Колийн Хувър
Девети ноември (26)

Глава 26

Фалън

Оставям листа и вземам още една книжна кърпичка. Не мисля, че съм спряла да плача, откакто започнах да чета. Проверявам телефона и виждам есемес от баща си.

Здравей! С удоволствие, ти също ми липсваш. Кажи ми къде и кога и аз ще бъда там.

Опитвам се да не се разплача, когато чета съобщението, но не успявам, тъй като сега разбирам, че заради насъбраната горчилка съм пропиляла толкова добри спомени, които сме могли да имаме двамата. Просто ще трябва да наваксаме през следващите няколко години.

Спирам да чета, за да хапна. Да помисля. Да дишам. Вече е почти седем вечерта, а аз съм прочела едва половината от ръкописа. Обикновено изчитам една книга за няколко часа, но този ръкопис е най-трудното четиво в живота ми. Не мога дори да си представя колко му е било тежко на Бен да го напише.

Поглеждам следващата страница, опитвайки се да реша дали имам нужда от още една почивка, преди отново да се захвана с четене. Когато виждам, че следващата глава описва нашата първа среща в ресторанта, решавам да продължа. Трябва да разбера какво го е подтикнало да се появи там през онзи ден. И най-важното: защо е решил да стане част от живота ми.

Сядам отново на дивана и поемам дълбок дъх. А след това започвам да чета четвърта глава от ръкописа на Бен.

Роман на Бен

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Осемнайсет години

 

„Някой ме отегчава. Май съм аз.“

Дилън Томас

 

Ръката ми виси отстрани на леглото и тъй като ръката ми се опира в килима, заключавам, че леглото няма рамка или пружина. Матракът просто лежи на пода.

Аз лежа по корем. Половината от тялото ми е увито в чаршаф, а лицето ми е заровено във възглавницата.

Мразя подобни моменти. Когато се събуждам толкова дезориентиран, че нямам представа къде съм или кой лежи в леглото до мен. Обикновено лежа достатъчно дълго, за да осъзная къде се намирам, преди да се раздвижа с надеждата да не събудя човека, който е в стаята с мен. Но тази сутрин е различно, защото който и да е бил в леглото с мен, вече е буден. Чувам шума на шуртяща вода.

Опитвам се да преброя колко пъти се е случвало това — когато съм се напивал до такава степен, че на следващия ден не помня почти нищо. Предполагам, че са най-малко пет пъти през тази година, но сега е най-зле. Обикновено помня с кого съм бил на купон. С кой приятел. С кое момиче съм флиртувал, преди всичко да потъне в пълен мрак. Но в момента нямам никакъв спомен.

Сърцето ми започва да бие силно и пулсираща болка пронизва слепоочията ми. Знам, че трябва да стана и да намеря дрехите си. Трябва да се огледам и да се опитам да разбера къде се намирам. Да се опитам да си спомня къде може да съм оставил колата си. Може дори да се наложи отново да позвъня на Кайл. Но той ще бъде последният ми вариант, защото днес не съм в настроение за поредното конско.

Малко е да се каже, че той е разочарован от това, в което се бях превърнал. Нищо у дома не е същото от онзи ден, когато преди две години нашата майка умря.

Е… аз не съм същият. Кайл и Иън се надяват, че моята стръмно спускаща се надолу спирала, по която се нося, скоро ще смени посоката и ще се изстреля нагоре. Двамата вярваха, че след като завърша гимназия, ще започна да се отнасям сериозно към колежа, но не се получи така, както навярно са си го представяли. Всъщност оценките ми са толкова ниски, заради многото ми отсъствия, че аз дори не съм сигурен, че ще избутам семестъра.

Но се опитвам. Бог ми е свидетел, че се опитвам. Всяка сутрин се събуждам и си казвам, че днес ще е по-добре. Днес ще е денят, когато ще се отърся от чувството на вина. Но после нещо се случва и събужда онова чувство, което искам да удавя, преди да се е появило. И точно това правя. Давя всичко с алкохол, приятели и момичета. И поне през остатъка от нощта не се налага да мисля за извършените грешки. За живота, който разруших.

Мисълта заставя очите ми да се отворят и да срещнат слънчевата светлина, струяща в стаята. Примижавам и закривам очи с длан. Изчаквам няколко секунди, преди да се опитам да стана и да намеря дрехите си. Когато най-после се изправям на крака, откривам панталона. После виждам тениската, която облякох вчера преди да отида на занятия.

Но след това? Нищо. Не помня абсолютно нищо.

Намирам обувките си и ги нахлузвам. Когато съм напълно облечен, отделям една секунда, за да огледам стаята. Изобщо не ми изглежда позната. Приближавам се до прозореца и надзъртам навън. Виждам, че се намирам в жилищен блок. Обаче нищо наоколо не ми е познато, но това може да се дължи на факта, че все още не мога изцяло да отворя очи, за да видя по-надалеч. Всичко ме боли.

Много скоро ще разбера къде се намирам, защото зад мен се отваря вратата на банята. Стискам здраво очи, защото нямам представа коя е тя или какво ще очаква от мен.

— Добро утро, слънчице!

Познатият й глас изпълва стаята и с мълниеносна скорост се забива право в сърцето ми. Коленете ми омекват, сякаш всеки миг ще се подгънат под мен. Всъщност мисля, че точно това се случва. Аз се улавям за най-близкия стол и рухвам на него, обхващайки главата си с ръце. Не мога дори да я погледна.

Как е могла да причини подобно нещо на Кайл?

Как е могла да ми позволи аз да му го причиня?

Джордин приближава към мен, но аз отказвам да я погледна.

— Ако смяташ да повръщаш, най-добре го направи в банята.

Клатя глава с надеждата да заглуша гласа й, апартаментът й да изчезне, да изтрия второто най-лошо нещо, което съм извършвал в живота си.

— Джордин. — Когато чувам немощния си глас, разбирам защо тя си мисли, че всеки миг ще повърна. — Как се случи това?

Чувам как тя се пльосва върху матрака на леглото, намиращо се на няколко крачки от мен.

— Ами — подхваща, — сигурна съм, че е започнало с един или два шота. Няколко бири. Няколко готини момичета. И е завършило, когато ми се обади разплакан в полунощ и пелтечеше нещо за някаква дата и как трябва да се прибереш у дома, но си прекалено пиян и не искаш да звъниш на Кайл, защото щял яко да ти се разсърди. — Тя става и се отправя към дрешника. — И повярвай ми, наистина щеше да побеснее. А ако му кажеш, че си пренощувал тук, за да не разбере, Кайл ще се разсърди на мен. Така че по-добре да не ме изпортваш, Бен. Иначе ще те убия.

Мозъкът ми се опитва да смели информацията, но Джордин говори прекалено бързо.

Значи аз съм й се обадил? За помощ?

Ние не сме…

Господи, не. Тя не би могла да го направи. Аз, от друга страна, изглежда не мога да се контролирам, когато се намирам в такова състояние. Но поне съм се обадил на Джордин, преди да извърша нещо глупаво. Двамата с Кайл са заедно от достатъчно дълго време, затова я чувствам като сестра и би трябвало да й се доверя, че няма да каже на Кайл. Но въпросът все още остава… защо бях гол? В нейното легло?

Джордин излиза от дрешника и днес за пръв път я поглеждам. Тя изглежда както обикновено. Изобщо не е виновна. Може би малко уморена, но както винаги се усмихва.

— Тази сутрин ти видях голия задник — прихва тя. — Какви, по дяволите, си ги свършил? Казах ти да вземеш душ, но след това трябваше да си направиш труда поне да се облечеш. — Джордин мръщи лице. — Сега ще трябва да пера чаршафите.

Тя се захваща да дърпа чаршафите от матрака.

— Надявам се, че когато се преместя да живея при Кайл, ще започнеш да носиш боксерки или нещо друго. Не мога да повярвам, че бях принудена да спя на дивана, докато пияният ти задник се ширеше върху цялото ми легло. — Искам да я помоля да говори по-бавно, но с всяка нейна изречена дума изпитвам все по-голямо облекчение. — Вечно ще си ми задължен.

Усмивката изчезва от лицето й, когато Джордин сяда отново върху матрака срещу мен. Накланя се напред и ме гледа с искрена загриженост.

— Не искам да се бъркам в живота ти. Но обичам брат ти и веднага щом договорът ми за наем изтече, ние ще заживеем заедно. Така че ще го кажа само веднъж. Слушаш ли ме?

Кимвам.

— От раждането ни е дадено само едно тяло и една душа. И те са единствените, които ще получим, така че от нас зависи да се грижим за тях. Никак не ми е приятно да ти го казвам, Бен, но в момента ти си в най-лошата форма, която изобщо може да съществува. Ти си депресиран. Постоянно си потиснат. Ти си само на осемнайсет и аз дори не проумявам откъде се снабдяваш с алкохол^[1], но пиеш прекалено много. И колкото и братята ти да се опитват да ти помогнат, никой не може насила да те накара да поискаш да станеш по-добър човек. Само ти можеш да го направиш, Бен. Затова, ако в теб е останала все още някаква надежда, ти предлагам да я изровиш от глъбините на душата си, защото ако не я намериш, никога няма да станеш по-добър, отколкото си сега. И ще повлечеш към дъното и братята си, защото те много те бичат.

Тя се взира в мен достатъчно дълго, за да осъзная думите й. Звучи като майка и тази мисъл ми действа като удар по главата.

Изправям се.

— Свърши ли? Защото сега бих искал да намеря колата си.

Джордин разочаровано въздъхва и това ме кара да се почувствам зле, но не желая тя да забележи, че в този момент мога да мисля единствено за майка си и за това какво би си помислила, ако ме види в днешното състояние.

* * *

След няколко есемеса до приятели откривам къде е колата ми. Когато Джордин ме закарва до мястото, аз се замислям дали да й се извиня. Слизам от нейната кола и застивам до полуотворената врата, чудейки се какво да й кажа. Накрая се накланям и я поглеждам.

— Извини ме за поведението отпреди малко. Оценявам, че ми помогна миналата нощ и благодаря, че ме докара дотук. — Затварям вратата, но тя ме извиква и слиза от колата. Поглежда ме над капака.

— Снощи… когато се обади… Ти постоянно повтаряше нещо за днешната дата и… не желая да любопитствам. Но знам, че това е годишнината, свързана със смъртта на майка ти. Мисля, че може би ще се почувстваш по-добре, ако отидеш да я видиш. — Свежда поглед и потропва с пръсти по капака на колата. — Помисли за това, става ли?

Взирам се за секунда в нея, сетне бързо кимвам, преди да се кача в моята кола.

Знам, че са изминали две години. Не е нужно да ми се напомня. Всеки ден, когато се събуждам и поемам първата глътка въздух, си спомням за онзи ден.

* * *

Стискам волана, изпълнен с нерешителност дали да изляза от колата. Чувствам се достатъчно зле, че изобщо съм на гробището. Никога досега не съм идвал на гроба й. Не изпитвам необходимостта да го правя, защото не вярвам, че тя наистина е тук. Понякога разговарям с мама. Разбира се, това е монолог, но аз въпреки това й говоря. Не смятам, че трябва да се взирам в надгробния й паметник, за да го правя.

Тогава защо съм тук?

Може би съм се надявал, че това ще ми помогне. Но истината е, че аз се примирих със смъртта на мама. Разбирам защо го е направила. И знам, че ако не бе решила да отнеме собствения си живот, ракът много скоро щеше да го стори вместо нея. Но изглежда всички в семейството ми смятат, че не мога да продължа напред. Че тя ми липсва толкова много, че това се отразява върху живота ми.

Тя действително ми липсва, но аз го преживях. Ала не мога да преживея онова, което направих през онази нощ.

Послушах Кайл, когато той ми каза никога повече да не споменавам Фалън или баща й. Не съм ги търсил в интернет. Не минавам с колата покрай домовете, в които живеят сега. По дяволите, аз дори не знам къде живеят. И не възнамерявам да узнавам. Кайл беше прав, че трябва да стоя по-далеч от тях. Пожарът бе обявен за нещастен случай и последното, от което се нуждая, е да събудя у някого подозрения за онази нощ.

Но все още мисля всеки ден за онова момиче. Тя изгуби кариерата си заради мен. Страхотна кариера. Такава, за каквато повечето хора могат само да мечтаят. И стореното от мен през онази нощ ще я преследва до края на живота й.

Понякога се питам с какво се занимава тя сега. Няколко пъти исках да я открия — може би дори да я видя отблизо — просто, за да проверя колко силно е пострадала при пожара. Не знам защо. Мисля, че по някакъв начин това ще ми помогне да продължа напред, ако се уверя, че тя е добре. Но единственото, което ме спира да я намеря, е вероятността, че тя може да не е добре. Животът й може да е много по-лош, отколкото съм си представял и аз се страхувам какво ще стане с мен, ако наистина се окаже така.

Тъкмо се каня да запаля колата и да потегля, когато друга кола спира на паркинга редом до моята. Вратата на шофьора се отваря и дори преди той да излезе от автомобила, усещам как гърлото ми пресъхва.

Какво прави той тук?

Веднага го познавам по тила, ръста, маниерите. Донован О’Нийл е разпознаваема личност и имайки предвид, че през онзи нощ гледах лицето му върху екрана на телевизора по всички канали, никога няма да мога да го залича от паметта си.

Озъртам се, питайки се дали да не потегля, преди да ме забележи. Но той не обръща внимание на нищо наоколо. В дясната си ръка държи букет хортензии. Запътва се към нейния гроб.

Той е тук, за да посети моята майка.

Внезапно мислено се пренасям обратно в онази нощ, когато стоях в същата кола и го наблюдавах от другата страна на улицата. Усещането е същото, само че сега го наблюдавам от любопитство, а не от омраза. Той не остава дълго на гроба. Сменя увехналия букет със свежия. Взира се за миг в надгробния паметник, после се връща при колата си.

По действията му си личи, че редовно прави това. И за миг аз изпитвам вина, задето си мислех, че никога не му е пукало за нея. Защото очевидно това не е така, щом като след две години все още продължава да посещава гроба й.

На път към колата той поглежда часовника си, после ускорява крачка. Явно закъснява за някъде. И поради някакво чудо в главата ми се пръква мисълта, че това е свързано с дъщеря му. Казвам си да спра, когато протягам ръка към стартера. Заповядвам си на висок глас: „Не го прави, Бен“, с надеждата, че ще се вслушам в себе си.

Но днес любопитството надделява, защото аз следвам колата му, когато излиза от гробището и нямам никаква представа защо го правя.

* * *

Паркирам през няколко коли от неговата, пред ресторанта, пред който той спря. Наблюдавам го как влиза в заведението. Виждам към някой става и го прегръща — момиче — и толкова силно стискам челюстта си, че ме заболява.

Това трябва да е тя.

Дланите ми започват да се потят. Не съм убеден, че наистина искам да я видя. Но съм сигурен, че няма да си тръгна оттук, когато тя е толкова близо, без поне да вляза вътре и да мина покрай масата им. Трябва да знам. Необходимо ми е да знам какво съм й причинил.

Преди да вляза вътре, грабвам лаптопа, за да има върху какво да се съсредоточа, докато седя там сам. Или поне да се преструвам, че съм зает с нещо. Когато пристъпвам вътре, не мога да видя лицето й, за да се уверя, че е Фалън. Тя е с гръб към мен. Опитвам се да не ги зяпам, за да не привлека вниманието на баща й.

— Маса или сепаре? — пита сервитьорката.

Кимвам към сепарето зад тяхното.

— Може ли да се настаня там?

Тя ми се усмихва и взема менюто.

— Сам ли сте днес?

Кимвам отново и жената ме води до сепарето. Сърцето ми препуска толкова бързо, че нямам кураж да я погледна, когато минавам край сепарето им. Сядам на дивана, с гръб към тях. Надявам се след няколко минути да събера смелост. В крайна сметка няма нищо нередно, че съм тук. Не знам защо имам чувството, сякаш нарушавам закона, когато просто седя в заведение в очакване на обяда си.

Слагам ръцете върху масата и сплитам пръсти. Опитвам се да измисля множество причини, за да се обърна и да погледна през рамо, но се боя, че ако го направя, няма да мога да отместя поглед. Нямам представа какво съм й причинил и се боя, че ако погледна в очите й, ще видя в тях печал.

Но в същото време се страхувам, че ако не погледна в очите й, няма да узная, че може би тя е щастлива.

— Закъснях само с половин час, Фалън. Престани да се цупиш и да ми натякваш — казва баща й.

Той я нарече по име. Това определено е тя. Само след няколко минути ще мога да се срещна лице в лице с момичето, чийто живот едва не отнех.

За щастие, се приближава сервитьор, за да вземе поръчката ми, разсейвайки ме от собствените ми мисли. Изобщо не съм гладен, но въпреки това поръчвам, защото кой идва в ресторант и не поръчва храна? Не желая да привличам внимание към себе си.

Сервитьорът се опитва да завърже разговор с мен за това, че зад гърба ми седи мъж, който прилича на Донован О’Нийл, актьора, изиграл Макс Епкот. Преструвам се, че не се сещам кой е и мъжът е силно удивен. Аз просто искам той да се махне час по-скоро. Накрая сервитьорът се отдалечава и ме оставя на спокойствие. Облягам се назад, опитвайки се да чуя за какво разговарят.

— Ами, да. Малко съм потресен, но това е истината — казва баща й.

Чакам нейния отговор. Пропуснах какво й бе казал преди това заради словоохотливия сервитьор, но съдейки по мълчанието й, явно не е нещо, което е искала да чуе.

— Фалън? Ще кажеш ли нещо?

— Какво трябва да кажа? — Тя не звучи щастлива. — Да не би да очакваш да те поздравя?

Усещам как баща й се обляга назад.

— Е, надявах се, че ще се зарадваш за мен.

— Да се зарадвам за теб?

Добре. Каквото и да й е казал, я е ядосало. Тя притежава дързост, не мога да й го отрека.

— Не подозирах, че отново мога да стана баща.

Не мога да определя как се чувствам аз при тази новина. За секунда си спомням, че този мъж някога е бил влюбен в моята майка и това би могло да се случи с тях, ако ракът не я бе убил.

Искам да кажа… знам, че не ракът я уби. А пистолетът. Но и в двата случая, виновен беше ракът.

— Да се изпразниш във влагалището на двайсет и четири годишна жена не те прави баща — изрича Фалън.

Аз тихо се смея. Не знам защо, но само да слушам как тя разговаря с него, облекчава малко вината ми. Може би защото винаги съм си я представял като кротка, тиха девойка, потънала в самосъжаление. Но тя се държи като бунтарка, която не се бои да каже какво мисли.

И все пак… това е безумие. Аз не би трябвало да съм тук. Кайл ще ме убие, ако разбере какви ги върша.

— Нима смяташ, че нямам право да се наричам баща? Тогава какъв съм аз за теб?

Не бива да подслушвам личния им разговор. През следващите няколко минути се опитвам да се съсредоточа върху лаптопа, който донесох със себе си, но само превъртам екраните, преструвайки се, че работя, докато през цялото време слушам какво говори този нетактичен кретен баща й.

От мястото си я чувам как въздъхва.

— Ти си непоносим. Сега разбирам защо мама те е напуснала.

— Майка ти ме напусна, защото преспах с най-добрата й приятелка. Личността ми няма нищо общо с това.

Как е могла моята майка да обикне този мъж?

Сега, като мисля за това, вече не съм толкова сигурен, че го е обичала. Изглежда той е писал всички онези писма и есемеси. Никога не видях нищо, което тя му е изпратила, така че може би връзката им е била кратка и чувствата са били само от негова страна и той все още не може да ги преодолее.

Тази мисъл ме кара да се чувствам по-добре. Потръпвам, като си помисля, че моята майка е била просто обикновена жена, която понякога е вземала погрешни решения в отношенията си с мъжете, а не онази всезнаеща героиня, чийто навярно измислен образ пазя в паметта си.

Сервитьорът прекъсва разговора им, за да донесе обяда им. Аз въртя очи, когато той се преструва, че току-що е забелязал, че обслужва самия Донован О’Нийл. Чувам го как моли Фалън да направи снимка на двамата с баща й. Застивам на мястото си, питайки се дали тя ще се изправи и ще мога да я видя.

Но няма никакво значение дали съм готов или не, защото тя току-що ги посъветва да си направят селфи, след което се запътва към тоалетната. Фалън минава покрай мен и в секундата, когато се появява в полезрението ми, дъхът ми секва.

Тя върви в противоположната посока, затова не мога да видя лицето й. Виждам само косата й. Фалън има дълга, гъста и права тъмнокестенява коса, със същия цвят като този на обувките й, която се спуска чак до кръста.

И дънките й. Те й прилягат толкова идеално, че сякаш са шити по поръчка — прилепват по всяка извиква, от бедрата до глезените. Обгръщат я плътно като втора кожа и аз неволно се питам какви гащички носи под тях. Защото не виждам очертанията на бельо. Може да носи прашки, но може и да… какво става, по дяволите, Бен? Откъде ти хрумнаха подобни мисли?

Пулсът ми се ускорява, защото знам, че трябва да се махна оттук. Трябва да стана и да си тръгна и да приема факта, че изглежда всичко с нея е наред. Баща й може и да е кретен, но тя изглежда отлично умее да отстоява себе си, така че близостта ми до тях няма никому да донесе нищо добро.

Но, по дяволите, сервитьорът толкова се е прехласнал по вниманието, което му оказва самият Донован О’Нийл, че е сляп и глух за всичко друго наоколо. Дори не ме е грижа за храната, нека само ми донесе сметката, за да платя и да изчезна оттук.

Започвам нервно да треса коляното си. Тя се задържа прекалено дълго в тоалетната. Знам, че всеки миг ще излезе и аз нямам представа дали да я погледна, да се извърна, да се усмихна или да си плюя на петите, или… мамка му, какво да правя? Тя излиза.

Гледа надолу и аз все още не мога да видя лицето й, но тялото й отпред е още по-съвършено, отколкото отзад.

Когато вдига поглед към мен, стомахът ми се свива. Имам чувството, че сърцето ми започва да се разтапя в гърдите. За пръв път от две години виждам точно какво съм й причинил.

От горната част на лявата й буза, покрай окото и до самата й шия има белези. Белези, които е получила заради мен. Някои са по-избледнели от останалите, но ясно се виждат, тъй като кожата е с розов оттенък, по-светла и по-нежна, отколкото останалите, незасегнати части. Но не белезите изпъкват върху лицето й. А зелените й очи, които в момента се взират право в мен. Неувереността, стаена в тях, достатъчно красноречиво показва колко много съм й навредил.

Тя вдига ръка и дръпва кичур коса върху устата си, прикривайки някои от белезите. В същото време главата й се свежда към пода, дългата коса се спуска като завеса върху лицето й и скрива повечето от белезите. Продължавам да я гледам, защото не мога да откъсна поглед, болката в гърдите ми е толкова силна. Мисля за това какъв ад е била онази нощ за нея. Колко изплашена е била. Колко болка и страдания е понесла през месеците, докато се е възстановявала.

Стискам ръцете си в юмруци, защото никога досега не съм изпитвал по-огромно желание да поправя всичко. Искам да падна на колене пред нея и да я помоля да ми прости, задето съм й причинил толкова болка. Задето съм погубил кариерата й. Задето съм я заставил да мисли, че трябва да крие лицето си с косата си, когато тя е толкова дяволски красива.

Тя не подозира. Няма представа, че вдигайки поглед, е погледнала право в очите на човека, разрушил живота й. Не знае, че съм готов да дам всичко, за да притисна устни до тази буза — да целуна белезите, за които аз съм виновен, да й кажа колко безумно съжалявам.

Тя не подозира, че едва сдържам сълзите си само като гледам лицето й, защото то е едновременно прекрасно и толкова пропито с болка. Страхувам се, че ако веднага не й се усмихна, ще избухна в сълзи заради нея.

И тогава, когато тя минава край мен, се случва нещо, всичко в гърдите ми се стяга. Защото изпадам в паника, че това, което току-що премина между нас — онази плаха усмивка — никога повече няма да се повтори. Не знам защо това толкова ме тревожи, тъй като до днешния ден аз дори не бях сигурен, че някога ще пожелая да я видя.

Но сега, след като я видях, не съм сигурен, че искам да спра. А фактът, че баща й, който в момента е точно зад мен, срива самочувствието й, като й казва, че не е достатъчно красива, за да бъде актриса, ме кара да се покатеря през преградата на това сепаре в тяхното и да го удуша. Или поне да се покатеря в сепарето при нея и да я защитя.

Сервитьорът избира точно този момент, за да ми донесе храната. Опитвам се да ям. Наистина се опитвам, но целият треперя и не съм на себе си от начина, по който баща й разговаря с нея. Бавно дъвча, докато слушам как баща й все повече лицемерничи. Отначало изпитвам облекчение, когато чувам, че тя планира да се премести от Лос Анджелис.

Браво на теб, мисля си.

Сега, когато знам, че тя има достатъчно смелост да се премести в другия край на страната, за да се опита отново да стане актриса, я уважавам много повече, отколкото съм уважавал когото и да било в живота си. Но да слушам баща й, който не спира да й повтаря, че няма шансове да бъде актриса, ме изпълва с такова неуважение, каквото не съм изпитвал към никого другиго.

Чувам как баща й се прокашля.

— Знаеш, че нямах това предвид. Нямах предвид, че си паднала дотам, че да озвучаваш аудиокниги. Просто можеш да постигнеш успешна кариера на друго поприще, след като повече не можеш да играеш. Озвучаването на аудиокниги се заплаща ниско. Както впрочем и работата на Бродуей.

Не чувам какво му отговаря тя, защото пред очите ми се спуска червена пелена. Не мога да повярвам, че този мъж — баща, който е длъжен да закриля и насърчава дъщеря си, готова да приеме такова предизвикателство — й говори подобни неща. Може би проявява жестокост, защото я обича и иска тя да бъде достатъчно корава, за да се справи с трудностите на живота, но това момиче е изтърпяло достатъчно болка и страдания.

Разговорът замира за миг. Достатъчно дълго, за да помоли баща й да му допълнят чашата с вода. Достатъчно дълго, за да долее сервитьорът моята чаша и достатъчно, за да стана и отида до тоалетната, да се опитам да се успокоя и да се върна на мястото си, без да удуша мъжа в сепарето зад мен.

— Заради теб ми се иска завинаги да зачеркна мъжете от живота си — заявява тя.

По дяволите, заради баща й аз самият искам тя завинаги да зачеркне мъжете. Ако мъжете наистина са толкова повърхностни като този, всички жени би трябвало завинаги да ги зачеркнат.

— Това не би трябвало да е проблем — отвръща баща й. — Доколкото ми е известно, си ходила само на една среща, при това преди повече от две години.

И в този миг цялото ми благоразумие се разбива на пух и прах.

Нима той не помни какъв ден е днес? Нима няма абсолютно никаква шибана представа какво е преживяла дъщеря му през последните две години? Сигурен съм, че тя е прекарала цяла година да се възстановява и благодарение на няколкото секунди, през които надникнах в очите й, мога да кажа, че тя не притежава нито капка самочувствие. А сега той й навира в лицето факта, че тя не се е срещала с момчета от онзи нещастен случай?

Ръцете ми треперят, толкова съм бесен. Мисля, че съм дори по-бесен, отколкото през онази нощ, когато подпалих колата му.

Измъквам се от сепарето, неспособен да се спра. Но проклет да съм, ако позволя това момиче да прекара още една секунда без някой, който да я защити както трябва.

Плъзгам се на дивана до нея.

— Извини ме, че закъснях, бебче — заявявам и я прегръщам през раменете.

Тя се сковава под ръката ми, но аз продължавам. Притискам устни до слепоочието й и неволно вдъхвам аромата на шампоана й, ухаещ на цветя.

— Проклетите лосанджелиски задръствания — промърморвам.

Протягам ръка към баща й и преди да изрека името си, в главата ми се мярва въпросът дали той ще го разпознае по някакъв начин, след като е бил близък с майка ми. Няколко години след смъртта на баща ми, тя си е възвърнала моминското име, така че той може би няма представа кой съм. Поне се надявам.

— Аз съм Бен — представям се. — Бентън Джеймс Кеслър. Гаджето на дъщеря ви.

В изражението на лицето му няма и намек, че ме е познал. Той няма представа кой съм.

Баща й стиска ръката ми, а аз искам да го издърпам през масата и да го фрасна яко с юмрук през зъбите. И вероятно щях да го направя, ако не усетих как тя все повече се напряга до мен. Облягам се назад, притеглям я към себе си и шепна в ухото й:

— Просто се включи в играта.

В този миг в главата й сякаш светва ярка крушка, защото в същата секунда объркването върху лицето й се измества от възторг. Тя ми се усмихва, обляга се на мен и проронва:

— Не мислех, че ще успееш да дойдеш.

Аха, искам да кажа. И аз също не мислех, че ще седя тук. Но тъй като навярно не мога да направя живота ти още по-лош на тази дата, поне мога да се опитам да го направя малко по-добър.