Колийн Хувър
Девети ноември (23)

Глава 23

Фалън

Току-що преживях най-дългата минута в живота си.

Седя на дивана и наблюдавам как минутната стрелка на часовника се придвижва със скоростта на охлюв, сменяйки осми ноември с девети.

Въпреки че не се чува звук, когато минутната стрелка отбеляза точно полунощ, цялото ми тяло подскача, сякаш всички стенни часовници на земята едновременно са иззвънели в главата ми.

Екранът на телефона ми светва десет секунди след полунощ. Есемес от Амбър.

Това е само една дата в календара, като всяка друга. Обичам те, но предложението все още е в сила. Ако искаш да прекараш деня с мен, просто ми пиши.

Забелязвам пропуснато съобщение от мама, получено преди два часа.

Утре ще донеса закуска. Ще отворя вратата с моя ключ, така че не включвай алармата.

Мамка му.

Наистина никой не ми е нужен, когато се събудя. Нито Амбър, нито мама, нито който и да било друг. Добре, че поне баща ми не помни годишнината. Това му е хубавото, че двамата се виждаме от дъжд на вятър.

Натискам бутона, за да изключа мобилния си телефон, и обвивам ръце около коленете си. Седя на дивана, облечена с пижама, която не възнамерявам да сваля, докато не настъпи десети ноември. Няма да излизам от къщата през следващите двайсет и четири часа. Няма да говоря с никого. Е, с изключение на мама, която ще донесе закуската, но след това си вземам почивен ден за целия свят.

След това, което преживях миналата година с Бен, реших, че тази дата е прокълната. От сега нататък, без значение от възрастта и семейното ми положение, никога няма да напусна дома си на девети ноември.

Освен това реших, че това ще е единственият ден в годината, когато ще си позволя да мисля за пожара. Да мисля за Бен. За всички чувства и надежди, които напразно пропилях заради него. Защото никой на този свят не заслужава толкова душевни страдания. Никакво извинение не може да оправдае това, което той ми причини.

И затова, когато миналата година напуснах жилището му, аз отидох право в полицейския участък и подадох молба за ограничителна заповед срещу него.

Измина точно една година и аз не съм чувала нищо за него от онази нощ, когато избягах с таксито.

Не съм разказвала на никого за това, което се случи. Нито на баща си, нито на Амбър, нито на мама. Не защото не исках да му причинявам неприятности, защото вярвам, че той заслужава да плати за всичко, което стори с мен.

А защото се срамувам.

Доверявах се на този човек. Обичах го. С цялото си сърце вярвах, че връзката между нас беше необикновена и истинска, че ние сме от малцината късметлии, имали щастието да срещнат любов като нашата.

Откритието, че той ме е лъгал по време на цялата ни връзка, е нещо, което все още се опитвам да осмисля. Всеки ден се събуждам и се заставям да пропъдя мислите за него от главата си. Да продължа живота си, сякаш Бентън Джеймс Кеслър никога не го е имало в него. Понякога се получава, понякога не. През повечето време не се получава.

Дори обмислях да посетя психотерапевт. Исках да разкажа на мама за него и за вината му за пожара. Дори исках да споделя с баща си за него. Но е трудно да говоря за Бен, когато през по-голяма част от времето се опитвам да се преструвам, че той никога не е съществувал.

Постоянно си повтарям, че с времето ще стане по-лесно. Че един ден ще срещна някой друг, който ще успее да ме отвлече от мислите за Бен, ала досега не съм успяла да се доверя на никого дотолкова, че дори само да флиртувам с него.

Едно е да изгубиш доверие в мъжете заради измяната на един мъж. Ала измамата на Бен бе толкова огромна, че вече нямам представа кое е било истина, кое лъжа и кое е било измислено заради книгата му. Знам единствено със сигурност, че той по някакъв начин е виновен за пожара, едва не отнел живота ми. И не ми пука дали е било преднамерено действие или случаен инцидент, не това най-много ме вбесява.

Най-много ме съсипва мисълта за всички случаи, когато той ме караше да се чувствам красива с белезите и в същото време нито веднъж не призна, че той е бил причината за тях.

Никакви обяснения не могат да оправдаят онези лъжи. Така че дори няма смисъл да ги чувам.

Всъщност няма смисъл дори да си позволявам да мисля за него повече, отколкото вече го направих. Просто трябва да си легна. Може би ще се случи чудо и ще проспя по-голямата част от утрешния ден.

Протягам се и изключвам лампата до дивана. Когато се запътвам към спалнята, на входната врата се чука.

Амбър.

Довчера тя отлично успяваше да не засегне темата за днешната дата. Преди няколко часа изведнъж се престори, че иска да пренощува у дома, но аз отклоних предложението й. Знам, че тя просто не желае да ме оставя сама тази вечер, но е много по-лесно да се потопиш в униние, когато наоколо няма кой да те съди.

Отключвам вратата на апартамента и я отварям.

Отвън няма никой.

Кожата на ръцете ми настръхва. Амбър не би направила нещо подобно. Тя не би си устройвала среднощни шеги с едно момиче, което живее само.

Тутакси отстъпвам навътре в апартамента и понечвам да захлопна вратата, но в последната секунда свеждам поглед и виждам картонена кутия. Не е увита, но отгоре е поставен плик с моето име.

Оглеждам се, но наоколо няма никого. Една кола тъкмо потегля и аз съжалявам, че не е по-светло, за да я разпозная.

Поглеждам отново кутията, грабвам я и бързо влизам вътре, като заключвам вратата зад себе си.

Тя прилича на подаръчна кутия, в каквито опаковат ризите в универсалните магазини, но съдържанието е доста по-тежко от една риза. Оставям я на кухненския плот и откъсвам плика, залепен отгоре.

Не е запечатан. Гърбът на плика просто е подпъхнат, така че изваждам листа, който е вътре, и го отгръщам.

Фалън,

Прекарах по-голямата част от живота си, подготвяйки се да напиша нещо толкова важно като това писмо. Но за пръв път имам чувството, че в английската азбука няма достатъчно букви, за да формирам точните думи, които искам да ти кажа.

Когато миналата година си тръгна, ти отнесе моята душа в ръцете си, а сърцето ми в зъбите си и аз знам, че никога повече няма да си ги върна. Можеш да ги задържиш, на мен наистина вече не са ми нужни.

Не пиша това писмо с надеждата да ми простиш. Ти заслужаваш по-добро. Винаги си го заслужавала. Не мога да кажа нищо, което да ме накара някога да се почувствам достоен да стъпвам по една и съща земя с теб. Не мога да направя нищо, което да направи сърцето ми достойно да сподели твоята любов.

Не те моля да ме търсиш. Моля те да прочетеш думите върху страниците в тази кутия с надеждата, че те ще позволят на теб, а може би даже и на мен, да преживеем всичко това с възможно най-малко рани.

Ти може би няма да ми повярваш, но всичко, което искам за теб, е да бъдеш щастлива. Това е всичко, което някога съм желал. И ще направя всичко това да се случи, дори и това да означава да ти помогна да ме забравиш.

Никога друг човек не е чел думите, които ще прочетеш, нито ще бъдат прочетени от някого другиго, освен от теб. Това е единственият екземпляр. Когато свършиш, можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

Знам, че нищо не ми дължиш, но аз не те моля да прочетеш този ръкопис заради мен. Искам да го прочетеш заради себе си. Защото когато обичаш някого, си длъжен да му помогнеш да открие най-добрата част от себе си. И колкото и да ми е мъчително да го призная, тази твоя най-добра част не включва мен.

Бен

Оставям внимателно листа върху масата до кутията.

Вдигам ръка към лицето си, за да проверя дали е мокро от сълзи, защото не мога да повярвам, че ги няма. Бях сигурна, че ако отново чуя за него, ще се срина емоционално.

Но не се чувствам така. Ръцете ми не треперят. Сърцето не ме боли.

Притискам пръсти към гърлото си, за да се уверя, че имам пулс. Защото през изминалата година едва ли съм успяла да изградя толкова висока емоционална стена, че дори такива думи, които той бе написал, да не могат да я преодолеят.

Но се страхувам, че точно това се бе случило. Не само Бен никога повече няма да може да разруши тази стена, но се опасявам, че той ме е принудил да я построя толкова дебела и висока, че винаги ще се крия зад нея.

Но той е прав за едно. Нищо не му дължа.

Отивам в спалнята и пропълзявам в леглото, оставяйки непрочетена всяка страница върху кухненската маса.

* * *

Часът е 11:15.

Присвивам очи, което означава, че слънцето грее. Което означава, че часът е 11:15 преди обед.

Вдигам ръка към лицето си и покривам очите си. Изчаквам няколко секунди, после вземам мобилния си телефон.

Девети ноември.

Мамка му.

Искам да кажа, че не съм изненадана, задето не съм спала двайсет и четири часа, затова не разбирам защо съм толкова разстроена. Особено, имайки предвид единайсетте часа сън. Не помня да съм спала толкова много, откакто бях тийнейджърка. И със сигурност не съм спала толкова дълго в деня на годишнината. Обикновено изобщо не спя.

Заставам в средата на стаята и обмислям как да прекарам днешния ден. Зад врата номер едно се намират банята, четката за зъби и душът.

Зад врата номер две са диванът, телевизорът и хладилникът.

Избирам врата номер две.

Когато я отварям, тутакси съжалявам, че не съм избрала номер едно.

Майка ми седи на дивана.

По дяволите. Изобщо ми излетя от ума, че ще ми носи закуска. Сега тя ще си помисли, че не правя нищо, освен да спя по цели дни.

— Здравей — казвам, когато излизам от спалнята. Тя вдига глава и аз съм напълно объркана от изражението на лицето й.

Тя плаче.

Първата ми мисъл е какво се е случило и с кого? С баща ми? С баба ми? С братовчедите? С лелите? С чичовците? С Боудли, кучето на мама?

— Какво не е наред? — питам аз.

Но сетне поглеждам към скута й и осъзнавам, че нищо не е наред. Тя чете ръкописа.

Ръкописът на Бен.

Нашата история.

И откога мама е започнала да си пъха носа в личния ми живот? Соча листовете и я гледам обидено.

— Какво правиш?

Тя взема книжна кърпичка и изтрива очите си.

— Съжалявам — извинява се, подсмърчайки. — Видях писмото. Никога не бих чела личните ти неща, но то беше отворено, когато сутринта ти донесох закуската, и аз просто… Прости ми. Но после… — тя вдига няколко листа от ръкописа — прочетох първата страница и вече четири часа не мога да спра да чета.

Тя е чела четири часа?

Приближавам се към нея и грабвам купчината листове от скута й.

— Колко си прочела? — Отнасям ръкописа обратно в кухнята. — И защо? Не е твоя работа да четеш това, мамо. Исусе, не мога да повярвам, че си го направила. — Пъхам ръкописа в картонената кутия, затварям капака и я нося до кошчето за боклук. Настъпвам педала, за да отворя капака, но мама светкавично се озовава до мен. Никога не съм я виждала да се движи толкова бързо.

— Фалън, да не си посмяла да го изхвърлиш! — възкликва тя. Измъква кутията от ръцете ми и я притиска към гърдите си. — Защо го правиш? — Оставя кутията върху плота и гали с ръка капака, сякаш едва не съм счупила най-ценната вещ.

Аз съм напълно объркана защо тя реагира по този начин на нещо, което би трябвало да я изпълни с ярост.

Мама бързо издиша, после ме поглежда твърдо в очите.

— Скъпа? — мълви тя. — Всичко това истина ли е? Тези неща действително ли са се случили?

Аз дори не знам какво да й кажа, защото нямам представа кои „неща“ има предвид. Свивам рамене.

— Не знам. Още не съм го чела. — Минавам покрай нея и се отправям към дивана. — Но ако имаш предвид Бентън Джеймс Кеслър и факта, че той ме подлъга да се влюбя с цялото си сърце в неговата измислена версия, тогава — да. Това се случи. — Вдигам една от възглавниците на дивана, търсейки дистанционното на телевизора. — И ако имаш предвид това, че разбрах, че той по някакъв начин е отговорен за пожара, който едва не ме уби, но е пропуснал да спомене тази незначителна подробност, докато се влюбвах в него, тогава — да, това също се случи. — Намирам дистанционното.

Сядам на дивана и кръстосвам крака, готова за дванайсетчасов риалити шоу маратон. Сега е идеалният момент мама да си тръгне, но вместо това тя приближава до дивана и сяда до мен.

— Не си прочела нито страница от това? — пита тя и поставя кутията върху масичката за кафе пред нас.

— Миналата година прочетох пролога. Това ми беше достатъчно.

Усещам топлината на ръката й, покриваща моята. Бавно извръщам глава и откривам, че тя ме гледа с гальовна усмивка.

— Съкровище…

Отпускам глава върху облегалката на дивана.

— Моля те, може ли твоят съвет да почака до утре?

Мама въздъхва.

— Фалън, погледни ме.

Подчинявам се, защото тя е моята майка и аз я обичам и поради някаква причина, въпреки че вече съм на двайсет и три, продължавам да правя това, което тя ми казва.

Тя вдига ръка към лицето ми и затъква кичур коса зад лявото ми ухо. Палецът й погалва белезите върху бузата ми и аз потръпвам, защото тя за пръв път умишлено ги докосва. С изключение на Бен, никога и на никого не съм позволявала да ги пипа.

— Обичаш ли го? — пита тя.

В продължение на няколко секунди не помръдвам. Имам чувството, че гърлото ми гори, затова вместо да отвърна „да“, аз само кимвам.

Устните й потреперват, докато бързо премигва два пъти, сякаш се опитва да не заплаче. Палецът й продължава да гали бузата ми. Тя отвръща поглед от мен и го плъзва по белезите върху лицето и шията ми.

— Няма да се преструвам, че знам какво си преживяла. Но след като прочетох онези страници, мога да те уверя, че ти не си единствената, която онзи пожар е белязал. Само защото той не ти е показвал своите белези, не означава, че те не съществуват. — Мама взема кутията и я оставя в скута ми. — Ето ги. Той е изложил на показ пред теб своите белези и ти си длъжна да му покажеш същото уважение, което той е проявил към теб, като не се отвърнеш от тях.

По бузата ми се стича първата сълза за деня. Трябваше да се досетя, че днес нямаше как да ми се размине без сълзи.

Мама става и събира вещите си. Напуска апартамента ми, без повече да промълви нито дума.

Отварям кутията, защото тя е моя майка и аз я обичам и поради някаква причина, въпреки че вече съм на двайсет и три, продължавам да правя това, което тя ми казва.

Преглеждам бегло пролога, който четох миналата година. Нищо не беше променено. Отгръщам първата глава и започвам да чета.

Роман на Бен

 

ГЛАВА ПЪРВА

Шестнайсет години

 

„Към слънцето, додето слънцето се пръсне.

И смъртта ще остане без царство.“

Дилън Томас

 

Повечето хора не знаят какво е смъртта.

Аз знам.

Смъртта е отсъствие на стъпки в коридора. Тя е като сутрешен душ, останал невзет. Смъртта е липса на глас, който би трябвало да крещи името ми от кухнята, за да ме събуди. Смъртта е отсъствие на почукване по вратата на стаята ми, което обикновено се раздава, преди да прозвучи алармата на часовника.

Някои хора казват, че стомахът им се свива, когато предчувстват, че предстои да се случи нещо лошо.

В момента не само стомахът ми е свит.

Това предчувствие е обхванало цялото ми проклето тяло — от космите на ръката, през кожата, то прониква до костите ми. И с всяка секунда, която отминава, без нито един звук зад вратата на стаята ми, това предчувствие натежава и бавно се просмуква в душата ми.

Лежа в леглото още няколко минути, очаквайки да чуя тропване на вратата на кухненския шкаф или музика, когато тя включва телевизора във всекидневната. Но нищо не се случва, дори след звъненето на алармата.

Протягам се, за да я спра и пръстите ми треперят, докато се опитвам да си спомня как да накарам същата проклета аларма да замлъкне, която без всякакъв проблем изключвам вече две години, откакто ми подариха часовника за Коледа. Когато пищенето секва, си заповядвам да се облека. Вземам телефона от скрина, но има само един есемес от Абита.

Имам тренировка с мажоретките след училище. Да се видим в 5?

Пъхам телефона в джоба си, но после отново го вадя и го стискам в ръце. Не ме питайте откъде знам, но мисля, че може да ми потрябва. И времето, което ще изгубя, докато вадя телефона от джоба си, може да е скъпоценно време, похабено на вятъра.

Нейната стая е на първия етаж. Слизам долу и заставам пред вратата. Заслушвам се, но чувам единствено тишина. Толкова гръмка тишина, колкото може да бъде само тишината.

Преглъщам страха, заседнал в гърлото ми. Казвам си, че след десет минути ще се смея на това. След като отворя вратата и видя, че тя вече е отишла на работа. Може да са я извикали по-рано и тя просто да не е имала време да ме събуди.

По челото ми избиват капки пот. Изтривам ги с ръкава на ризата си.

Вдигам ръка и чукам на вратата, но ръката ми завърта дръжката, преди да изчакам тя да ми отговори.

Но тя не може да ми отговори. Когато отварям вратата, тя не е там.

Отишла си е.

Единственото, което намирам, е безжизненото й тяло, лежащо на пода на нейната спалня, с локва кръв около главата.

Но тя не е там.

Не. Моята майка си е отишла.

* * *

Изминаха три часа от момента, когато я намерих, до момента, когато изнесоха тялото й от къщата. Трябваше да свършат много работа — от фотографирането на всичко в стаята й, извън стаята и в цялата къща, до моя разпит и търсенето на веществени доказателства.

Ако се замисли човек, три часа не е чак толкова дълго време. Ако смятаха, че е убийство, щяха да отцепят цялата къща. Щяха да ми кажат, че трябва да намеря друго място, където да живея, докато приключат разследването. Щяха да се отнесат към това много по-сериозно.

В крайна сметка, когато една жена е намерена мъртва на пода в спалнята си, с пистолет в ръката и предсмъртно писмо върху леглото, три часа са напълно достатъчни, за да заключат, че е самоубийство.

На Кайл са нужни три часа и половина, за да дойде тук от общежитието, така че ще бъде у дома след половин час.

Половин час е много дълго време да се взираш в кървавото петно, останало върху килима. Ако наклоня глава наляво, то ми прилича на хипопотам, широко отворил паст, готвейки се да разкъса жертвата. Но ако килна глава надясно, петното прилича на арестантска снимка на актьора Гари Бъсий.

Питам се дали тя би направила това, ако знаеше, че петното от кръвта й ще прилича на Гари Бъсий?

Не останах дълго в стаята с тялото й. Само колкото да позвъня на 911 и полицаите да пристигнат, което ми се стори цяла вечност, но навярно са изминали само няколко минути. Но през онези няколко минути научих много повече за своята майка, отколкото мислех, че е възможно за такъв кратък промеждутък от време.

Когато я намерих, тя лежеше по корем и беше с блуза, откриваща последните думи от татуировката, която си бе направила преди няколко месеца. Знаех, че е цитат за любовта, но нищо повече. Вероятно беше на Дилън Томас, но никога не съм я питал.

Протегнах се и отметнах края на блузата, за да прочета целия цитат.

Макар любовниците да са изгубени, любовта не трябва да бъде.

Изправих се и се отдалечих на няколко крачки от нея с надеждата, че студените тръпки, плъзнали по тялото ми, ще отминат. Когато мама си направи татуировката, предположих, че означава, че ако двама души са престанали да се обичат, това не значи, че любовта им никога не е съществувала. Преди не го свързвах с това, но сега ми се струва, че татуировката е била предчувствие. Сякаш я е направила, защото е искала да ми подскаже, че макар нея вече да я няма, нейната любов остава.

И това ме вбеси, защото не знаех как да свържа думите с тялото й, докато то не стана просто тяло.

После забелязвам татуировката върху лявата й китка — тази, която е била там, преди да се родя. Това е думата поетичен, изписана върху нотно петолиние. Знам значението й, защото тя ми го обясни преди няколко години, когато двамата пътувахме сами в колата. Ние говорихме за любовта и аз я попитах как разбираш, че наистина си влюбен в някого. Отначало тя ми даде стандартния отговор: Просто разбираш. Но когато ме погледна и видя, че отговорът й не ме е задоволил, изражението й стана сериозно.

— О! — възкликна тя. — Този път питаш сериозно? Не като любопитно хлапе, а като човек, който се нуждае от съвет? Добре тогава, ще ти дам истински отговор.

Усетих как се изчервявам, защото не исках тя да знае, че може би съм влюбен. Бях само на тринайсет и тези чувства бяха нови за мен, но бях сигурен, че Брин Фелоус ще бъде първото ми истинско гадже.

Мама извърна поглед към пътя и аз видях как върху лицето й разцъфна усмивка.

— Казах, че просто ще разбереш, защото точно така ще стане. Ти няма да се съмняваш. Няма да се питаш дали това, което изпитваш, наистина е любов, защото когато я почувстваш, ще бъдеш адски изплашен. И когато това се случи, твоите приоритети ще се променят. Вече няма да мислиш за себе си и за собственото си щастие. Ще мислиш само за този човек и как си готов да направиш всичко, за да го видиш щастлив, дори това да означава да си тръгнеш от него и да пожертваш собственото си щастие заради него.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Ето това е любовта, Бен. Любовта е саможертва. — Мама потупа с пръст върху татуировката на лявата китка — татуировката, която е била там, преди да се родя. — Направих си тази татуировка в деня, когато почувствах, че обичам баща ти. И я избрах, защото ако в онзи ден трябваше да опиша любовта, щях да кажа, че в това чувство се сливат моите две любими неща. Сякаш любимия ми поетичен стих се е преплел с думите на любимата ми песен. — Тя отново ме погледна, много сериозно. — Ще разбереш, Бен. Когато си готов да се откажеш от всичко, което има най-голямо значение за теб, само за да направиш друг човек щастлив, това е истинска любов.

Известно време се взирах в татуировката, питайки се дали някога ще мога да обикна друг човек така. Съмнявах се, че ще искам да се откажа от нещата, които най-много обичам, ако това означава, че нищо няма да получа в замяна. Мислех, че Брин Фелоус е красива, но изобщо не бях сигурен, че ще й дам обяда си, ако съм много гладен. И със сигурност не бих си направил татуировка заради нея.

— Защо си направила татуировката? — попитах я аз. — За да знае баща ми, че го обичаш?

Мама поклати глава.

— Не я направих за баща ти, нито заради него. Направих я най-вече за себе си, защото със стопроцентова сигурност знаех, че съм се научила да обичам безкористно. За пръв път исках повече щастие за човека, с когото бях, отколкото за себе си. И комбинацията от моите две най-любими неща беше единственият начин, който ми хрумна, за да опиша любовта, която изпитвах. Исках да запомня това чувство завинаги, в случай че никога повече не ме споходи.

Не успях да прочета прощалното писмо, което тя бе оставила, но бях любопитен дали си е променила мнението за безкористната любов. Или може би е обичала безкористно само моя баща, но никога собствените си деца. Защото самоубийството е най-егоистичното нещо, на което човек е способен.

След като я открих, аз проверих дали наистина си е отишла и след това се обадих на 911. Трябваше да остана на линия с оператора, докато дойде полицията, така че нямах време да претърсвам стаята й за предсмъртно писмо. Полицаите го бяха намерили и го бяха взели, и с помощта на пинцети го бяха сложили в прозрачен плик. И когато го запечатаха като веществено доказателство, аз просто нямах смелост да ги помоля да ми дадат да го прочета.

Един от съседите, господин Мичъл, беше вкъщи, когато те си тръгнаха. Той увери полицаите, че ще остане с мен, докато братята ми се върнат, така че ме оставиха на неговите грижи. Но веднага щом полицейската кола потегли, аз заявих, че съм добре и трябва да се обадя на някои роднини. Той ми каза, че и без това се налагало да отиде до пощата, но по-късно щял да се върне, за да ме види.

Звучеше така, сякаш е умряло кучето ми и той искаше да ми каже, че всичко ще бъде наред. Че мога да си взема ново.

Щях да си избера йоркширски териер, защото точно на това приличаше кървавото петно, когато затворя дясното си око и погледна косо.

Чудя се дали съм в шок. Затова ли не плача?

Мама щеше да се ядоса, че не плача точно сега. Сигурен съм, че вниманието е изиграло поне малка роля в нейното решение. Тя обичаше вниманието, не в лошия смисъл. Това е просто факт. И не съм сигурен дали отделям достатъчно внимание на смъртта й, след като още дори не съм заплакал.

Мисля, че просто съм объркан. Тя ми се струваше щастлива през по-голямата част от живота ми. Разбира се, имаше дни, когато беше тъжна. Заради приключили връзки. Мама обичаше да бъде влюбена и до момента, когато отнесе лицето си, тя беше привлекателна жена. Много мъже смятаха така.

Но мама беше и умна жена. И макар че връзката, която смяташе за обещаваща, беше приключила преди няколко дни, тя не приличаше на човек, който ще отнеме живота си, само за да докаже на един мъж, че е трябвало да остане с нея. И тя никога не беше обичала някой мъж толкова силно, че да чувства, че не може да живее без него. И без това подобна любов е нереална. Щом родителите могат да преживеят загубата на децата си, тогава мъжете и жените могат лесно да прежалят раздялата с любимия човек.

Изминаха петнайсет минути, откакто размишлявах защо го е направила, но нито на сантиметър не се бях приближил към отговора.

Реших да проведа разследване. Чувствам се малко виновен, защото тя е моя майка и има право на личен живот. Но ако човек е имал време да напише предсмъртно писмо, той със сигурност е разполагал с достатъчно време, за да унищожи всичко, което никога не би желал децата му да открият. Прекарах следващия половин час (защо Кайл още го няма?), ровейки се из вещите й.

Преглеждам телефона й и пощата. След като прочетох няколко есемеса и имейла, вече бях убеден, че знам точно защо майка ми се беше самоубила.

Името му е Донован О’Нийл.