е неловко да съм толкова далеч.

Приближавам до таксито, когато тя се готви да слезе.

Моля те, бъди същата Фалън, с която се запознах миналата година.

Сграбчвам дръжката на вратата и я отварям докрай. Опитвам се да се държа спокойно, да не изглеждам нервен. Или още по-лошо — развълнуван. Проучих достатъчно любовни романи, за да знам, че на момичетата им харесва, когато момчетата се държат малко отчуждено. Някъде четох, че тези момчета се наричат алфа-мъжкари.

Бъди магаре, Кеслър. Само малко. Ти го умееш.

Тя слиза от колата и моментът е като във филмите, където всичко е като на забавен кадър. Изобщо не прилича на моята версия на забавен кадър. Тази сцена е много по-изящна. Вятърът подхваща кичур от косата й и го запраща в лицето й.

Фалън вдига ръка, за да го отметне и тогава забелязвам какво може да направи една година разлика.

Тя е друга. Косата й е по-къса. Има бретон. Облечена е с блузка с къси ръкави, каквато, по нейно признание, тя за нищо на света не би облякла миналата година.

Фалън излъчва увереност, от главата до петите.

Това е най-сексапилното нещо, което някога съм виждал.

— Здрасти — приветства ме тя, когато се пресягам зад нея, за да затворя вратата. Изглежда щастлива да ме види и аз засилвам в отговор.

Дотук с намерението да се държа отчуждено.

Издържах буквално нула секунди, когато работата опря до алфа-мъжкаря и неговото алтер его, което тренирах.

Изпускам пресеклива въздишка, сдържана цяла година, пристъпвам напред и я притеглям в най-искрената прегръдка, с която някога съм удостоявал друг човек. Обвивам ръка около тила й и я привличам към гърдите си, вдъхвайки свежото й, зимно ухание. Тя тутакси ме прегръща и притиска лице към рамото ми. Чувствам как от нея се изтръгва облекчена въздишка и ние стоим в тази поза, докато таксито потегля на заден и изчезва зад ъгъла.

И дори тогава ние не се пускаме.

Фалън стиска ризата ми в юмрук на гърба, а аз се опитвам да не показвам, че може би съм малко обсебен от новата й прическа. Косата й е по-мека. По-права. По-въздушна. Освежаващо, но, мамка му, това боли.

Отново.

Защо тя е единствената, която ме кара да потръпвам така? Тя въздъхва до шията ми и аз едва не я отблъсквам, защото, по дяволите, това е твърде много. Не съм сигурен кое повече ме притеснява. Фактът, че двамата изглежда продължаваме оттам, откъдето прекъснахме миналата година, или това, че миналата година не е била случайност. Ако трябва да съм честен, мисля, че е второто. Защото миналата година беше истински ад да преживявам всяка минута от деня и да не знам дали ще я видя отново. А сега, когато знам, че тя се придържа към този идиотски план да се срещаме само веднъж в годината, вече предчувствам агонията на следващата дълга година.

Вече се ужасявам от секундата, в която Фалън ще си тръгне, а тя току-що пристигна.

Тя вдига глава от рамото ми и се взира в очите ми. Отмятам бретона й настрани, за да видя цялото й лице. Независимо колко обезумяло звучеше гласът й, когато говорихме по телефона, в момента тя изглежда напълно спокойна.

— Здравей, Фалън Преломницата.

Усмивката й става още по-широка.

— Здравей, Бен Писателя. Защо имаш вид, сякаш нещо те боли?

Опитвам се да се усмихна, но съм сигурен, че в момента изражението на лицето ми не е особено привлекателно.

— Защото наистина много боли да държа устните си далеч от твоите.

Тя се смее.

— Колкото и да ми се иска да усетя устата ти върху моята, съм длъжна да те предупредя, че целувката за „здрасти“ ще заслужи само шестица.

Аз й обещах единайсет. Ще се наложи да почакам.

— Да вървим. Да влезем вътре, за да разбера какъв е цветът на гащичките ти. — Тя се засмива с познатия смях, а аз улавям ръката й и я повеждам към къщата. Вече мога да заявя, че няма за какво да се тревожа. Тя е същата Фалън, която помня от миналата година. Може би дори малко по-добра.

Така че… може би това означава, че трябва да се тревожа за всичко.