Колийн Хувър
Девети ноември (5)

Глава 5

Фалън

— Мамка му. Фалън! Мамка му, мамка му, мамка му, по дяволите, мамка му, мамка му.

Чувам Бен да ругае като моряк, но не разбирам защо. Усещам ръцете му върху рамото си.

— Фалън Преломницата, събуди се, по дяволите!

Отварям очи и го виждам да седи на леглото, заровил ръка в косата си. Изглежда бесен.

Сядам на леглото и разтърквам очи, за да пропъдя съня. Сънят.

Ние сме заспали?

Стрелвам поглед към будилника. Показва 20,15. Пресягам се и го приближавам към лицето си. Не може да е вярно.

Но е. Часът е 20,15.

— Мамка му — промърморвам.

— Пропуснахме вечерята — ядно изрича Бен.

— Знам.

— Проспали сме два часа.

— Аха. Знам.

— Пропилели сме два шибани часа, Фалън.

Бен изглежда искрено разстроен. Сладък, но разстроен.

— Извинявай.

Той ме поглежда смутено.

— Какво? Не. Не го казвай. Вината не е твоя.

— Миналата нощ спах само три часа — оправдавам се аз. — През целия ден наистина бях уморена.

— Аха — въздъхва той обезсърчено. — Аз също не съм спал много миналата нощ. — В колко часа е полетът ти?

— В единайсет и половина.

— Тази вечер?

— Да.

— Тоест след три часа?

Кимам.

Бен изпъшква и разтрива лице с ръце.

— Мамка му — отново изругава. — Това означава, че трябва да тръгваш. — Ръцете му се отпускат върху бедрата му и той забива поглед в пода. — Това означава, че аз трябва да тръгвам.

Не искам Бен да си тръгва.

Но така трябва. Не ми се нрави паниката, зараждаща се в гърдите ми. Не ми се нравят думите, които напират да бъдат изречени. Искам да му кажа, че съм размислила, че може да запише телефонния ми номер. Но ако му дам телефонния си номер, ще говоря с него. През цялото време. Той ще ме отклонява от целта ми с всеки незначителен есемес, телефонен разговор, после по цял ден ще висим в скайп и докато се опомня вече няма да съм Фалън Преломницата. Ще бъда Фалън Гаджето.

Мисълта би трябвало да ме изпълни с много по-голямо отвращение, отколкото в действителност изпитвам.

— Трябва да тръгвам — казва Бен. — Сигурно се налага да свършиш още много неща, преди да потеглиш за летището.

Всъщност не се налага. Вече съм опаковала багажа, но не казвам нищо.

— Искаш ли да си тръгна? — Виждам, че Бен се надява да кажа „не“, но той трябва да си върви по много причини, преди да го използвам като извинение да не се местя в Ню Йорк.

— Ще те изпратя. — Гласът ми звучи тихо и извинително. Той не реагира веднага на думите ми, но накрая стисва устни в тънка линия и кимва.

— Да — мърмори обезсърчено. — Да, изпрати ме.

Нахлузвам обувките, които бях приготвила за вечерята. И двамата мълчим, докато неохотно се отправяме към вратата.

Бен я отваря и излиза пръв, а аз го следвам. Наблюдавам го как върви пред мен по коридора. Стиснал е тила си с ръка и аз виждам, че е разстроен. Ненавиждам се, задето и аз съм разстроена. Яд ме е, че заспахме и напълно пропиляхме нашите два последни часа заедно.

Почти стигаме до всекидневната, когато той спира и се обръща. Отново има вид, сякаш му се повдига. Аз застивам на място и го чакам да заговори.

— Може и да не е става за роман, но трябва да го направя. — Бен прави две бързи крачки към мен, ръцете му се заравят в косата ми, а устата му покрива моята. Аз ахвам от изненада и го хващам за раменете, но тутакси пристъпвам към него и обвивам ръце около шията му.

Той ме опира в стената, а ръцете, гърдите и устните му жадно се притискат в моите. Обхваща лицето ми, сякаш се страхува да ме пусне, а аз се опитвам да дишам, защото е минало много време, отколкото съм се целувала и може да съм забравила как се прави. Бен се отдръпва, за да си поеме дъх и после се връща ведно с… ръцете… и краката… и езика.

О, господи, езикът му.

Изминали са две години, откакто нечий език е бил в устата ми, затова би трябвало да предположа, че ще съм по-нерешителна. Но в секундата, в която Бен плъзва езика си по устните ми, аз тутакси разтварям моите и откликвам със страст, задълбочавайки нашата целувка. Мека. Опияняваща. Съчетанието от устните му и ръката, която се плъзга по моята, ми идва много. Прекалено много. В добрия смисъл. Толкова е хубаво. Аз тихо изскимтявам.

Щом стонът се отронва от устните ми, той ме притиска по-силно към стената. Лявата му ръка милва бузата ми, а дясната ме прегръща през кръста и той ме притегля към гърдите си.

Аз съм опаковала багажа. Не е нужно той веднага да тръгва.

Нали?

Наистина не трябва. Сексът освобождава ендорфини, а ендорфините поддържат хората бодри, така че сексът с Бен може да бъде полезен преди полета. За своите осемнайсет години аз никога не съм правила секс, така че можете да си представите колко ендорфини съм натрупала. Можем да правим секс преди полета ми и няколко дни няма да се нуждая от сън. Представете си само колко кипяща от енергия ще бъда, когато се озова в Ню Йорк.

О, боже, аз го тегля назад към моята стая. Ако Бен се върне в стаята с мен, няма да мога да му кажа „не“. Наистина ли искам да правя секс с някого, когото никога повече няма да видя?

Аз съм луда. Не мога да правя секс с него. Дори нямам презерватив.

Сега го бутам обратно в коридора, по-далеч от спалнята.

Исусе, той сигурно ме смята за откачена.

Бен отново ме притиска към стената и се държи така, сякаш последните десет секунди на нерешителност никога не ги е имало.

Главата ми е замаяна. Толкова съм замаяна, че се чувствам прекрасно, а мама е луда. Всичките й съвети са глупави, безумни, абсурдни и тя греши. Защо му е на едно момиче да намира себе си, когато никога няма да изпита такова щастие, с което само едно момче може да я дари? Добре де, сега аз съм глупава. Но в момента Бен ме кара наистина да се чувствам страхотно.

Той простенва и в следващия миг аз се предавам. Ръцете ми са в косата му, а устните му обсипват с целувки шията ми.

Докосни гърдата ми, Бен.

Той отгатва мислите ми и стиска гърдата ми.

Докосни и другата.

Боже, той е телепат.

Устните му се връщат обратно към устата ми, но ръцете му остават на гърдите ми. Аз съм почти сигурна, че моите обхващат задника му, придърпват го по-близо към мен, но съм прекалено засрамена от поведението си, за да го призная.

— Бих ви посъветвала да се върнете в стаята, но мислех, че точно това сте правили през последните два часа.

Амбър.

Каква кучка. Ще я пребия веднага щом Бен си тръгне.

Не мога да повярвам, че току-що го помислих. Тя е най-добрата ми приятелка.

Ендорфините са лошо нещо. Те са зли и лоши и ме карат да мисля абсурдни неща.

При звука на гласа й, Бен откъсва устни от моите. Челото му се притиска о слепоочието ми, а ръцете му изоставят гърдите ми и се подпират на стената зад мен.

Аз издишам дълго, дълго, наистина дълго сдържания си дъх.

— Сериозно — продължава Амбър, — двамата с Глен виждаме всичко, което става в този коридор. Помислих, че трябва да се намеся, преди да си забременяла.

Кимам, но още не съм в състояние да говоря. Мисля, че гласът ми се е изгубил някъде в гърлото на Бен.

Той се отдръпва и свежда поглед към мен и ако Амбър не продължаваше да стърчи тук, щях отново да впия устни в неговите.

— Фалън просто ме изпращаше. — Гласът му е дрезгав и това ме кара да се усмихна, защото аз му въздействам също толкова силно, колкото и той на мен.

— Ъхъ — отвръща Амбър. Щом тя изчезва от периферното ми зрение, Бен се ухилва и устата му отново покрива моята. Аз се усмихвам, хващам се за ризата му и го претеглям по-близо.

— Боже, хора — изпъшква Амбър. — Сериозно. От стаята ти ви делят пет крачки и десет от входната врата. Изберете най-после.

Бен отново се отдръпва, но този път докрай. Отдалечава се на три крачки, докато гърбът му не се опира в стената. Той въздъхва дълбоко и прокарва длани по лицето си. Стрелва поглед към вратата на спалнята ми, а после го насочва към мен. Иска аз да избера, но аз не желая. Хареса ми, когато Бен пое контрола и реши да ме целуне. Не искам следващото решение да е мое.

Ние се взираме един в друг цяла минута. Той, изпълнен с желание да го поканя обратно в стаята си. Аз, копнееща той просто да ме набута вътре. И двамата знаем, че е по-добре и по-правилно да се запътим към входната врата.

Бен се изправя, пъхва ръце в джобовете си и се прокашля.

— Искаш ли да те закарам до летището?

— Амбър ще ме закара — отвръщам, някак си разочарована, че вече имам уговорка с нея.

Бен кимва и се полюлява напред-назад на пети.

— Е, летището изобщо не ми е на път, но… мога да се престоря, че е в моята посока, ако искаш да те закарам.

По дяволите, той е очарователен. Думите му ме карат да се почувствам щастлива, топла и пухкава, и… По дяволите, аз не съм плюшено мече. Трябва да се взема в ръце.

Не приемам веднага предложението му. Двете с Амбър няма да се видим, преди да дойде в Ню Йорк през март, затова не съм сигурна дали няма да ми се разсърди, ако й кажа, че предпочитам до летището да ме закара някой, който познавам едва от половин ден.

— Аз нямам нищо против — подвиква Амбър от всекидневната. Двамата с Бен поглеждаме надолу към коридора. Глен и Амбър седят на дивана и ни зяпат. — Не само, че ви виждаме как се целувате, но и чуваме разговора ви.

Познавам я достатъчно добре, за да разбера, че ми прави услуга. Амбър ми смигва, когато аз се извръщам към Бен и съзирам надежда в очите му. Небрежно скръствам ръце пред гърдите си и накланям глава.

— Случайно да живееш близо до летището?

Устните му се разтягат в широка усмивка.

— Всъщност да. Какво невероятно съвпадение.

През следващите няколко минути Бен ми помага да досъбера багажа. Сменям роклята, с която смятах да ходя на вечерята, с клин за йога и тениска, за да ми е по-удобно по време на полета. Той натоварва куфарите ми в колата си и аз се сбогувам с Амбър.

— И не забравяй, цялата съм твоя по време на пролетната ваканция — напомня ми тя. Прегръща ме, но и двете не сме от момичетата, които плачат при глупави раздели. Амбър, също като мен, знае, че това преместване е за мое добро. Тя ми оказа огромна подкрепа след инцидента, надявайки се, че ще възвърна самоувереността, която изгубих през последните две години. Но това няма как да стане, ако продължа да живея в този апартамент. — Обади ми се утре сутринта, за да знам, че си пристигнала благополучно.

Довършваме сбогуването и аз следвам Бен до колата му. Той я заобикаля, за да ми отвори вратата, но преди да се кача, хвърлям един последен поглед към входната врата. Изпълва ме сладко-горчиво чувство. Била съм в Ню Йорк само няколко пъти и дори не съм сигурна дали там наистина ще ми хареса. Но този апартамент е прекалено удобен, а удобството понякога се превръща в препятствие, когато се опитваш да определиш своята цел в живота. Целите се постигат чрез преодоляване на неудобствата и упорита работа. Те няма да се постигнат, ако се криеш на някое удобно и приятно място.

Усещам ръката на Бен да ме обгръща. Той отпуска брадичка на рамото ми.

— Да не би да размисли?

Аз клатя глава. Нервна съм, но определено не съм размислила. Все още.

— Добре — кимва той. — Защото не ми се иска да те напъхвам в багажника и да те карам през целия път до Ню Йорк.

Аз се смея, облекчена, че Бен не е като баща ми, който егоистично се опита да ме убеди да се откажа от тази стъпка. Ръцете му продължават да ме прегръщат и когато се обръщам. Сега аз съм облегната на колата, а той се взира надолу към мен. Нямам много време, преди да се чекирам за полета, но не искам да бързам за летището, когато мога още няколко минути да се насладя на този момент. Просто ще тичам до изхода, ако закъснея.

— Има един стих от Дилън Томас, който ми напомня за теб. Той е любимият ми поет.

— Кой е той?

Върху устните му се разлива бавна усмивка. Бен скланя глава и шепне до устните ми: „Копнеех да се отдалеча, но се страхувам. Макар и неизживян, понякога животът може да избухне“.

Еха. Той е добър. И става още по-добър, когато притиска топлите си устни към моите, обхванал лицето ми с шепи. Протягам се и заравям ръка в косата му, позволявайки му пълен контрол върху скоростта и интензивността на целувката. Бен ме целува нежно и изразително; предполагам, че пише така, както се целува. С елегантен замах, но всяка дума е обмислена и целенасочена.

Той ме целува така, сякаш иска тази целувка да бъде запомнена. Не знам от кого от двама ни, но аз му позволявам да вземе от тази целувка толкова, колкото може, и му давам толкова, колкото мога. И е страхотно. Приятно. Наистина приятно.

Сякаш той действително е мое гадже и това е нещо, което трябва да правим през цялото време. Което ме връща към мисълта, че удобството може да бъде пречка. С такива целувки мога да си представя как с лекота се вписвам в живота на Бен и забравям как да живея своя. И тъкмо заради това трябва да продължа това сбогуване.

Когато целувката най-после свършва, той отърква върха на носа си о моя.

— Кажи ми нещо — подхваща Бен. — По десетобалната скала колко достойна за роман беше нашата първа целувка?

Той е избрал идеален момент за шегата си. Усмихвам се и гризвам долната му устна.

— Минимум седем.

Бен се отдръпва потресено.

— Сериозно? Това ли е всичко, което получавам? Седмица?

Свивам рамене.

— Чела съм за някои страхотни първи целувки.

Бен свежда глава в престорено съжаление.

— Знаех си, че трябваше да изчакам. Щях да получа десет, ако имах план. — Той отстъпва назад и ме пуска. — Първо трябваше да те отведа на летището и в мига, в който стигнеш до гишето за паспортен контрол, трябваше драматично да изкрещя името ти и да се затичам към теб като в забавен кадър. — Той изобразява сцената, като пристъпва от крак на крак и протяга ръце към мен. — Фааалллъъъъън! — изтръгва се протяжен вой от гърдите му. — Неее меееее остааавяй! — Аз едва не се задавям от смях, когато той зарязва представлението и отново обвива ръце около кръста ми.

— Ако го беше направил на летището, щеше да получиш най-малко осем. Може би девет, зависи от достоверността.

— Деветка? Само толкова? — Ако това е девет, какво, по дяволите, трябва да се направи за десетка?

Замислям се над въпроса. Какво прави сцените с целувките в романите толкова страхотни? Прочела съм достатъчно и би трябвало да знам.

— Тъга — заявявам аз. — Определено е нужно малко тъга, за да се получи десет.

Бен изглежда смутен.

— Защо тъгата да се оценява с десет? Дай ми няколко примера.

Облягам глава на колата и се взирам в небето, докато мисля.

— Не знам, зависи от ситуацията. Може би влюбените не бива да бъдат заедно, така че факторът забрана е причина за тъгата. Или те са били най-добри приятели от години и неизказаното привличане натрупва достатъчно тъга, за да се оцени целувката с десет. Понякога изневярата е отлична предпоставка за тъга, зависи от героите и ситуацията.

— Струва ми се доста объркано — клати глава Бен. — Да не би да искаш да кажеш, че ако се срещах с друго момиче и те целунех в коридора, оценката щеше да се покачи от седем на десет?

— Като за начало, ако се срещаше с друго момиче, никога нямаше да бъдеш в апартамента ми. — Изведнъж застивам при мисълта. — Почакай. Нямаш истинско гадже, нали?

Бен свива рамене.

— Ако имах, щеше ли следващата ни целувка да бъде десетка?

О, мили боже. Моля те, дано току-що не съм се превърнала в другата жена!

Той забелязва страха, изписан на лицето ми, и се смее.

— Успокой се. Ти си единственото гадже, което имам, а скоро смяташ да скъсаш с мен и да се преместиш на другия край на страната. — Бен се накланя и ме целува по слепоочието. — Давай го по-кротко с мен, Фалън. Сърцето ми е крехко.

Притискам глава към гърдите му и макар да знам, че той се шегува, една част от мен искрено тъгува, задето ще се сбогува с него. Прочела съм отзиви за много аудиокниги, които озвучавам, и съм виждала коментари за това, на какво са готови читателите, за да срещнат в живота идеалния партньор от романа. И ето ме сега, сигурна, че се намирам в обятията на един от тях, и смятам да го напусна.

— Кога е първото ти прослушване?

Бен определено има голяма вяра в мен.

— Още не съм мислила за това. Честно, донякъде съм ужасена от прослушванията. Боя се, че щом ме зърнат, хората ще започнат да се смеят.

— И какво лошо има в това?

— Да станеш за смях? — удивявам се аз. — На първо място, унизително е. А това убива вярата.

Бен многозначително се взира в мен.

— Аз се надявам, че те ще ти се смеят, Фалън. Ако хората ти се смеят, значи полагаш усилия да постигнеш мечтата си. Не са много хората, които имат смелост да предприемат тази стъпка.

Радвам се, че е тъмно, защото усещам как страните ми пламват. Той винаги казва неща, които изглеждат едновременно прости и много мъдри.

— Ти донякъде ми напомняш за моята майка — казвам му.

— Точно това беше целта ми — отвръща Бен саркастично. Отново ме привлича към гърдите си и ме целува по темето. Трябва да потеглям за летището, но се опитвам да отложа колкото може по-дълго този момент, защото предстоящото сбогуване ме измъчва.

— Мислиш ли, че някога ще се видим отново?

Ръцете му се стягат около мен.

— Надявам се. Ще излъжа, ако кажа, че вече не правя планове да те открия, когато навършиш двайсет и три. Но пет години са много дълъг срок, Фалън. Кой знае какво ще се случи през това време. По дяволите, преди пет години дори нямах косми на топките.

Аз отново се засмивам, както правех почти през целия ден на всичките му шеги. Не мисля, че някога съм се смяла толкова много с друг човек.

— Ти наистина трябва да напишеш книга, Бен. Романтична комедия. Много си забавен.

— Единственият начин да напиша любовен роман е, ако ти си един от главните герои. И аз, разбира се. — Той се отдръпва назад и ми се усмихва. — Предлагам ти сделка. Ако обещаеш да отидеш на прослушване в Бродуей, ще напиша роман за връзката, която не можем да имаме, благодарение на разстоянието и незрелостта.

Иска ми се той да говори сериозно, защото идеята ми харесва. Ако нямаше един крещящ недостатък.

— Но ние никога вече няма да се видим. Откъде ще знаем, че другият се придържа към плана?

— Ще се отчитаме един пред друг — отвръща той.

— Пак ти казвам… след тази вечер ние никога повече няма да се видим. А аз не мога да ти дам телефонния си номер.

Достатъчно съм разумна, за да не му дам телефонния си номер. Трябва да свърша толкова много неща сама, а ако Бен има телефонния ми номер, цялото ми внимание ще е съсредоточено в часа, в който се предполага, че той ще ми се обажда всеки ден.

Бен ме пуска, отстъпва назад и скръства ръце пред гърдите си. Започва да крачи напред-назад, дъвчейки долната си устна.

— Ами ако… — Спира и се извръща с лице към мен. — Ако се срещнем догодина в същия ден? И после след още една година? Можем да го правим в продължение на пет години. Същата дата, същото време, същото място. Можем да продължим оттам, където ще спрем тази вечер, но само за един ден. Така аз ще се уверя, че ти ходиш на прослушвания и ще мога да напиша книга за дните, които сме прекарали заедно.

Замислям се над предложението му. Опитвам се да запазя сериозно изражение като неговото, но възможността да го виждам веднъж в годината ме изпълва с трепетно вълнение и аз се старая с всички сили да не постъпя прекалено лекомислено.

— Да се срещаме всяка година в един и същи ден изглежда наистина добър сюжет за любовен роман. Ако претвориш художествено нашата история, ще я добавя начело на моя КЗЧ.

Сега Бен се усмихва. Аз също, защото никога не съм мислила, че ще очаквам с нетърпение днешната дата. Девети ноември е годишнина, която ме изпълва с ужас след нощта на пожара и сега за пръв път мисълта за тази дата ме зарежда с положителни емоции.

— Говоря сериозно, Фалън. Ще започна да пиша проклетата книга още тази вечер, ако това означава, че ще те видя през следващия ноември.

— Аз също съм сериозна — уверявам го. — Ще се срещаме всяка година на девети ноември. Но през останалото време няма по никакъв начин да общуваме.

— Така е честно. Девети ноември или нищо. И ще спрем след пет години? — пита Бен. — Когато и двамата навършим двайсет и три?

Кимам, но не питам за това, за което съм сигурна, че и двамата мислим. Какво ще се случи през тези пет години? Предполагам, че е по-добре да оставим този въпрос за следващия път… когато ще разберем дали и двамата се придържаме към този нелеп план.

— Гризе ме едно безпокойство — подема Бен, стиснал между пръстите долната си устна. — Трябва ли да сме… нали се сещаш… моногамни? Ако е така, смятам, че двамата току-що сключихме доста сурова сделка.

Аз се смея на абсурдното му предположение.

— Бен, няма начин да поискам това от теб за пет години. Смятам, че тъкмо фактът, че всеки от нас ще продължи да живее своя живот, прави тази идея толкова страхотна. Ние ще добием жизнения опит, както се предполага на тази възраст, но в същото време ще бъдем заедно един път в годината. Това е най-доброто решение за двама ни.

— Ами ако един от нас се влюби в някой друг? — пита той. — Това няма ли да съсипе романа, ако накрая не бъдем заедно?

— Дали двамата главни герои ще се съберат накрая, не бива да определя щастливия или нещастен край на романа. Щом и двамата са щастливи, не е важно дали са щастливи заедно, или поотделно.

— А ако се влюбим един в друг? Преди да изтекат петте години?

Ненавистно ми е, че първата ми мисъл е, че не е възможно такъв младеж като Бен да се влюби в мен. Не знам от кое съм по-уморена. От белезите върху лицето ми или от себеподценяващите мисли за реакциите на хората, когато ги видят. Пропъждам тези мисли и се насилвам да се усмихна.

— Бен, разбира се, че ще се влюбиш в мен. Тъкмо това е причината за петгодишното правило. Ние се нуждаем от твърди принципи, за да не надделеят сърцата над разума, докато не завършиш своята книга.

Виждам в очите му, че Бен обмисля думите ми и после кимва. И двамата се умълчаваме за миг, сякаш претегляме условията на току-що сключеното споразумение. Но сетне той се обляга до мен на колата и казва:

— Ще се наложи да проуча любовните романи. Трябва да ми дадеш някои препоръки.

— Абсолютно мога да го направя. Може би тогава догодина ще можеш да повишиш оценката на целувката от седем на десет.

Той се смее, подпира лакът на колата и се извръща към мен.

— Питам само за всеки случай. Ако сцените с целувките са любимите ти в любовните романи, тогава кое ти харесва най-малко? Трябва да знам, за да не проваля нашата история.

— Когато книга, която е част от поредица, свършва на най-интересното място — отвръщам незабавно. — И мигновената любов.

— Мигновена любов? — мръщи се Бен.

Кимам.

— Когато двама герои се срещат и незабавно чувстват онази страхотна връзка помежду си.

Той повдига вежда.

— Фалън, мисля, че вече сме загазили, ако това е най-нелюбимата ти част в романите.

За миг се замислям над изявлението му. Може би е прав. Днешният ден, който прекарахме заедно, беше невероятен. Ако го опише в книга, аз най-вероятно ще завъртя очи и ще заявя, че е прекалено мелодраматично и нереално.

— Само не ми прави предложение за брак преди полета и мисля, че всичко ще е наред.

Той се смее.

— Почти съм сигурен, че ти предложих да се омъжиш за мен, когато по-рано лежахме в леглото ти. Но ще се постарая да не забременееш преди полета.

И двамата се усмихваме, когато Бен отваря вратата на колата и с жест ме подканва да вляза. След като потегляме, аз отварям чантата си и вадя лист и химикалка.

— Какво правиш?

— Давам ти домашно — отвръщам. — Ще ти напиша пет от моите любими любовни романи, с които да започнеш.

Напушва ме смях при мисълта за Бен, който пише роман за нашата история, но в същото време се надявам, че той наистина ще я напише. Не всеки ден едно момиче може да се похвали, че е главна героиня в романа, основан на действителните й отношения с автора на измислената история.

— По-добре да ме направиш по-забавна, когато създаваш моята героиня. И искам по-големи цици. И да съм с по-стегнато тяло.

— Тялото ти е идеално. Както и чувството за хумор — заявява той.

Не знам защо прехапвам отвътре бузата си, като че ли ме е срам да се усмихна. Откога ласкателството предизвиква смущение? Може би винаги е било така, но не са ме ласкали достатъчно, за да го зная.

Най-отгоре на списъка пиша името на ресторанта и днешната дата, в случай че той забрави.

— Ето — казвам, сгъвам листа и го пъхам в жабката на колата.

— Вземи още един лист — нарежда Бен. — Аз също искам да ти дам домашно. — Замисля се за миг и додава: — Има няколко неща. Първо…

Пиша номер едно.

— Да накараш хората да ти се присмиват. Поне веднъж седмично.

— Мислиш, че ще ходя на прослушване всяка седмица? — подсмихвам се аз.

Той кима.

— Да, докато не получиш ролята, която искаш. Номер две, трябва да излизаш на срещи. Преди малко каза, че аз съм първото момче, което водиш в апартамента си. Това не е достатъчен опит за момиче на твоята възраст, особено ако романът се основава на нашите отношения. Нуждаем се от повече чувство на тъга. Иди поне на пет срещи, преди отново да те видя.

— Пет? — Той е луд. Това е пет пъти повече, отколкото възнамерявах.

— И искам да се целунеш поне на две от тях.

Зяпвам го сащисано. Той кимва към листа в ръцете ми.

— Напиши го, Фалън. Това е задача номер три. Целуни две момчета.

— Да не би задача номер четири да е да си намеря сутеньор?

Бен се засмива.

— Не. Само три задачи. Да ти се присмиват поне веднъж седмично, да отидеш на пет срещи, да целунеш поне две от момчетата. Фасулска работа.

— За теб, може би. — Записвам глупавите му заръки, сетне сгъвам листа и го пъхам в чантата.

— Ами социалните медии? Позволено ли ни е да се следим взаимно във Фейсбук? — интересува се той.

По дяволите. Не се бях сетила за това, имайки предвид, че през последните две години не съм била много активна в социалните мрежи. Протягам се и грабвам телефона на Бен.

— Ще се блокираме един друг — осведомявам го. — Така няма да можем да шмекеруваме.

Бен страдалчески изпъшква, сякаш току-що съм му провалила плановете. Преглеждам нашите два телефона, търся профилите ни и ги блокирам във всички социални мрежи, които ми идват на ума. Когато приключвам, му връщам телефона, а от моя набирам мама.

Днес рано сутринта двете с нея закусихме, преди тя да тръгне за работа. Закуската беше и нашето сбогуване. Тя ще бъде за два дни в Санта Барбара, затова Амбър трябваше да ме закара до летището.

— Здравей — казвам, когато тя вдига.

— Здравей, скъпа — отвръща мама. — На летището ли си?

— Почти стигнах. Ще ти изпратя есемес, когато кацна в Ню Йорк, но дотогава ти вече ще си заспала.

Тя се смее.

— Фалън, майките не заспиват, когато децата им се носят в небето с повече от осемстотин километра в час. Ще оставя телефона включен, така че ми пиши веднага, след като се приземиш.

— Ще ти пиша, обещавам.

Бен ме поглежда с крайчеца на окото, вероятно се чуди с кого разговарям.

— Фалън, аз наистина съм щастлива, че правиш това — казва мама. — Но съм длъжна да те предупредя. Много ще ми липсваш и може да ти се сторя тъжна, когато ми се обаждаш, но не изпадай в носталгия по дома. Всичко с мен ще е наред. Обещавам. Мъчно ми е, че няма да се виждаме толкова често, но много се радвам, че предприемаш тази стъпка. И обещавам, че това е всичко, което ще кажа по този повод. Обичам те и се гордея с теб. Утре ще поговорим.

— Аз също те обичам, мамо.

Когато затварям, улавям Бен отново да ме гледа.

— Не мога да повярвам, че още не си ме представила на майка си — упреква ме той. — Ние ходим заедно вече от десет часа. Ако в най-скоро време не ни запознаеш, ще го приема като лична обида.

Не мога да сдържа смеха си, докато прибирам телефона в чантата си. Той се протяга, улавя ръката ми и не я пуска през целия път до летището.

Останалото време прекарваме в мълчание, като се изключи въпроса на Бен за номера на полета и лаконичното:

— Пристигнахме.

Вместо да спре колата на паркинга, както се надявах, Бен паркира пред входа. Чувствам се жалка, задето съм разочарована. Мислех, че Бен ще ме изпрати до изхода за пистата, след като ме докара чак до летището. Не бива да съм толкова алчна.

Той разтоварва двата ми куфара от багажника, аз грабвам чантата и ръчния багаж от колата. Бен затваря багажника и приближава към мен.

— Лек път — пожелава ми, целува ме по бузата и кратко ме прегръща. Аз кимам, а той се връща при колата.

— Девети ноември! — извиква Бен. — Не забравяй!

Усмихвам се и му махам, но вътрешно се чувствам объркана и разочарована от сдържаното му сбогуване.

Макар че може би така е по-добре. Донякъде изпитвах ужас от момента, когато ще се наложи да го гледам как потегля, а това недостойно за роман сбогуване някак си направи раздялата по-лека. Навярно точно заради това се ядосах.

Поемам дълбоко дъх и прогонвам мислите от главата си, докато наблюдавам отдалечаващата му се кола. Хващам куфарите и влизам вътре, тъй като до полета ми не остава много време. Летището е оживено, въпреки късния час, така че аз си проправям път през тълпата към гишето за регистрация. Разпечатвам бордната карта, чекирам багажа и се отправям към изхода за пистата.

Опитвам се да не мисля за това, което правя. Напускам мястото, в което съм живяла през целия си живот, за да се преместя в град, където не познавам никого. Мисълта ме изпълва с желанието да повикам такси и да се върна право в апартамента си, но не мога.

Трябва да направя това.

Длъжна съм да се заставя да си изградя нов живот, преди досегашният, в който просто съществувам, изцяло да ме погълне.

Нареждам се на опашката и вадя от чантата шофьорската си книжка, за да я покажа на служителя. Пред мен има петима души.

Петима души са достатъчни, за да се убедя да се откажа от преместването в Ню Йорк, затова затварям очи и започвам мислено да изреждам всичко, което ме привлича в Голямата ябълка. Сергиите с хотдог. Бродуей. Таймс Скуеър. Кулинарното шоу „Кухнята на Ада“. Статуята на свободата. Музеят за модерно изкуство. Сентръл Парк.

— Фаааалъъън!

Отварям рязко очи.

Обръщам се и виждам Бен, застанал до въртящата врата. Той се затичва към мен.

Като в забавен кадър.

Закривам устата си с длан и се опитвам да не избухна в смях, когато той бавно протяга ръце, сякаш се опитва да ме стигне.

— Нееее зааааминаааавай! — крещи той, докато бавно се промушва през множеството.

Хората наоколо се спират, за да видят за какво е цялата тази шумотевица. Искам да изровя голяма дупка и да се скрия в нея, но се смея толкова силно, за да не мисля за това колко засрамващо е всичко това. Какво, по дяволите, прави той?

Когато Бен най-после стига до мен, върху лицето му сияе огромна усмивка.

— Нали не си помисли, че просто ще те оставя и ще замина?

Свивам рамене, защото точно това си помислих.

— Би трябвало по-добре да познаваш гаджето си. — Той обхваща лицето ми в шепи. — Наложи се да добавя малко тъга, за да се опитам да направя тази целувка десетка. — Той впива устни в моите и ме целува с такава страст, че аз забравям за всичко. Абсолютно всичко. Забравям къде съм. Коя съм. Той е момче, а аз съм момиче и ние се целуваме… чувствата, възлите в стомаха ми, настръхналата кожа, ръката му в косата ми, ръцете ми, натежали като олово, а сега той се усмихва до устните ми.

Очите ми се отварят и клепачите ми потрепват, а аз дори не съм подозирала, че целувките могат да накарат клепачите да потрепват. Но те могат и моите току-що го направиха.

— По скалата от едно до десет? — пита той.

Имам чувството, че всичко наоколо се върти, затова бързо поемам дъх се опитвам да не се олюлея.

— Девет. Определено твърда деветка.

Бен свива рамене.

— Приемам. Но следващата година ще бъде единайсет. Обещавам. — Той ме целува по челото и ме пуска. Започва да се отдалечава заднешком, а аз усещам как всички хора ни зяпат, но на мен не ми пука. Точно преди да стигне до въртящата врата, Бен свива ръце на фуния около устата си и крещи: — Надявам се, че цял Ню Йорк ще ти се присмива!

Не мисля, че усмивката ми някога е била толкова широка. Вдигам ръка и му махам на раздяла, докато той изчезва.

Всъщност беше десетка.