Колийн Хувър
Девети ноември (24)

Глава 24

Фалън

Изпускам листа с името на баща си. Той пада на пода ведно с още няколко, които току-що прочетох.

Избутвам ръкописа от коленете си и припряно се изправям. Хуквам към спалнята и избирам врата номер едно. Вземам душ с надеждата да се успокоя достатъчно, за да продължа да чета, но плача през цялото време. Нито един шестнайсетгодишен младеж не бива да преживява това, на което е бил подложен Бен, но аз все още нямам отговор на въпроса какво общо има всичко това с мен. Но сега, след като знам, че баща ми е бил свързан по някое време с майката на Бен, имам чувството, че скоро ще науча всичко. Не съм много сигурна, че искам да продължа да чета, но след като вече съм започнала, не мога да спра. И въпреки че ми се повдига и в продължение на петнайсет минути ръцете ми треперят от страх да прочета какво общо има баща ми с всичко това, се заставям да продължа.

Минава поне половин час, преди да събера смелост да се върна към ръкописа. Сядам отново на дивана и се захващам да чета оттам, където бях спряла.

Роман на Бен

 

ГЛАВА ВТОРА

Шестнайсет години

 

„Когато човек изгаря своите мостове,

се получава много хубав пламък.“

Дилън Томас

 

Най-после Кайл се е прибрал у дома. Както и Иън. Ние седим край кухненската маса и разговаряме за всичко, освен за това защо нашата майка е мразила живота си по-силно, отколкото е обичала нас. Кайл ми казва, че днес съм бил много смел. Той се отнася с мен все едно още съм на дванайсет, макар че аз съм мъжът в къщата, откакто той напусна дома ни преди шест месеца.

Иън се обажда на една от онези фирми, които почистват. Един от полицаите навярно е оставил визитната им картичка върху кухненския плот, знаейки, че ще се нуждаем от помощ. Аз дори не подозирах, че съществуват такива фирми, но Иън спомена за някакъв филм „Почистване до блясък“, който бил гледал преди няколко години, в който се разказвало за две жени, които по този начин си изкарвали прехраната.

От фирмата изпратиха двама мъже. Единият не говореше английски, а другият изобщо не говореше. Той записваше всичко в бележника си, който държеше в предния джоб на униформата си.

Когато приключват работата си, те идват при мен в кухнята и ми подават бележка.

Не влизайте в спалнята поне четири часа, докато килимът изсъхне. Дължите 200 долара.

Откривам Кайл във всекидневната.

— Струва 200 долара.

Двамата отиваме да търсим Иън, но от него няма и следа. Колата му също я няма, а само той има толкова пари. Намирам чантата на мама върху кухненския плот.

— Тя има достатъчно пари в портмонето. Мислиш ли, че е редно да ги използваме?

Кайл измъква парите от ръката ми и отива в кухнята, за да плати на работниците.

Иън се връща късно следобед. Двамата с Кайл спорят за това дали Иън ни е казал, че отива в полицейския участък, защото Кайл не помни кога е излязъл Иън, а Иън твърди, че Кайл просто не е обърнал внимание.

Никой не пита защо изобщо Иън е ходил в полицейския участък. Мисля, че навярно е искал да прочете предсмъртното писмо, но не го питам за това. След като прочетох, че е била влюбена в този тип Донован, последното, което искам, е да чета как мама не е могла да живее без него. Бесен съм, че мама е позволила раздялата й с един мъж да я съсипе много повече от мисълта никога вече да не види синовете си. Изобщо не е трябвало да избира.

Почти виждам как е взела решението си. Представям си я как миналата нощ седи на леглото и плаче заради жалкото копеле. Представям си как в дясната си ръка държи негова снимка, а в лявата — снимка на мен, Кайл и Иън. Тя мести поглед между двете, сетне го спира върху снимката на Донован. Дали ли да приключа с всичко сега, за да не се налага нито ден повече да живея без този мъж? После се взира в нашата снимка. Или да продължа да страдам, за да изживея остатъка от живота си с трима мъже, които са благодарни, че ме имат за своя майка?

Това, което не мога да си представя, е какво я е подтикнало да избере снимката в дясната ръка, вместо тази в лявата.

Знам, че ако със собствените си очи не видя какво толкова специално има в този мъж, това ще ме разяжда до края на дните ми. Бавно и мъчително ще ме гризе, стигайки до костите, докато не се почувствам също толкова ненужен като нея, когато е решила да лапне дулото на онзи пистолет.

Изчаквам няколко часа, докато Кайл и Иън се приберат по спалните си и тогава влизам в нейната стая. Претърсвам всичко, което бях прочел по-рано — любовни бележки, скандали, доказателство, че връзката им е била бурна като ураган. Когато най-после откривам достатъчно информация за него, за да потърся адреса му в Гугъл, излизам от къщата.

Чувствам се странно, когато вземам колата й. Едва преди четири месеца навърших шестнайсет. Мама спестяваше, за да ми помогне да си купя кола, но все още не бяхме събрали достатъчно, затова аз просто взех нейната, след като вече не й беше нужна.

Това е хубав автомобил. Кадилак. Понякога се чудех защо просто не го е продала, за да купим две по-евтини, но се чувствам виновен заради тези мисли. Бях шестнайсетгодишен юноша със самотна майка, която усърдно се трудеше, за да изгради успешна кариера. Не беше честно от моя страна дори за миг да помисля, че заслужаваме еднакви вещи.

Минава десет вечерта, когато пристигам в квартала на Донован. Районът е много по-приятен, отколкото този, в който ние живеем. Не че нашият квартал не е хубав, но този е затворен комплекс с портал. Но не е чак толкова затворен, защото портите зеят. Обмислям дали да обърна колата, но после си спомням защо съм тук, което не е нищо незаконно. Просто искам да огледам дома на човека, виновен за самоубийството на майка ми.

Отначало ми е трудно да разгледам къщите. Всички те имат дълги алеи за коли, с големи пространства между тях. Но колкото по-навътре навлизам, толкова по-рядко се срещат дървета. Когато наближавам адреса, пулсът ми започва да тупти в ушите. Чувствам се жалък, задето нервнича така заради една къща, но дланта ми се плъзга по волана заради потта.

Когато най-после стигам до къщата, изобщо не съм впечатлен. Прилича на всички останали. Стръмен, островръх покрив. Гараж за две коли. Отлично поддържана морава и пощенска кутия, вдълбана в камък като стените на къщата.

Очаквах повече от Донован.

Впечатлен съм от собствената си смелост, когато подминавам къщата, обръщам, а после спирам колата през няколко къщи, за да наблюдавам отдалеч дома му. Гася двигателя, а след това надлежно изключвам и фаровете.

Питам се дали той вече знае.

Не съм сигурен откъде може да узнае, освен ако нямат общи приятели.

Навярно знае. Уверен съм, че майка ми е имала много приятели и колеги, както и личен живот, за който никога не съм подозирал.

Чудя се дали е заплакал, когато е разбрал. Дали е съжалявал. Дали ако е можел да върне времето назад и да възстанови разбитото й сърце, би го направил?

А сега аз си припявам песента на Тони Бракстън. Майната ти, Донован О’Нийл.

Мобилният ми телефон вибрира върху седалката. Есемес от Кайл.

Кайл: Къде си?

Аз: Наложи се да отскоча до магазина.

Кайл: Стана късно. Връщай се по-бързо. Трябва да бъдем в погребалната агенция в девет сутринта.

Аз: Ти да не би да си ми майка?

Чакам отговор от рода на твърде е рано за шеги, човече. Но той не го прави. Взирам се в телефона малко по-дълго, съжалявайки, че той не ми пише. Не знам защо изпратих последния есемес. Сега се чувствам виновен. Трябва да има бутон за връщане на есемес.

Супер. Сега припявам думите върни ми съобщението на мелодията на „Не разбивай сърцето ми“.

Майната ти, Тони Бракстън.

Свличам се по-надолу в седалката, когато забелязвам светлини на фарове, приближаващи към мен. Свличам се още по-надолу, когато виждам, че колата спира пред дома на Донован.

Преставам да пея и захапвам бузата си от вътрешната страна, докато го чакам да излезе от колата. Яд ме е, че е толкова тъмно. Искам да видя дали поне изглежда добре. Не че степента на привлекателността му би трябвало да изиграе някаква роля в решението на майка ми да напусне този свят.

Една от вратите на гаража се отваря. Когато влиза вътре и спира, другата врата също започва да се отваря. Флуоресцентните лампи осветяват двете коли в гаража. Той изключва двигателя на аудито, което шофира, после слиза от колата.

Мъжът е висок.

Това е. Това е всичко, което виждам от такова разстояние. Струва ми се, че има тъмнокестенява коса, но дори не съм сигурен в това.

Той изкарва другата кола на алеята. Някакъв класически автомобил, но аз почти нищо не разбирам от марки. Возилото е червено и лъскаво и когато слиза от него, той отваря капака.

Наблюдавам го в продължение на няколко минути, докато той човърка нещо под капака. Внимателно го разглеждам. Сигурен съм, че не го харесвам, но това се подразбира. Знам също, че вероятно не е женен. И двете коли ми изглеждат типично мъжки, а в гаража няма място за още една кола, така че той навярно живее сам.

Сигурно е разведен. Майка ми навярно е харесвала района, в който живее и перспективата да се премести при него, за да има в живота ми бащинска фигура. Нищо чудно да е планирала бъдещия им живот и е очаквала от него предложение за брак, а вместо това той е разбил сърцето й.

Донован прекарва следващите няколко минути да мие и лъска колата си, което ми се струва доста странно в този късен нощен час. Може би през деня отсъства от дома си. Това би трябвало да дразни съседите, макар че техните домове са разположени достатъчно далеч един от друг, за да забележи някой какво става в съседство, освен ако сам не пожелае.

Той изважда от гаража туба с бензин и пълни резервоара. Чудя се дали не е нужен някакъв специален бензин, след като не зарежда колата на бензиностанция.

Мъжът забързано оставя тубата до колата, после бърка в джоба за мобилния си телефон. Поглежда екрана и приближава телефона към ухото си.

Интересно, с кого ли говори. Чудя се дали е друга жена — дали това е причината да изостави майка ми.

Но после разбирам всичко — по това как ръката му стиска тила му. По раменете, които се отпускат и той започва да тръска глава насам-натам. Започва да крачи наоколо, разтревожен, разстроен.

Човекът в другия край на линията току-що му е съобщил за смъртта на майка ми.

Стискам волана и се накланям напред, попивайки с поглед всяко негово движение. Ще заплаче ли? Тя заслужава ли той да се свлече на колене? Дали ще мога да чуя агонизиращия му вик от мястото си?

Той се обляга на безценната си кола и приключва разговора. Взира се няколко секунди в телефона. Да, преброих ги.

Пъха обратно телефона в джоба си и после по великолепен начин изразява мъката си, забивайки юмрук във въздуха.

Не удряй въздуха, Донован. Удари колата си, ще се почувстваш много по-добре.

Той грабва парцала, с който преди това бе лъскал колата, и го хвърля на земята.

Не, Донован. Не парцала. Удари колата. Покажи ми, че си я обичал повече от колата си и тогава може би няма да те мразя толкова силно.

Той замахва с крак и ритва тубата с бензин, изпращайки я няколко метра през моравата.

Удари шибаната си кола, Донован. Тя може би сега те наблюдава. Покажи й, че сърцето ти е толкова разбито, че дори вече не те е грижа за собствения ти живот.

Донован разочарова двама ни, когато нахълтва в къщата, без нито веднъж да пипне с пръст безценния си автомобил. Мъчно ми е за мама, че той не се разбесня, не се разкрещя, не изпадна в истерия. Дори не съм сигурен, че се е разплакал, бях прекалено далеч, за да видя.

Флуоресцентните светлини в гаража угасват.

Вратите на гаража започват да се спускат.

Поне е достатъчно разстроен, за да вкара колата вътре.

Още няколко минути наблюдавам къщата, чудейки се дали той ще излезе отново навън. Когато това не се случва, аз започвам да ставам неспокоен. Огромна част от мен иска да потегли и никога повече да не помисля за този мъж, ала една малка част се изпълва с любопитство, което с всяка секунда нараства.

Какво й е толкова специалното на онази шибана кола?

Всеки, който току-що е получил толкова съсипваща новина, ще пожелае да се нахвърли върху най-близката вещ. Всеки нормален влюбен мъж би забил юмрук в капака на колата. Или, в зависимост от това колко силно е обичал тази жена, може би даже щеше да фрасне предното стъкло. Но този кретен просто хвърли парцала на земята. Избра да изкара яда си върху стар, непотребен парцал.

Би трябвало да се засрами.

Трябва да му помогна да скърби истински.

Аз трябва да ударя капака на колата вместо него. И макар да знам, че от това няма да излезе нищо добро, излизам от моята кола и вече съм изминал половината път, преди да си напомня, че идеята не е добра. Но когато се води борба между адреналина и съвестта, адреналинът винаги печели.

Приближавам до колата и дори не си давам труд да се огледам, за да видя дали има някой на улицата. Знам, че наоколо е пусто. Вече минава единайсет вечерта. Навярно никой не е буден на тази улица, а дори и да има такъв, не ми пука.

Вземам парцала и го оглеждам с надеждата, че ще открия нещо специално в него. Няма, но аз решавам да го използвам, за да отворя с него вратата на автомобила. Не искам да оставя отпечатъци, ако случайно одраскам колата му.

Отвътре автомобилът е още по-хубав, отколкото отвън. Идеално чист. Вишневочервени кожени седалки. Дървени орнаменти. Върху таблото има пакет цигари и кибрит и аз се чувствам разочарован, че майка ми е обичала пушач.

Поглеждам отново към къщата, после погледът ми се връща върху кибрита. Кой в днешно време използва кибрит? Кълна се, че продължавам да намирам все повече и повече причини, за да го мразя.

Върни се в колата си, Бен. За един ден имаше достатъчно вълнения.

Адреналинът отново взема връх над съвестта. Хвърлям поглед върху тубата с бензин.

Питам се…

Дали Донован ще се разстрои повече заради скъпоценния си малък класически автомобил, отколкото от смъртта на мама?

Предполагам, че много скоро ще разберем, защото адреналинът ме подтиква да взема тубата с бензин и да излея течността върху гумата и отстрани на колата. Поне съвестта ми е достатъчно нащрек, за да ми внуши да оставя тубата там, където той я бе изритал. Драсвам една-единствена клечка кибрит и сетне я изстрелвам с пръсти — точно както правят във филмите — докато се връщам към колата си.

Зад гърба ми във въздуха се чува съскащ звук. Нощта се озарява, сякаш някой току-що е запалил коледните светлини.

Когато приближавам до колата си, се усмихвам. За пръв път през този ден.

Завъртам ключа в стартера и бавно потеглям, чувствайки се донякъде оправдан заради това, което тя си бе причинила. Заради това, което бе причинила на мен.

И накрая, за пръв път, откакто тази сутрин намерих тялото й, една сълза се търкулва по бузата ми.

После още една.

И още една.

Започвам да плача толкова силно, че ми е трудно да виждам шосето пред себе си. Спирам на хълма. Рухвам върху волана и виковете ми се превръщат в ридания, защото тя ми липсва. Не е минал и един ден и тя ми липсва толкова адски много, че не проумявам защо тя постъпи така с мен. Чувствам се лично засегнат и се ненавиждам, задето съм толкова егоистичен, че да вярвам, че случилото се има нещо общо с мен, но нима нямаше? Аз живеех с нея. Аз бях единственият, който беше останал в онази къща. Тя е знаела, че аз ще е намеря. Знаела е какво ще ми причини, но въпреки това го е направила. Никога не съм обичал някого, когото ненавиждам толкова силно и никога не съм ненавиждал някого, когото обичам толкова много.

Плача толкова дълго, че мускулите на корема започват да ме болят. Челюстта ме боли от напрежението. Ушите ме болят от воя на профучаващите сирени.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и наблюдавам как пожарната кола се спуска надолу по склона.

Виждам оранжево зарево в тъмното небе зад мен и то е много по-ярко, отколкото очаквах.

Пламъците са много по-високи, отколкото би трябвало да бъдат.

Пулсът ми тупти по-силно, отколкото искам.

Какво направих?

Какво направих?

Ръцете ми треперят толкова силно, че не мога да завъртя ключа в стартера. Не мога да поема дъх. Кракът ми се плъзга върху педала на спирачката.

Какво направих?

Потеглям. Продължавам да шофирам. Опитвам се да дишам, но дробовете ми са пълни с гъст, черен дим.

Грабвам телефона. Искам да кажа на Кайл, че навярно съм получил сърдечен пристъп, но не мога да успокоя ръката си, за да набера номера му. Телефонът се изплъзва от ръцете ми и тупва на пода.

Трябва да измина само три километра. Мога да се справя.

Броя до седемнайсет точно седемнайсет пъти и свивам по алеята за коли пред дома ни.

Препъвайки се, влизам в къщата и изпитвам облекчение, че Кайл още е буден и е в кухнята. Не се налага да се качвам горе в стаята му.

Той слага ръце върху раменете ми и ме води към един стол. Очаквам Кайл да изпадне в паника, когато види оцъклените ми очи и мокрото от сълзите лице, но вместо това той ми носи чаша вода. Говори спокойно с мен, но аз не разбирам какво ми казва. Постоянно повтаря да се фокусирам върху очите му, да се фокусирам върху очите му, да се фокусирам върху очите му.

— Фокусирай се върху очите ми — казва той. Това е първият звук, който разбирам.

— Дишай, Бен.

Гласът му става по-силен.

— Дишай.

Пулсът ми постепенно започва да възвръща нормалния си ритъм.

— Дишай.

Дробовете ми поемат въздух и го изпускат, както трябва да правят.

Аз вдишвам и издишвам, отпивам още една глътка вода, а после, когато отново мога да говоря, не желая нищо по-силно, отколкото да споделя тази тайна, преди да експлодирам.

— Издъних се, Кайл. — Ставам и започвам да снова из кухнята. Усещам сълзите върху страните си, чувам треперенето в гласа си. Стискам с ръце главата си. — Нямах намерение да го правя, кълна се, не знам защо го направих.

Кайл ме прекъсва насред крачката. Сграбчва раменете ми и свежда глава, приковавайки настойчив поглед в очите ми.

— Какво си направил, Бен?

Поемам още една голяма глътка въздух и я изпускам, докато се отдръпвам от него. И тогава избъбрям всичко. Разказвам му как петното от кръвта й приличаше на главата на Гари Бъсий, как прочетох писмата, които Донован й бе написал и как просто съм искал да разбера защо тя е обичала онзи мъж много повече от нас, как той не се разгневи достатъчно, когато разбра, че тя е умряла, как нямах намерение да подпалвам къщата му, дори не съм искал да подпаля колата му, не заради това отидох там.

Сега двамата седим. Край кухненската маса. Кайл не е говорил много, но това, което ми казва сега, ме изпълва с ужас, какъвто не съм изпитвал през целия си живот.

— Някой пострада ли, Бен?

Искам да поклатя отрицателно глава, но не мога да помръдна. Отговорът не излиза от устните ми, защото аз не знам. Разбира се, че никой не е пострадал. Донован беше буден и е имал време да излезе навън.

Нали така?

Поемам с усилие нова глътка въздух и съзирам тревогата в очите на Кайл. Той бързо се оттласква от масата и хуква към всекидневната. Чувам звука от пуснатия телевизор и за секунда ми минава мисълта, че това навярно е последният път, когато телевизорът ще се включи на канал „Браво“, след като майка ми повече няма да го гледа.

И тогава чувам как трескаво се превключват каналите. После до мен достигат думите „пожар“ и „Хайсинт Корт“ и „един ранен“.

Ранен. Той навярно се е препънал, докато е бягал от къщата или е порязал пръста си, или нещо подобно. Това не е толкова страшно. Сигурен съм, че къщата му е застрахована.

— Бен.

Ставам, за да се присъединя към Кайл във всекидневната. Сигурен съм, че той ме вика, за да ме увери, че всичко е наред и трябва да отида да си легна.

Когато приближавам до всекидневната, краката ми се сковават. В горния десен ъгъл има снимка. Момиче. Струва ми се позната и не мога веднага да се досетя коя е, но не е нужно, защото журналистът го прави вместо мен.

— Според информацията от последните минути, Фалън О’Нийл, шестнайсетгодишна актриса, изпълняваща главната роля в хитовия сериал „Детективът“, е била откарана с хеликоптер от мястото на произшествието. Засега нищо не е известно за състоянието й, но ще ви държим в течение.

Кайл не казва, че всичко ще е наред.

Той изобщо не казва нищо.

Стоим пред телевизора, жадно поглъщайки новините, които прекъсват за реклама. Малко след един часа след полунощ научаваме, че момичето е било откарано в Центъра по изгаряния в Саут Бей. Десет минути по-късно узнаваме, че тя е в критично състояние. В един и половина след полунощ съобщават, че тя е получила изгаряния от четвърта степен върху повече от трийсет процента от кожата й. В един и четиридесет и пет узнаваме, че се очаква тя да оживее, но ще има нужда от екстензивна реконструктивна хирургическа операция и дълъг период на възстановяване. В един и петдесет журналистите обявяват, че собственикът на дома е признал, че е разлял бензин около автомобила, паркиран пред гаража. Според криминалистите няма основания да се смята, че пожарът е бил умишлен, но ще бъде проведено пълно разследване, за да се потвърди изявлението на собственика.

Един репортер намеква, че кариерата на жертвата може да бъде отложена за неопределен срок. Друг заяви, че на продуцентите им предстои да вземат важно решение дали да потърсят нова актриса за ролята, или да спрат заснемането на сериала, докато жертвата се възстанови. Новините преминават от последните данни за състоянието на жертвата към изброяването на броя на наградите „Еми“, за които е бил номиниран Донован О’Нийл, докато е бил на върха на кариерата си.

Кайл изключва телевизора приблизително в два часа след полунощ. Оставя внимателно дистанционното — тихо — върху подлакътника на дивана.

— Някой видя ли какво се случи? — Очите на брат ми се взират настойчиво в мен и аз тутакси клатя глава.

— Остави ли нещо? Някакво възможно доказателство?

— Не — прошепвам. Прочиствам гърлото си. — Той е прав. Наистина изрита тубата с бензин и после влезе в къщата. Никой не видя какво направих след това.

Кайл кимва, после разтърква скования си от напрежението врат. Пристъпва към мен.

— Значи никой не знае, че си бил там?

— Само ти.

Сетне с бързи крачки той съкращава разстоянието помежду ни. Мисля, че може би иска да ме удари. Не съм сигурен, но ядно стиснатите му челюсти свидетелстват, че навярно едва се сдържа да го направи. Не го виня.

— Искам внимателно да ме слушаш, Бен. — Гласът му е нисък и твърд. Аз кимвам. — Съблечи всички дрехи, които в момента са на теб и ги сложи в пералнята. Иди да вземеш душ. А после ще си легнеш и ще забравиш, че това се е случило, ясно ли е?

Отново кимвам. Не съм много уверен, но ми се струва, че всеки миг ще повърна.

— Никога няма да оставиш и най-незначителната следа, която може да те свърже със случилото се тази нощ. Никога няма да търсиш онези хора в интернет. Никога повече няма да отидеш до дома им. Стой далеч от всичко, което може да събуди и най-малкото подозрение, че по някакъв начин си свързан с тях. И никога, никога няма да промълвиш нито дума за този инцидент. Нито на мен… нито на Иън… на никого. Чу ли ме?

Определено ще повърна, но успявам да кимна.

Той изучава около минута лицето ми, убеждавайки се, че може да ми вярва. Аз не смея да помръдна. Искам той да е сигурен, че може да ми вярва.

— Утре ни чака много работа, за да се подготвим за погребението. Опитай се да поспиш.

Този път не кимвам, защото Кайл излиза, като пътьом гаси лампите.

Няколко минути стоя в тъмното. Притихнал… застинал… сам.

Навярно трябва да се притеснявам, че ще ме заловят. Навярно трябва да съм разстроен, че от този миг нататък винаги ще изпитвам чувство на вина, всеки път когато Кайл ме погледне. Навярно би трябвало да се безпокоя, че тази нощ — ведно с тази сутрин и намирането на тялото на мама — по някакъв начин ще ме осакати. Че може би ще страдам от посттравматичен стрес или депресия.

Но нищо от това няма значение.

Защото докато тичам нагоре по стълбите, отварям вратата на моята баня и изхвърлям съдържанието на стомаха си в тоалетната, единственото, което запълва мислите ми, е онова момиче и как аз току-що напълно разруших живота му.

Притискам чело към ръката си и седя, вкопчен с мъртвешка хватка в ръба на тоалетната чиния.

Аз не заслужавам да живея.

Аз не заслужавам да живея.

Питам се дали петното от моята кръв ще прилича на Гари Бъсий.