Колийн Хувър
Девети ноември (3)

Глава 3

Фалън

Моята майка е моят герой. Моят модел за подражание. Жената, каквато се стремя да бъда. Тя е изтърпяла моя баща седем години. Всяка жена, която е могла да издържи толкова дълго, заслужава почетен медал.

Когато на четиринайсет години ми предложиха главната роля в сериала „Детективът“, тя не беше сигурна дали да ми разреши да я приема. Мама ненавиждаше професията на баща ми заради всеобщото внимание. Ненавиждаше човека, в който популярността го бе превърнала. Казваше, че преди да стане известен актьор, той бил прекрасен и очарователен човек. Но след като славата завъртяла главата му, тя повече не можела да понася да бъде редом с него. Твърдеше, че 1993 година бележела началото на краха на техния брак, бума на популярността му и раждането на първото им и единствено дете: мен.

И поради това, когато снимките започнаха, мама направи всичко, което беше по силите й, да не позволи същото да се случи и с мен. Представете си какво означава за една изгряваща актриса да се намира на прага на зрелостта. Много е лесно да изгубиш връзка с реалността. Бях свидетел да се случва с мнозина от приятелите ми.

Ала мама ме предпази от това. Веднага щом режисьорът слагаше край на снимките за деня, аз се прибирах у дома, завръщайки се към списъка с ежедневните задължения и твърди правила. Не казвам, че мама беше прекалено строга. Просто за нея бях обикновена дъщеря, без да проявява към мен някакво специално отношение, независимо колко нарастваше популярността ми.

Освен това не ми позволи да се срещам с момчета, преди да навърша шестнайсет. Затова в първите няколко месеца след шестнайсетия ми рожден ден аз излязох на три срещи с три различни момчета. Беше забавно. Двама от тях бяха мои колеги, с които може би си бях разменила по някоя и друга целувка в гримьорната. Единият беше брат на моя приятелка. Но независимо с кого излизах на среща или колко много се забавлявах, всеки път, когато се прибирах у дома, мама подхващаше един и същ разговор с мен за това колко е важно да не се влюбвам, докато не достигна възрастта, когато истински ще познавам себе си. Тя все още ми го повтаря, въпреки че аз дори не ходя на срещи.

След развода с баща ми, мама се потопи в четенето на купища книги по самопомощ. Тя прочете всяка книга, която можа да намери, за изкуството да бъдеш родител, за брака, за това как да се преоткрие като жена. От прочетените книги бе стигнала до извода, че девойките повече се променят на възраст от шестнайсет до двайсет и три години, отколкото през всеки друг период от живота им. И за нея беше много важно през този промеждутък да не се влюбвам в някое момче, защото в противен случай никога нямаше да разбера как да обичам себе си.

Тя се запознала с баща ми на шестнайсет и го напуснала, когато е била на двайсет и три, затова смятам, че изборът на това възрастово ограничение донякъде е повлиян от личния й опит. Но имайки предвид, че аз съм само на осемнайсет и в близко бъдеще не възнамерявам да имам сериозна връзка, ми е лесно да следвам съвета й и да вярвам, че моята необвързаност е нейна заслуга. Това е най-малкото, което мога да направя.

Забавно ми е, че мама действително е убедена, че съществува някаква магическа възраст, когато жената най-после може да се оправи в собствените си кълчища. Но признавам, че един от любимите ми цитати принадлежи на майка ми.

„Никога няма да можеш да откриеш себе си, ако си изгубена в някой друг.“

Моята майка не е известна. Тя не е постигнала невероятна кариера. Дори не се е омъжила за любовта на живота си. Но има нещо, което винаги е била…

Права.

Затова, докато не се случи обратното, аз ще се вслушвам във всяка нейна препоръка, колкото и абсурдна да изглежда. Не помня мама да ми е дала лош съвет, така че независимо от това, че Бентън Джеймс Кеслър сякаш е излязъл от страниците на някой от любовните романи, с които и досега е наблъскана библиотечката в спалнята ми — този младеж няма никакви шансове с мен поне още пет години.

Но това не означава, че не исках да се покатеря в скута му, да го яхна върху пейката насред парка и да напъхам езика си в гърлото му. Наистина ми е много трудно да се сдържа, особено след като той призна, че ме смята за красива.

Не, почакайте.

„Дяволски красива“ бяха точните думи, които използва.

И макар че Бен изглежда прекалено добър, за да е истински и навярно е пълен с недостатъци и малки дразнещи навици, аз все още жадувам да прекарам остатъка от деня с него. А и кой знае? Въпреки че се местя в Ню Йорк, може би тази вечер все още има шанс да го възседна и да напъхам езика си в гърлото му.

Когато се събудих тази сутрин, мислех, че днешният ден ще бъде един от най-тежките през последните две години. Кой да подозира, че годишнината на най-лошия ден в живота ми може да завърши толкова хубаво?

— Дванайсет, трийсет и пет, приют — диктувам на Бен кода за влизане на територията на жилището ми. Той смъква прозореца на колата си и въвежда кода. Тази сутрин отидох с такси на срещата с баща ми, затова Бен предложи да ме докара до дома ми.

Соча празното място на паркинга, той свива натам и паркира до колата на съквартирантката ми. Двамата слизаме и аз заставам до колата му.

— Струва ми се, че трябва да те предупредя за нещо, преди да влезем — казвам.

Бен оглежда жилищната сграда, сетне притеснено извръща поглед към мен.

— Не живееш с истинското си гадже, нали?

Засмивам се.

— Не, нищо подобно. Съквартирантката ми се казва Амбър и навярно ще те засипе с милион въпроси, като се има предвид, че досега никога не съм престъпвала прага на апартамента ни в компанията на мъж. — Не знам защо ми беше толкова лесно да му го призная.

Бен небрежно ме прегръща през раменете и ние се отправяме към входа на сградата.

— Ако ме молиш да се преструвам, че сме просто приятели, няма да стане. Не възнамерявам да омаловажавам нашите отношения заради съквартирантката ти.

Аз се смея и го водя към входната врата на апартамента. Машинално вдигам ръка, за да почукам, но вместо това завъртам дръжката. Това все още е моят дом, поне за следващите десет часа, така че не съм длъжна да чукам.

Бен сваля ръка от раменете ми, за да ме пропусне да мина първа. Оглеждам всекидневната и забелязвам Амбър да стои до кухненския плот с гаджето си. Двамата с Глен ходят заедно вече една година и макар че нито един от тях не го е изрекъл открито, аз съм почти сигурна, че той ще се нанесе при нея на секундата, след като тази вечер си тръгна.

Амбър вдига глава и тутакси се опулва, когато забелязва Бен зад гърба ми.

— Здрасти! — поздравявам весело, сякаш няма нищо необичайно, че водя у дома симпатичен младеж, за когото никога досега не съм споменавала.

Ние прекосяваме всекидневната, а през цялото време Амбър не сваля очи от Бен.

— Здравей — отвръща тя накрая, все още втренчена в Бен. — Кой си ти? — Поглежда към мен и сочи Бен. — Кой е той?

Бен пристъпва напред и подава ръка.

— Бентън Кеслър — представя се и разтърсва ръката й. После се протяга и стиска ръката на Глен. — Наричайте ме просто Бен. — Ръката му отново се обвива около раменете ми. — Аз съм гаджето на Фалън.

Засмивам се, но се оказвам единствената. Глен оглежда Бен от главата до петите.

— Гадже? — пита той и насочва вниманието си към мен. — Той знае ли, че се местиш в Ню Йорк?

Кимвам.

— Знае го от първата секунда на нашето запознанство.

Едната вежда на Амбър се стрелва нагоре.

— Което се е случило… кога?

Тя е смутена, защото знае, че й казвам всичко. А наличието на гадже определено е част от „всичко“.

— О, човече! — възкликва Бен и свежда поглед към мен. — Колко време мина, бебче? Един… два часа?

— Най-много два.

Амбър присвива очи и ги вперва в мен. Вече няма търпение да чуе всички подробности и е бясна, задето трябва да чака Бен да си тръгне, за да ги узнае.

— Ние ще сме в моята стая — подхвърлям небрежно.

Бен им махва бързо, сетне сваля ръка от рамото ми и преплита пръсти с моите.

— Беше ми приятно да се запознаем. — После сочи към коридора. — Ще последвам Фалън, за да видя какви гащички е обула днес.

Ченето на Амбър увисва, а Глен прихва. Аз избутвам ръката на Бен, шокирана от дръзката му шега.

— Не, ти ще ме последваш в стаята ми, за да ми помогнеш да опаковам багажа.

Бен обидено нацупва долната си устна. Завъртам очи и го повеждам по коридора към стаята си.

Двете с Амбър сме най-добри приятелки вече повече от две години. Веднага след завършването на гимназията се преместихме да живеем заедно в този апартамент. Което означава, че аз живея тук само половин година, затова имам чувството, че ще опаковам нещата, които току-що съм разопаковала.

Когато влизаме в моята стая, Бен затваря вратата зад себе си. Погледът му блуждае из стаята и аз му отпускам няколко минути, за да удовлетвори любопитството си, преди да отворя куфара. Апартаментът в Ню Йорк, където ще живея, е напълно обзаведен, така че единствените вещи, които ще взема, са дрехи и тоалетни принадлежности. Всичко останало е в дома на майка ми.

— Ти четеш? — пита Бен.

Стрелвам поглед през рамо и виждам, че ровичка из книгите на лавиците.

— Обичам да чета. Трябва да побързаш да напишеш книга, защото тя вече фигурира в моя списък от КЗЧ.

— Твоя списък КЗЧ?

— Книги за задължително четене — пояснявам.

Бен издърпва една книга от лавицата и чете заглавието на гръбчето.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но не мисля, че ще ти харесат книгите, които ще напиша. — Той я връща на мястото й и изважда друга. — Ти явно си падаш по любовни романи, а те не са по моята част.

Спирам да преглеждам ризите в дрешника и се втренчвам в него.

— Не — въздъхвам разочаровано. — Само не ми казвай, че ти си един от онези претенциозни читатели, които съдят за хората по книгите, които харесват.

Бен тутакси клати глава.

— Съвсем не. Просто не знам как да пиша любовни романи. Аз съм на осемнайсет. Едва ли може да се каже, че съм експерт в любовните дела.

Излизам от дрешника и се облягам на вратата.

— Никога ли досега не си бил влюбен?

Бен кимва.

— Разбира се, че съм бил, но тази история едва ли заслужава да се опише в роман, така че това не е моето поле за изява. — Той се пльосва на леглото и се обляга на таблата, без да откъсва поглед от мен.

— Мислиш ли, че Стивън Кинг в реалния живот е бил убит от клоун? — питам го аз. — А да не би Шекспир да е изпил шишенце с отрова? Разбира се, че не, Бен. Неслучайно това се нарича художествена измислица. Ти дрънкаш глупости.

Той ми се усмихва от леглото, а позата му ме изпълва с трепетно вълнение и кара страните ми да поруменеят. Внезапно ми се приисква да го помоля да се отъркаля в чаршафите ми, за да усетя уханието му, когато тази нощ си легна. Но сетне си спомням, че тази нощ няма да спя върху тях, защото ще летя за Ню Йорк. Извръщам се към дрешника, за да не види пламналото ми лице.

Бен тихо се смее.

— Току-що си помисли нещо мръсно.

— Как ли пък не — промърморвам хапливо.

— Фалън, ние сме гаджета вече от два часа. Мога да те чета като отворена книга и съм сигурен, че в момента тази книга е пълна с еротични сцени.

Засмивам се и започвам да свалям ризите от закачалките. Не ми се занимава да ги сгъвам, докато не реша как ще ги опаковам, затова просто ги мятам в средата на пода.

Свалила съм почти една четвърт от ризите в дрешника, преди отново да погледна към Бен. Той е скръстил ръце зад главата си и ме наблюдава как събирам багажа. Не съм очаквала наистина да се спусне да ми помага, защото навярно само ще ми се пречка. Явно и Бен смята така, но ми е приятно, че въпреки това иска да прекара още малко време с мен.

Докато пътувахме насам, реших да не го разпитвам за мотивите за постъпката му. Разбира се, моята неувереност не спира да се пита какво, по дяволите, прави момче като него с момиче като мен, ала всеки път, когато мисълта се прокрадне в главата ми, си припомням разговора, който водихме на пейката. Повтарям си, че всичко казано от Бен изглеждаше искрено — че той наистина ме намира за привлекателна. А и честно, имайки предвид цялата ситуация, какво значение имаше всичко това? Аз се местя на другия край на страната, така че каквото и да се случи през следващите няколко часа едва ли ще повлияе по някакъв начин върху живота ми. На кого му пука, че този младеж просто иска да се напъха в гащичките ми? Всъщност дори предпочитам да иска това. За пръв път от две години някой ме кара да се чувствам желана, затова не смятам да се обвинявам, задето това ми доставя удоволствие.

Влизам в дрешника и чувам как Бен набира номер на телефона си. Притихвам, докато той провежда разговора си.

— Може ли да запазя маса за двама за тази вечер в седем?

Тишината в стаята е осезаема, докато чакам да чуя какво е следващото, което ще каже Бен. За последните два часа сърцето ми работи много по-усилено, отколкото през целите два последни месеца.

— Бентън Кеслър. К-Е-С-Л-Ъ-Р. — Отново тишина. — Идеално. Много ви благодаря. — Още тишина.

Ровя в горното чекмедже, опитвайки да се държа така, сякаш в момента не отправям горещи молитви към Бог аз да съм вторият на тази вечеря. Чувам го да се размърдва на леглото и да става, затова се обръщам и виждам, че върви към мен. Ухилва се и надзърта през рамото ми към чекмеджето, в което се ровя.

— Тук ли държиш гащичките си? — Той се пресяга и грабва едни. Аз ги измъквам от ръката му и ги хвърлям към куфара.

— Долу ръцете — нареждам му.

Бен ме заобикаля и подпира лакът на стената на дрешника.

— Щом опаковаш бельото си, това означава, че не ходиш гола. Така че по метода на изключването, стигам до извода, че в момента си с прашки. Сега остава само да разбера какъв е цветът им.

Продължавам да хвърлям съдържанието на чекмеджето към куфара.

— Нужно е много повече от няколко разговора, за да се намърдаш в гащичките ми, Бен Писателя.

— О, нима? — хили се той. — Като например? Изискана вечеря? — Оттласква се от стената на дрешника и пъха ръце в джобовете на дънките си. — Защото случайно имам запазена маса за седем часа тази вечер в „Шато Мармон“.

— Не може да бъде! — засмивам се аз. — Заобикалям го и отново влизам в дрешника, опитвайки се да скрия от него огромната усмивка на лицето си. Благодаря ти, Господи. Той ще ме води на вечеря. Но когато стигам до дрешника, усмивката ми помръква. Какво, по дяволите, ще облека? Последният път, когато излязох на среща, гърдите ми дори още не бяха напълно оформени!

— Фалън О’Нийл — казва той, застанал на прага на дрешника. — Ще излезеш ли с мен тази вечер?

Въздъхвам и свеждам поглед към скучните ми дрехи.

— И какво, по дяволите, ще облека за „Шато“? — Извръщам се към него и мръщя лице. — Не може ли просто да отидем в „Чипотле“ или някъде другаде?

Бен се смее, влиза в дрешника и ме избутва настрани. Започва да преглежда дрехите в дъното.

— Прекалено дълго — мърмори, докато отмята закачалките една по една. — Прекалено грозно. Прекалено ежедневно. Прекалено натруфено. — Най-накрая спира и сваля една закачалка.

Обръща се и вдига нагоре черна рокля, която имах намерение да изхвърля още когато мама ми я купи.

Тя винаги ми купува дрехи с надеждата, че ще ги нося. Дрехи, които не прикриват белезите ми.

Клатя глава, издърпвам роклята от ръката му и я окачвам обратно на закачалката. Грабвам няколкото рокли с дълги ръкави и ги измъквам от закачалките.

— Тази ми харесва.

Бен поглежда роклята, която той ми е избрал, отново я сваля от закачалката и я тиква в ръцете ми.

— Но аз искам да облечеш тази.

Аз я бутам обратно.

— Не искам да я облека, искам да нося тази.

— Не — заинатява се Бен. — Аз плащам за вечерята и аз избирам какво да гледам, докато се храня.

— Тогава аз ще платя вечерята и ще облека роклята, която аз избрах.

— В такъв случай отменям вечерята в „Шато Мармон“ и отиваме в „Чипотле“.

— Мисля, че току-що имахме първата караница като двойка — въздъхвам аз.

Той се усмихва и ми подава избраната от него рокля.

— Ако се съгласиш да я облечеш тази вечер, можем да се сдобрим още тук, в дрешника.

Бен е непреклонен. Но аз няма да облека проклетата рокля. Ако откровеността ще ми помогне, ще заложа на тази карта.

Въздъхвам обезсърчено.

— Мама ми купи тази рокля миналата година, когато беше във вихъра на мисията си „Да излекуваме Фалън“. Но тя нямаше представа колко зле се чувствам в своята кожа. Така че, моля те, не настоявай да облека тази рокля, защото се чувствам много по-удобно в дрехите, които скриват по-голямата част от кожата ми. Не желая да притеснявам околните, а ако облека нещо подобно, те ще се чувстват неловко, докато ме гледат.

Челюстта на Бен се стяга и той отмества поглед от мен към роклята в ръката му.

— Добре — предава се и пуска роклята на пода.

Най-после.

— Но ти си виновна, задето хората се чувстват неловко, когато те гледат.

Дори не се опитвам да прикрия смайването си. Това е първото нещо, което ми е казал през днешния ден, което ме накара да се почувствам, сякаш разговарям с баща си. Няма да лъжа, заболя ме. Прокашлям се, защото от думите му в гърлото ми сякаш заседна огромна буца.

— Това не беше много мило — тихо промълвявам.

Бен пристъпва към мен. Дрешникът ми не е много голям. Определено не се нуждая от близостта му. Особено след обидното му изказване.

— Но е вярно — настоява той.

Затварям очи, защото не мога да гледам устните, произнасящи толкова ненавистни думи.

Поемам дълбоко дъх, за да се успокоя, но той секва, когато пръстите му отмятат косата от лицето ми. Неочакваният физически контакт ме заставя да стисна още по-силно клепачи. Чувствам се толкова глупаво, задето не мога да го накарам да си тръгне или поне да го изблъскам от дрешника. Но поради някаква причина не мога да се движа, нито да говоря. И да дишам, като капак на всичко.

Бен отмества кичурите от челото ми и прокарва пръсти през тях, така че изцяло открива лицето ми.

— Ти си пуснала дълга коса, защото не искаш хората да те виждат. Носиш дълги ръкави и ризи с яки, защото мислиш, че това помага. Но не е така.

Имам чувството, че думите му се превръщат в юмруци, които се забиват право в корема ми. Отдръпвам лице от ръката му, но продължавам да държа очите си затворени. Опасявам се, че отново ще заплача, а вече пролях достатъчно сълзи за една тъпа годишнина.

— Хората не се чувстват неловко, защото са видели белезите ти, Фалън. Те се чувстват неловко, защото когато те погледнат, ти им показваш, че не е редно да го правят. И повярвай ми — ти си една от тези, които хората искат да гледат. — Усещам как пръстите му докосват челюстта ми и аз потръпвам. — Лицето ти има най-невероятните черти. Знам, че това е странен комплимент, но е вярно. — Пръстите му се плъзгат нагоре по брадичката, докато не докосват устните ми. — И устните ти.

Мъжете ги гледат, защото искат да ги вкусят, а жените — от завист, защото ако техните имаха такъв цвят, никога нямаше да си купят червило.

От гърдите ми се изтръгва нещо средно между смях и ридание, но все още не се осмелявам да го погледна. Стоя вцепенена като дърво и се опитвам да отгатна къде ще е следващото му докосване. Какви ще са следващите му думи.

— Само веднъж в живота си съм срещал момиче, което имаше толкова дълги и красиви коси като твоите, но вече ти казах за Абита. И само за сведение, тя не може да стъпи и на малкия ти пръст, въпреки че страхотно се целуваше.

Чувствам как ръцете му се повдигат и той отмята косата ми зад раменете. Бен е толкова близо, че вижда как се повдигат и спускат гърдите ми. Но, мили боже, изведнъж ми става толкова трудно да дишам, сякаш неочаквано съм се озовала на три хиляди метра надморска височина.

— Фалън — изрича той властно, настоявайки за вниманието ми. Пръстите му хващат брадичката ми и повдигат лицето ми. Когато отварям очи, той е много по-близо, отколкото съм си представяла. Взира се в мен с остър поглед. — Хората искат да те гледат. Повярвай ми, аз съм един от тях. Но когато всичко в теб крещи: „Извърни се“, хората правят точно това. Единственият човек, на когото му пука за няколкото белега върху твоето лице, си самата ти.

Толкова ми се иска да му повярвам. Ако можех да повярвам на всичко, което той казва, може би тогава животът ми щеше да означава за мен много повече, отколкото сега. Навярно бих могла да сторя точно това, което мама твърди, че трябва да направи всяко момиче на моята възраст: да открия коя действително съм аз. Не да се крия от себе си.

По дяволите, аз дори не се обличам заради себе си. Обличам се в това, което според мен хората предпочитат да нося.

Погледът на Бен се премества върху ризата ми и за пръв път забелязвам, че дробовете му поемат въздух със същото усилие, както и моите. Той вдига ръка към горното копче на ризата ми и го разкопчава. Аз рязко поемам въздух. Когато пръстите му се придвижват към второто копче, мога да се закълна, че той поема дъх на пресекулки.

Не знам какво прави и съм ужасена, че Бен всеки миг ще стане първият човек, който ще види какво се крие под тази риза. Но дори и животът ми да зависи от това, аз не мога да намеря думите, за да го спра.

Когато и второто копче е разкопчано, той преминава на третото. Преди да го откопчае, очите на Бен срещат моите и аз виждам, че в момента той е изплашен не по-малко от мен. Погледите ни остават приковани един в друг, докато той не стига до последното копче. Когато и то е разкопчано, аз свеждам очи.

Виждам, че е разголена само тясна ивица малко под пъпа ми, затова не се чувствам истински разголена. Но скоро и това ще се случи, защото Бен бавно вдига ръце към горните краища на ризата ми. Преди да направи следващото движение, аз отново стискам здраво клепачи.

Не искам да видя изражението на лицето му, когато разбере колко силно е обгоряло тялото ми. Ако трябва да съм точна, почти цялата лява половина. Това, което вижда той върху бузата ми, е само малка част в сравнение с онова, което се крие под дрехите.

Усещам, че ризата ми се разтваря и колкото по-голяма част от мен се разголва, толкова ми е по-трудно да сдържа сълзите си. Това е най-неподходящият момент на света да се поддам на емоциите, но предполагам, че за сълзите никой момент не е идеален.

Чувам тежкото му дишане, както и рязкото свистене, което излиза от гърдите му, когато ризата ми е напълно разтворена. Искам да го изтикам от дрешника, да захлопна вратата и да се скрия, но точно това правех през последните две години. Поради причини, които не мога да обясня, аз не го моля да спре.

Бен изхлузва ризата от раменете ми и бавно я плъзга надолу по ръцете ми. Дърпа я надолу, докато не пада на пода. Усещам докосването на пръстите му до ръцете ми, но съм прекалено засрамена, за да помръдна, тъй като отлично знам какво вижда той в момента.

Пръстите му се придвижват нагоре от китките и по ръцете, а по бузата ми се търкулва първата сълза. Ала сълзата ми ни най-малко не го смущава. Кожата ми настръхва, когато Бен продължава да плъзга пръсти нагоре към лактите. Вместо да стигне до раменете, той спира. Аз все още не се осмелявам да отворя очи.

Чувствам нежния допир на челото му до моето и това, че той диша също толкова тежко като мен, е единственото, което в този миг ме дарява с утеха.

Стомахът ми се свива, когато ръцете му се отпускат върху колана на дънките ми.

Това стигна твърде далеч.

Твърде, твърде, твърде далеч, но единственото, на което съм способна, е дълбоко да поема дъх и да позволя на пръстите му да разкопчаят копчето на дънките, защото колкото и силно да е желанието ми да го спра, имам чувството, че той не ме разсъблича за удоволствие. Не съм сигурна какво прави, но съм прекалено парализирана, за да попитам.

Дишай, Фалън. Дишай. Дробовете ти се нуждаят от приток на въздух.

Челото му все още е опряно до моето и аз усещам учестеното му дишане върху устните си. Имам чувството, че очите му са широко отворени, докато наблюдава ръцете си, свалящи ципа.

Когато смъква водача на ципа до долу, той пъхва ръце под плата на дънките, при това го прави толкова небрежно, че аз започвам да вярвам, че изобщо не се притеснява да докосва белезите от лявата ми страна. Смъква дънките надолу по бедрата ми и бавно прикляква. Дъхът му се движи надолу по тялото ми, докато не усещам, че спира при корема, но устните му нито веднъж не са докоснали кожата ми.

Когато дънките са свалени до глезените ми, вдигам първо единия, после другия крак и ги прекрачвам.

Нямам представа какво ще стане после. Какво ще се случи по-нататък? Какво. Ще се случи. По-нататък?

Очите ми все още са затворени и аз не знам дали той стои изправен, или е коленичил. Или се е отдръпнал.

— Вдигни ръце — изрича той.

Гласът му е груб и звучи толкова отблизо, че се сепвам и неволно отварям очи. Той стои право пред мен и държи роклята, която преди малко хвърли на пода.

Аз го поглеждам и съм абсолютно смаяна от изражението на лицето му. Очите му горят с див блясък, сякаш едва се сдържа да не разкъса бельото ми.

Бен прочиства гърлото си.

— Моля те, вдигни ръце, Фалън.

Аз ги вдигам, а той наглася роклята на главата ми и пъха ръцете ми в ръкавите. Дърпа я надолу, докато главата ми не се промушва през деколтето, а после я приглажда по извивките на тялото ми. Когато роклята най-сетне е на мястото си, Бен повдига косата ми и я пуска да падне свободно по гърба. Прави крачка назад и ме оглежда от главата до петите. Прокашля се, но когато заговорва, гласът му звучи дрезгаво.

— Дяволски красива — заявява той и устните му бавно се извиват в усмивка. — И цветът е червен.

Червен?

Поглеждам надолу към роклята, но тя определено е черна.

— Гащичките ти — уточнява Бен. — Техният цвят е червен.

Аз издавам звук, който би трябвало да е смях, но повече прилича на задавено хълцукане. Тогава осъзнавам, че сълзите продължават да се стичат по страните ми, затова вдигам ръце, за да ги изтрия, но те не спират да текат.

Не мога да повярвам, че той току-що ме разсъблече, за да се наложи. Не мога да повярвам, че аз му го позволих. Сега съвсем точно знам какво имаше предвид Бен, когато каза, че му е трудно да контролира негодуванието си, когато се натъкне на някой пълен абсурд. Той смята, че моята несигурност е абсурдна и бе решил да го докаже.

Бен пристъпва напред и ме прегръща. Всичко в него е успокояващо и топло и аз не знам как да откликна. Той слага едната си ръка на тила ми и притиска лицето ми към гърдите си. Сега аз се смея заради нелепите сълзи, защото кой реагира така? Кое момиче плаче, когато за пръв път го разсъблича момче?

— Това е рекорд — заявява Бен и ме отдръпва от гърдите си, за да ме погледне. — Да разплача гаджето си по-малко от три часа след началото на връзката ни.

Аз отново се смея, притискам лице към гърдите му и го прегръщам. Защо той не беше до мен преди две години, когато се свестих в болницата? Защо ми бяха нужни цели две години, преди най-после да се сдобия с поне малко самочувствие?

След минута или две се опитвам да обуздая променливите си емоции и най-после се овладявам достатъчно, за да осъзная, че когато притискам лице към двудневната тениска на Бен, от него не се разнася чак толкова приятно ухание.

Отстъпвам назад и отново прокарвам пръст под очите си. Вече не плача, но съм сигурна, че гримът ми се е размазал и цялото ми лице е изплескано със спирала.

— Ще нося тази тъпа рокля само при едно условие — заявявам. — Да се прибереш у вас и да си вземеш душ.

Усмивката му грейва още по-широко.

— Това вече беше част от плана ми.

Двамата се умълчаваме за известно време, а после аз нямам сили нито миг повече да остана в този дрешник. Завъртам раменете му и го изтиквам в спалнята.

— Часът е вече почти четири — осведомявам го. — Върни се към шест и аз ще съм облечена и готова за излизане.

Той се отправя към вратата на стаята, но преди да излезе, се обръща.

— Искам довечера да вдигнеш косата си.

— Не си насилвай късмета.

Той се смее.

— Защо, по дяволите, съществува късметът, ако не мога да го насилвам?

Соча вратата.

— Тръгвай. Вземи душ. И се обръсни.

Той отваря вратата и понечва да се върне.

— Да се обръсна, така ли? Да не би довечера да възнамеряваш да докоснеш с устни лицето ми?

— Тръгвай — нареждам през смях.

Бен затваря вратата, но аз чувам какво казва на Амбър и Глен, когато влиза във всекидневната.

— Те са червени! Гащичките й са червени!