Колийн Хувър
Девети ноември (4)

Глава 4

Бен

Какво, по дяволите, правя?

Тя се мести в Ню Йорк. Това е вечеря. Само една вечеря.

Но сериозно, какво, по дяволите, правя? Не бива да правя това.

Обувам дънки и надниквам в шкафа, за да намеря чиста тениска. Тъкмо я нахлузвам през глава и вратата се отваря.

— Здрасти — казва Кайл и се обляга на рамката. — Хубаво е, че си се прибрал у дома, за да се преоблечеш. — Господи. Не сега. — Искаш ли днес да вечеряш с мен и Джордин?

— Не мога. Имам среща. — Приближавам до скрина и грабвам одеколона. Не мога да повярвам, че Фалън доброволно се е приближила близо до мен, имайки предвид вонята, която се разнасяше днес от мен. Малко е неловко.

— О, така ли? И с кого?

Вземам портфейла от скрина и грабвам сакото.

— С гаджето ми.

Кайл се смее зад гърба ми, докато се промушвам покрай него и вървя по коридора.

— Гадже? — Той знае, че нямам гадже, затова ме следва по петите, за да измъкне още информация. — Знаеш, че ако кажа на Джордин, че си излязъл с гаджето си, тя ще ме бомбардира с въпроси, докато главата ми не експлодира. По-добре ме осветли малко повече по въпроса.

Засмивам се. Той е прав; приятелката му иска да знае всичко за всички. И поради някаква причина, откакто смята да се нанесе да живее при нас, тя смята, че вече сме семейство. А Джордин е особено любопитна, когато става дума за семейството.

Кайл се тътри след мен чак до колата. Улавя дръжката на вратата, преди да успея да я затръшна.

Аз се предавам, оставям вратата отворена и се пльосвам на седалката. Ето че пак се започва.

— Твоята приятелка има голяма уста, знаеш ли?

Той се обляга на вратата и ме гледа, скръстил ръце пред гърдите си.

— Тя се тревожи за теб, Бен. Всички се тревожим.

— Добре съм. Ще видиш. Всичко ще е наред.

Кайл мълчаливо се взира няколко секунди в мен, искайки този път да ми повярва. Но аз толкова много пъти съм го уверявал, че съм добре, че му е трудно да приеме думите ми за истина. И аз го разбирам. Но той няма представа, че този път наистина е различно.

Кайл се предава и затръшва вратата, без повече да каже нито дума. Знам, че той само се опитва да помогне, но няма нужда. Нещата действително ще се променят. Разбрах го в момента, в който днес видях Фалън.

* * *

Приближавам входната й врата точно в 17,05. Подранил съм, но както казах… тя заминава за Ню Йорк и аз никога повече няма да я видя. Допълнителни петдесет и пет минути с нея съвсем не са толкова много, колкото ми се иска.

Почуквам и вратата се отваря почти веднага. Амбър ми се усмихва и отстъпва настрани, за да вляза.

— Здравей, гадже на Фалън, за което не съм чувала. — Сочи дивана. — Сядай. Фалън е под душа.

Поглеждам дивана, а после коридора, водещ към спалнята на Фалън.

— Как смяташ, дали не се нуждае от помощта ми под душа?

Амбър се засмива, но след миг лицето й става сериозно.

— Не. Сядай.

Глен се е настанил на дивана срещу мен. Кимвам му, а той предупредително повдига вежда. Мисля, че точно това е моментът, за който Фалън ме беше предупредила.

Амбър прекосява всекидневната и сяда до Глен.

— Глен ми каза, че си писател.

Кимам.

— Бен Писателя. Това съм аз.

Тъкмо преди тя да изстреля втори въпрос, Фалън внезапно се появява в коридора.

— Здрасти. Стори ми се, че чух гласа ти.

По нея няма никакви признаци, че току-що е взела душ. Обръщам се към Амбър, а тя свива рамене.

— Не можеш да ме обвиниш за опита.

Ставам и поемам по коридора, соча зад гърба си към Амбър, но съм вперил поглед във Фалън.

— Твоята съквартирантка е дяволски коварна.

— Такава е — съгласява се Фалън. — А ти си подранил с един час.

— С петдесет и пет минути.

— Все същото.

— Не е.

Тя се извръща и върви заднешком към стаята си.

— Уморих се да се боря с теб, Бен. — Запътва се към банята, която се намира до стаята й. — Току-що приключих с опаковането на багажа. Дори още не съм започнала да се приготвям.

Настанявам се на мястото си върху леглото й.

— Не се притеснявай. Аз вече се настаних удобно. — Протягам се и вземам книгата, която лежи върху нощното шкафче. — Просто ще почета, докато свършиш.

Фалън надниква през пролуката на вратата на банята и поглежда към книгата в ръцете ми.

— Внимавай. Тази е много хубава. Може да те накара да размислиш за написването на любовен роман.

Сбърчвам нос и клатя глава. Тя се смее и отново изчезва в банята.

Отгръщам първата страница на книгата с намерението просто да я прелистя. Но преди да се усетя, вече съм на десета страница.

Седемнайсета страница.

Двайсета страница.

Трийсет и седма страница.

Боже, това е като наркотик.

— Фалън?

— Да? — отвръща тя от банята.

— Прочела ли си тази книга?

— Не.

— Е, трябва да я прочетеш, преди да заминеш за Ню Йорк, за да ми кажеш дали тя разбира, че той в действителност е неин брат.

Тя тутакси цъфва на вратата.

— Какво? — крещи. — Той е неин брат?

Ухилвам се.

— Хвана се.

Фалън върти очи и отново изчезва в банята. Аз се заставям да спра да чета и захвърлям книгата настрани. Оглеждам стаята на Фалън и откривам, че тя вече изглежда различно, отколкото преди един час, когато бях тук. Фалън е махнала всички снимки от нощното шкафче, а аз дори не успях да ги разгледам по-рано. Дрешникът й е почти празен, ако не се смятат няколкото кашона на пода.

Когато дойдох, забелязах, че Фалън все още е с роклята. Надявах се, че тя няма да размисли и да я прибере в багажа, преди да успея да се намеся.

С крайчеца на окото зървам движение, затова насочвам поглед към банята. Тя стои на вратата.

Погледът ми първо се спира на роклята. Мислено се поздравявам за избора. Деколтето на дрехата е достатъчно голямо, което ме радва, но искрено се съмнявам, че ще мога достатъчно дълго да отвърна очи от лицето й, за да погледна гърдите й.

Не мога да определя точно какво е различно в нея, защото тя дори не си е сложила грим, но някак си изглежда дори по-красива от преди. Радвам се, че насилих късмета си и я помолих да вдигне косата си, защото тя е събрана в хлабав кок на темето и прическата наистина много ми харесва. Ставам и приближавам към нея. Подпирам ръце на рамката над главата й и й се усмихвам.

— Дяволски красива — шепна аз.

Тя се усмихва и свежда глава.

— Чувствам се глупаво.

— Аз едва те познавам, затова не мога да споря за нивото на интелекта ти, защото можеш да се окажеш тъпа като галош. Но поне си красива.

Фалън се смее и за миг се втренчва в очите ми, но сетне погледът й се свежда към устата ми и, господи, искам да я целуна. Искам да я целуна толкова силно, че изпитвам физическа болка и усмивката ми се стопява.

— Какво не е наред?

Сгърчвам лице и се вкопчвам по-здраво в рамката на вратата.

— Толкова силно искам да те целуна, че правя всичко по силите си да се сдържа.

Фалън отмята глава и веждите й недоумяващо се сключват.

— Винаги ли изглеждаш така, сякаш всеки миг ще повърнеш, когато искаш да целунеш някое момиче?

Клатя глава.

— Не и преди да те срещна.

Тя изсумтява и се промъква покрай мен. Не това исках да кажа.

— Нямах предвид, че от мисълта да те целуна ми се повдига. Искам да кажа, че толкова зверски искам да те целуна, че чак стомахът ме присвива. Нещо като да те болят топките, но вместо тях ме боли стомахът.

Фалън прихва и закрива чело с длани.

— Какво ще правя с теб, Бен Писателя?

— Можеш да ме целунеш, за да се почувствам по-добре.

Тя клати глава и пристъпва към леглото.

— Няма начин. — Сяда и взема книгата, която допреди малко четях. — Прочела съм много любовни романи и знам кога е подходящият момент. И ако ще се целуваме, трябва да си струва да бъде описано в книга. След като ме целунеш, искам напълно да забравиш онова момиче Абита, за което постоянно говориш.

Заобикалям леглото и лягам от другата страна, редом до нея, където тя е опряла глава на таблата. Обръщам се настрани и се подпирам на лакът.

— Коя е тази Абита?

Фалън ми се усмихва.

— Точно така. От сега нататък, когато се запознаеш с някое момиче, по-добре го сравнявай с мен, а не с нея.

— Ще бъде абсолютно нечестно да те използвам като стандарт спрямо останалата част на женското население.

Фалън завърта очи, предполагайки, че отново се шегувам. Но честно, идеята да сравнявам която и да било жена с Фалън е просто абсурдна. Тя е несравнима. Истинска гадост е, че съм прекарал едва няколко часа с нея, а вече го знам. Почти ми се иска никога да не я бях срещал. Защото аз наистина не излизам с момичета, а тя се мести в Ню Йорк, ние сме само на осемнайсет и има толкова… много… неща.

Взирам се в тавана и се питам дали ще се получи. Как, по дяволите, ще й кажа довечера просто „сбогом“, след като знам, че никога вече няма да говоря с нея? Закривам очите си с ръка. Иска ми се днес да не бях влязъл в онзи ресторант. Не може да ти липсва това, което не познаваш.

— Все още ли мислиш да ме целунеш?

Облягам глава на възглавницата и я поглеждам.

— Вече съм отвъд целувките. Омъжи се за мен.

Тя се смее и се плъзва надолу върху леглото, за да е с лице към мен. Изражението й е нежно, върху устните й трепти лека усмивка. Протяга ръка и поставя длан върху бузата ми.

— Избръснал си се — проронва и прокарва палец по брадичката ми.

Не мисля, че съм в състояние да се усмихна, когато тя ме докосва така, защото няма абсолютно нищо хубаво във факта, че след тази нощ никога повече няма да се почувствам така. Това е дяволски жестоко.

— Ако те помоля, ще ми дадеш ли телефонния си номер?

— Не — почти незабавно отвръща тя.

Стискам устни и чакам да обясни категоричния си отказ, но тя мълчи. Просто продължава да прокарва пръст по линията на брадичката ми.

— А имейла?

Тя клати глава.

— Имаш ли поне пейджър? Факс?

Фалън се смее, толкова е приятно да чувам смеха й. Въздухът сякаш е станал прекалено тежък.

— Аз не искам да имам гадже, Бен.

— Значи късаш с мен?

Тя върти очи.

— Знаеш какво имам предвид. — Отдръпва ръката си от лицето ми и я слага на леглото между нас. — Ние сме само на осемнайсет. Аз се местя в Ню Йорк. Едва се познаваме. А и обещах на мама, че няма да се влюбя в никого, докато не навърша двайсет и три.

Съгласен, съгласен, съгласен и… какво?

— Защо двайсет и три?

— Моята майка смята, че по-голямата част от хората едва на двайсет и три осъзнават кои са и какво е мястото им на този свят, затова искам да съм сигурна, че съм наясно със себе си и с това, което искам от живота, преди да си позволя да се влюбя. Защото е много лесно да се влюбиш, Бен. Много по-трудно е, когато разлюбиш.

Има смисъл. Ако си Тенекиеният човек.

— Наистина ли вярваш, че можеш да контролираш дали да се влюбиш в някого, или не?

— Влюбването може и да не е осъзнато решение, но да се предпазиш от ситуация, в която то може да се случи и да го предотвратиш, е твой избор. Затова, когато срещна някой, в когото мисля, че може да се влюбя… просто се отдалечавам, докато не стана готова за любовта.

Леле. Прилича на Сократ с всички тези нейни житейски сентенции. Имам чувството, че трябва да си водя бележки. Или да поспоря с нея.

Но ако трябва да съм честен, изпитвам облекчение от думите й, защото се страхувах, че ще ме опияни с целувките си и до края на вечерта ще ме убеди, че сме сродни души. Защото Бог ми е свидетел, че ако ме беше помолила, аз щях да й се нахвърля с цялата си страст, макар да знам, че това е абсолютно последното, което трябва да направя. Момчетата не отказват на момичета като нея, независимо колко силно неприятни са им по-близките отношения. Момчетата зърват чифт хубави цици в комбинация със страхотно чувство за хумор и вече си мислят, че са открили шибания Свещен Граал.

Но пет години изглеждат цяла вечност. Аз съм почти сигурен, че след пет години Фалън дори няма да си спомня тази вечер.

— В такъв случай ще ми направиш ли услуга да ме потърсиш, когато навършиш двайсет и три?

Тя се смее.

— Бентън Джеймс Кеслър, след пет години ти ще бъдеш прекалено известен писател, за да ме помниш.

— Или може би ти ще бъдеш прекалено известна актриса, за да си спомняш за мен.

Фалън не отговаря нищо на това. Всъщност моят коментар я натъжава.

Ние оставаме притихнали в леглото й, без да помръдваме, с лице един към друг. Дори с белезите и тъгата в очите, тя все още е най-красивото момиче, което някога съм виждал. Устните й изглеждат толкова меки и подканящи, че аз се опитвам да не обръщам внимание на възела в стомаха си, но всеки път, когато погледна устата й, усилието да обуздая желанието си ме кара да се мръщя. Опитвам се да не си представям какво ще почувствам, ако се наклоня напред и я целуна. Ала тя е толкова близо, че наистина съжалявам, задето не съм прочел всички любовни истории, написани някога на тази земя, защото какво, по дяволите, може да направи една целувка достойна за роман? Трябва да знам, за да го постигна.

Фалън лежи на дясната си страна, а роклята, с която е облечена, открива голяма част от кожата й. Виждам откъде започват белезите — точно над китката, продължават по ръката и по шията и преминават през бузата й. Докосвам лицето й, точно така, както тя бе докоснала моето. Усещам я как потръпва под дланта ми, защото докосвам тази част, която тя допреди няколко часа дори не искаше да виждам. Прокарвам палец по брадичката й, сетне го плъзвам по дължината на шията. Тя цялата се напряга от милувката ми.

— Това притеснява ли те?

Погледът й се стрелка към мен.

— Не знам — прошепва.

Питам се дали съм единственият, който е докосвал белезите й. Имал съм инциденти в миналото, когато съм се изгарял в опитите си да се науча да готвя, затова знам какво е усещането, когато раната от изгаряне заздравява. Но нейните белези са много по-видими, отколкото при повърхностно изгаряне. На допир кожата й е много по-мека от нормалната кожа. По-нежна. Приятно ми е да я усещам под пръстите си и не мога да спра да я галя.

Тя ми позволява. В продължение на няколко минути нито един от двама ни не промълвява нито дума, докато аз не спирам да плъзгам пръстите си нагоре и надолу по ръката и шията й. Очите й се навлажняват, сякаш тя всеки миг ще заплаче. Това ме кара да се питам дали не й харесва. Мога да разбера защо се чувства смутена, но поради някаква откачена причина в този миг аз се чувствам много по-удобно с нея, отколкото през целия ден.

— Би трябвало да ги мразя заради теб — шепна, прокарвайки пръсти по белезите по горната част на ръката й. — Би трябвало да съм бесен заради теб, защото да преживееш нещо подобно сигурно е било изключително болезнено. Но поради някаква причина, когато те докосвам… харесва ми допира на кожата ти.

Не съм сигурен как Фалън ще приеме думите, току-що отронили се от устата ми. Но това е вярно. Внезапно се изпълвам с благодарност към тези белези… защото те са напомняне, че би могло да бъде много по-лошо. Тя би могла да загине в онзи пожар и сега нямаше да лежи редом с мен.

Спускам ръка надолу по рамото й, по ръката, а сетне я вдигам обратно. Когато погледите ни се срещат, виждам върху бузата й мокра следа от току-що търкулналата се сълза.

— Едно от нещата, които винаги се старая да си напомням, е това, че всеки човек има белези — промълвява тя. — И много от тях са по-страшни от моите. Единствената разлика е, че моите са видими, а на повечето хора не са.

Не й казвам, че е права. Не й казвам, че мога само да мечтая отвътре да съм толкова красив, колкото е тя отвън.