Колийн Хувър
Девети ноември (28)

Глава 28

Бен

Ръкописът, който вчера оставих пред вратата на Фалън, съдържа 83 456 думи. В първите пет глави има приблизително 23 000 думи, преди тя да стигне до писмото. Лесно би могла да прочете 23 000 думи за три часа. Ако е започнала да чете веднага, след като го оставих, би трябвало да е свършила да чете първата част до три сутринта.

Но вече е почти полунощ. Изминаха двайсет и четири часа, откакто я видях да взема ръкописа и да затваря вратата. Което означава, че е имала повече от двайсет допълнителни часа, но тя все още не е тук.

Което означава, че очевидно няма да дойде.

По-голямата част от мен очакваше, че тя няма да се появи днес, но една малка частица все още таи надежда. Не мога да кажа, че нейният избор е разбил сърцето ми, защото това би означавало, че сърцето ми все още е цяло.

То е разбито вече цяла година, така че решението на Фалън да не дойде не променя нищо — то си остава все така осакатено, както през изминалите триста шейсет и пет дни.

Изненадан съм, че служителите на ресторанта ми позволиха да чакам толкова дълго в това сепаре. Седя тук едва ли не от зазоряване с надеждата, че Фалън цяла нощ е чела ръкописа. Сега вече наближава полунощ и това означава, че съм прекарал в това сепаре цели осемнайсет часа. Ще се наложи да оставя много щедър бакшиш.

В 23:55 оставям бакшиша. Не искам да бъда тук, когато часовникът възвести настъпването на десети ноември. По-добре да изчакам последните пет минути в колата си.

Когато отварям вратата на ресторанта, сервитьорката ме изпраща със съчувствен поглед. Сигурен съм, че никога не е виждала някой да чака толкова дълго, след като явно му е била вързана тенекия, но поне ще разполага с интересна история, която да разказва.

Часът е 23:56, когато приближавам паркинга.

Часът е 23:56, когато я виждам да отваря вратата и да излиза от колата си.

Все още е 23:56, когато сграбчвам с ръце тила си и рязко вдишвам хладния ноемврийски въздух, за да се убедя, че дробовете ми още работят.

Фалън стои до колата си и вятърът издухва кичури коса върху лицето й, докато тя ме гледа от другия край на паркинга. Имам чувството, че ако направя една крачка към нея, от тежестта в моето сърце земята под краката ми ще се пропука. Двамата стоим неподвижно няколко секунди.

Тя свежда поглед към телефона в ръката си, а сетне го насочва отново към мен.

— Часът е 23:57, Бен. Имаме само три минути, за да го направим.

Взирам се слисано в нея, недоумявайки какво иска да каже. Че ще си тръгне след три минути? Че ми дава само три минути, за да й кажа нещо в своя защита? Въпросите се тълпят в главата ми, когато зървам, че ъгълчето на устата й се повдига в усмивка.

Тя се усмихва.

В мига, в който осъзнавам, че Фалън се усмихва, аз хуквам. Прекосявам паркинга за броени секунди. Прегръщам я и я притискам към гърдите си, а когато усещам как ръцете й ме обвиват в отговор, аз реагирам като най-големия анти алфа-мъжкар.

Разплаквам се като шибано бебе.

Още по-здраво притискам тила й към себе си и заравям лице в косата й. Държа я толкова дълго, че вече нямам представа дали все още е девети ноември или вече е настъпил десети. Но датата няма значение, защото възнамерявам да я обичам всеки божи ден.

Фалън охлабва хватката си и се отдръпва от рамото ми, за да ме погледне. Сега и двамата се усмихваме и аз не мога да повярвам, че това момиче е намерило в сърцето си прошка за мен. Но го е направила и аз го виждам по лицето й. Виждам го в очите й, в усмивката й, в начина, по който се държи. Усещам го в нежната милувка на пръстите й, когато изтрива сълзите ми.

— Гаджетата в романите плачат ли толкова много като мен? — питам я аз.

Тя се смее.

— Само истински страхотните.

Притискам чело о нейното и стискам очи. Искам да задържа този миг колкото може по-дълго. Само защото тя е тук и само защото ми е простила, не означава, че е дошла, за да ми обещае вечна любов. И аз трябва да съм готов да го приема.

— Бен, трябва да ти кажа нещо.

Отдръпвам се и я гледам. Сега, когато виждам сълзи в нейните очи, вече не се чувствам толкова жалък. Тя протяга ръце и нежно гали бузата ми.

— Не дойдох, за да ти простя.

Усещам как челюстта ми се сковава, но се опитвам да се отпусна. Знаех, че има такава вероятност. И аз съм длъжен да уважа решението й, без значение колко ще ми е тежко.

— Ти си бил на шестнайсет — продължава Фалън. — Преживял си едно от най-страшните неща, което са можели да сполетят едно дете. Онази нощ си постъпил така не защото си бил лош човек, Бен. А защото си бил един изплашен тийнейджър и понякога хората допускат грешки. Ти прекалено дълго си таил огромна вина в душата си. Не можеш да молиш за прошката ми, защото няма какво да ти прощавам. По-скоро обратното — аз съм тук, за да помоля за твоята прошка, Бен. Защото аз познавам сърцето ти, Бен, и твоето сърце е способно само на любов. Трябваше да го осъзная още миналата година, когато се усъмних в теб. Още тогава трябваше да ти дам шанс да ми обясниш. Ако просто те бях изслушала, щяхме да си спестим цяла година на болка и страдание. Така че заради това… те моля да ми простиш. Толкова съжалявам. Надявам се, че ще можеш да ми простиш.

Фалън се взира в мен с искрена надежда — сякаш действително вярва, че отчасти е виновна за всичко, което някога сме преживели.

— Ти нямаш право да ми се извиняваш, Фалън.

Тя въздъхва дълбоко и кимва.

— Тогава и ти нямаш право да ми се извиняваш.

— Добре — съгласявам се. — Прощавам си.

Тя се смее.

— И аз си прощавам.

Фалън вдига ръце към косата ми, заравя пръсти в нея и ми се усмихва. Погледът ми зърва превръзката върху лявата й китка и тя го забелязва.

— О. Едва не забравих най-важната част. Затова толкова закъснях. — Тя започва да развързва превръзката. — Направих си татуировка. — Вдига китката си, на която има малка татуировка във формата на разтворена книга. Върху едната отворена страница е нарисувана комедийна маска, а върху другата — трагична. — Книги и театър — обяснява Фалън смисъла на татуировката. — Моите две любими неща. Направих я преди около два часа, когато осъзнах колко безумно съм влюбена в теб. — Тя ме гледа с блестящи от сълзи очи.

Издишам рязко и улавям китката й. Поднасям я към устните си и я целувам.

— Фалън — промълвявам. — Ела у дома с мен. Искам да те любя и да заспя до теб. А на сутринта ще ти приготвя закуската, която ти обещах миналата година. Препържен бекон и яйца на очи.

Тя се усмихва, но не се съгласява на закуската.

— Всъщност утре ще закусвам с татко.

Да чуя, че ще закусва с баща си ме изпълва с още по-голямо щастие, отколкото ако се беше съгласила да закусва с мен. Знам, че баща й не е идеалният родител, но той все пак й е баща. Изпитвам огромна вина, задето съм отговорен за голяма част от напрежението в техните отношения.

— Но ще дойда у вас с теб — додава тя.

— Добре — отвръщам. — Тази нощ си моя. Просто ще отложа закуската за вдругиден. И за всеки следващ ден до другия девети ноември, когато ще падна на коляно и ще ти направя най-достойното за роман предложение за брак за всички времена.

Тя ме шляпва по гърдите.

— Това беше огромен спойлер, Бен! Докато четеше любовните романи, не се ли научи, че трябва да се предупреждава при наличие на спойлери?

Аз се ухилвам и доближавам устни до нейните.

— Внимание, спойлер. И те заживели дълго и щастливо. И после я целувам.

И целувката е дванайсетка.

* * *

Не е край.

Далеч не е.