Колийн Хувър
Девети ноември (22)

Глава 22

Фалън

Взирам се в страниците пред мен и не мога да повярвам. В гърлото ми се надига жлъчка. Какво направих?

Преглъщам силно, за да се избавя от отвратителния вкус, но в гърлото ми пари.

На какво чудовище съм отдала сърцето си?

Ръцете ми треперят. Не мога да помръдна. Не мога да реша дали да продължа да чета — да стигна до следващата страница, където очевидно ще е написано, че всичко, което съм прочела, е дело на богатото, макар и извратено въображение на Бен. Че заради търговския успех на историята, той умело е преплел истински факти с измислица. Дали да продължа да чета?

Или да бягам?

Как бих могла да избягам от човека, на когото в продължение на четири години бавно се отдавах?

Или са шест?

Дали ме е познавал, когато съм била на шестнайсет?

Познавал ли ме е в деня, в който се срещнахме в ресторанта?

Нима е бил там заради мен?

Цялата кръв, която тече в мен, се насочва към главата ми и дори ушите започват да ме болят от налягането. Страх сковава тялото ми, сякаш съм скала, надвиснала над ръба на пропастта. Изпълва всяка частица от мен.

Трябва да се махна оттук. Грабвам телефона и тихо се обаждам за такси.

Диспечерът ми отговаря, че имат кола по-надолу на същата улица и тя ще пристигне след минути.

Парализирана съм от страх. Страх, породен от листовете в ръката ми. Страх от измамата. Страх от мъжа, който спи в съседната стая и комуто преди малко обещах всичките си утрешни дни.

Избутвам стола назад, за да събера вещите си, но преди да успея да стана, чувам да се отваря вратата на спалнята му. Цялата нащрек, извръщам глава през рамо. Той стои на прага и разтърква сънените си очи.

Ако можех сега да спра времето, щях да се възползвам от възможността да го проуча. Щях да прокарам пръсти по устните му, за да проверя дали наистина са толкова нежни като думите, които изричат. Щях да уловя ръцете му и да докосна с палци дланите му, за да се уверя, че те наистина са способни да галят белезите, които са причинили. Щях да обвия ръце около шията му, да се повдигна на пръсти и да прошепна в ухото му: „Защо не ми каза, че фундаментът, на който ме научи да стоя, е изграден върху плаващи пясъци?“.

Виждам как погледът му се стрелва към страниците от ръкописа му, който стискам здраво в ръце. За секунди върху лицето му пробягват всички негови мисли.

Той се чуди как съм го намерила.

Пита се каква част съм прочела.

Бен Писателя.

Искам да се засмея, защото Бентън Джеймс Кеслър не е писател. Той е актьор. Майстор на измамата, който току-що бе завършил четиригодишно представление.

За пръв път не го виждам като Бен, в когото се влюбих. Бен, който собственоръчно промени живота ми.

В момента виждам пред себе си един непознат.

Човек, за когото не знам абсолютно нищо.

— Какво правиш, Фалън?

Гласът му ме стряска. Звучи съвсем също като гласа, който само преди час ми промълви „Обичам те“.

Само че сега този глас ме изпълва с паника. Ужасът ме поглъща, залят от нова вълна на безпокойство.

Аз нямам представа кой е той.

Нямам представа каква цел е преследвал през всички тези години.

Нямам представа на какво е способен.

Той започва да пристъпва към мен и аз правя единственото, което ми хрумва. Изтичвам към другата страна на масата с надеждата да се отдалеча на безопасно разстояние от този мъж.

Лицето му се сгърчва от болка, когато той вижда реакцията ми, но аз нямам представа дали е искрена или репетирана. Не знам дали трябва да вярвам на всичко, което току-що прочетох… или той е съчинил всичко заради сюжетната линия.

В живота си съм плакала поради различни причини. Най-вече от тъга, понякога от разочарование или гняв. Но сега за пръв път от окото ми се отронва сълза от страх.

Бен я гледа как се стича по бузата ми и вдига ръка, за да ме успокои.

— Фалън. — Очите му са широко отворени и в тях се чете същия страх, както навярно в моите. Но аз вече не съм сигурна дали това, което виждам върху лицето му, е истина. — Фалън, моля те. Позволи ми да обясня.

Той изглежда толкова загрижен. Толкова искрен. Може би това е измислица. Може би той е превърнал нашата история в измислица. Със сигурност не ми е причинил това. Соча ръкописа, надявайки се, че той няма да забележи колко силно трепери ръката ми.

— Това вярно ли е, Бен?

Той свежда поглед към ръкописа, сетне тутакси отново го насочва към мен, сякаш само при вида на страниците му се повдига. Поклати глава, Бен. Отречи. Моля те.

Но той не прави нищо.

Неподвижността му ме цапардосва с все сила и аз ахвам.

— Позволи ми да обясня. Моля те. Просто… — Бен започва да приближава и аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не опира до стената.

Трябва да се махна оттук. Трябва веднага да се махна от него.

Той се придвижва надясно, вместо наляво и сега е по-далеч от входната врата, отколкото съм аз. Мога да успея. Ако съм достатъчно бърза, мога да стигна до вратата преди него.

Но дали той ще ми го позволи? Дали ще ми даде възможност да избягам?

— Искам да си вървя — проронвам. — Моля те.

Той кимва, но продължава да държи ръката си във въздуха, с длан към мен. Кимването ми казва едно, но ръката му ме моли да остана. Знам, че иска да ми обясни… но ако не възнамерява да ми каже, че всичко, което току-що прочетох, е измислица, тогава не желая да оставам и да слушам оправданията му.

Искам той само да ми каже, че това не е истина.

— Бен — прошепвам и ръцете ми се притискат към стената зад мен, — моля те, кажи ми, че това, което прочетох, не е вярно. Моля те, кажи ми, че аз не съм шибаният ти неочакван обрат в сюжета.

Думите ми предизвикват единственото изражение, което се надявах, че няма да видя. Съжаление.

В устата ми отново се надига горчилка.

Притискам корема си.

— О, господи.

Искам да изляза. Трябва да се махна оттук, преди да ми призлее толкова силно, че да нямам сили да си тръгна. Следващите няколко секунди минават като в мъгла, докато неспирно мълвя „О, господи“ и тичам към дивана. Трябва да взема чантата си. Обувките. Искам да изляза, да изляза, да изляза. Стигам до вратата и плъзгам резето наляво, но ръката му захлупва моята, гърдите му срещат моите, притискайки ме към вратата.

Стискам силно клепачи, когато усещам дъха му на тила си.

— Съжалявам. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. — Думите му са също толкова отчаяни като хватката, с която ме извръща с лице към себе си. Той изтрива сълзите ми, а в очите му заблестяват неговите. — Толкова съжалявам. Моля те, не си отивай.

Няма да се вържа на това. Няма да му позволя отново да ме направи на глупачка. Блъскам го, но той хваща китките ми, държи ги до гърдите си, докато притиска чело о моето.

— Обичам те, Фалън. Господи, толкова много те обичам. Моля те, не си тръгвай. Моля те.

В този миг всичко в мен се трансформира от едната крайност в другата. Аз вече не се страхувам.

Аз съм гневна.

Бясна.

Защото тези думи, изречени от него, ме карат да се замисля за разликата в чувствата ми, когато ги чувам сега и преди час. Как смее да ме лъже. Да ме използва, за да напише книгата си. Да ме застави да повярвам, че той е видял истинското ми аз — не белезите по лицето ми.

Белезите, за които той е виновен.

— Бентън Джеймс Кеслър. Ти не ме обичаш. Никога повече не изричай тези думи. Не ги казвай на мен — нито на някого другиго. Произнасяйки тези две думи, ти ги позориш.

Очите му се разширяват и той се олюлява назад, когато го блъскам в гърдите. Не му давам повече време да измисли още лъжи и фалшиви извинения.

Затръшвам вратата и после с треперещи ръце премятам дръжката на чантата върху рамото си. Босите ми крака докосват паважа и аз тичам към таксито, което завива към дома му. Чувам го да вика името ми.

Не.

Няма да слушам. Не му дължа нищо.

Отварям със замах вратата на таксито и влизам вътре. Казвам адреса си на шофьора, но докато той го въведе в джипиеса, Бен вече е при колата. Преди да забележа, че прозорецът е отворен, той пъхва ръка през отвора и закрива бутона, който вдига стъклото. Очите му ме гледат умоляващо.

— Ето — казва и пъха листовете през прозореца към мен. Те падат в скута ми, някои се плъзват на пода. — Щом не желаеш да ми позволиш да ти обясня, тогава ги прочети. Всичко. Моля те…

Грабвам купчината листове от коленете си и ги хвърлям на седалката до мен. Събирам останалите и се опитвам да ги метна през прозореца, но той ги улавя и ги натиква обратно в колата.

Докато вдигам стъклото на прозореца, го чувам как мълви:

— Моля те, не ме мрази.

Но аз се боя, че вече е прекалено късно.

Казвам на шофьора да потегля и когато се намирам на безопасно разстояние в другия край на паркинга, колата спира, преди да излезе на шосето. Аз се озъртам назад. Бен стои пред вратата на жилището си, стиснал с две ръце тила си. Наблюдава ме как заминавам. Грабвам колкото може повече листове от ръкописа в шепата си и ги запращам през прозореца. Преди таксито да се отдалечи, отново се обръщам назад и виждам как той се свлича на колене върху паважа, признавайки поражението си.

Бяха ми нужни четири години да се влюбя в него.

И само четири страници, за да го разлюбя.