Колийн Хувър
Девети ноември (2)

Глава 2

Бен

Подпирам глава на ръце и я чакам да се върне от тоалетната.

Всъщност би трябвало да си тръгна.

Но не искам да си тръгна. Имам чувството, че прецаках деня й с номера, който току-що погодих на баща й. Колкото и да се опитвах да изгладя нещата, не успях да се промъкна грациозно като лисица в живота на това момиче. Нахлух в него с изтънчеността на седемтонен слон.

Защо изобщо ми хрумна да се намеся? Защо реших, че тя не е способна сама да се справи с баща си? Навярно в момента ми е яко ядосана, а ние се преструваме на гаджета едва от половин час.

Затова предпочитам да нямам истински гаджета. Дори не мога да се преструвам, без да подхвана караница.

Но току-що й поръчах топла порция сьомга, така че това може би отчасти ще компенсира всичко останало.

Тя най-сетне излиза от тоалетната, но щом забелязва, че все още седя от нейната страна в сепарето, тутакси застива. Смутеното й лице съвсем явно подсказва, че е била сигурна, че ще съм си отишъл, когато се върне на масата.

Би трябвало да съм си тръгнал. Трябваше да съм си тръгнал преди половин час.

Но, както се казва — било каквото било.

Изправям се и с жест я приканвам да седне. Без да откъсва подозрителния си поглед от мен, тя се плъзга на мястото си. Пресягам се към съседното сепаре и вземам лаптопа си, чинията с храната и питието си. Оставям ги върху масата й и се настанявам на мястото, което допреди минути заемаше онзи кретен баща й.

Тя свежда очи към масата, явно чудейки се къде се е дянал обядът й.

— Рибата беше изстинала — осведомявам я. — Казах на сервитьора да донесе нова порция.

Погледът й се стрелва към мен, но главата й остава неподвижна. Фалън не се усмихва, не ми благодари. Просто… се взира в мен.

Отхапвам от бургера си и започвам да дъвча.

Знам, че тя не е срамежлива. От начина, по който говореше с баща си, беше ясно, че тя е дръзко момиче, затова съм малко смутен от сегашното й мълчание. Преглъщам сдъвканата храна и отпивам от содата, като през цялото време не откъсвам поглед от нея. Иска ми се да кажа, че мислено подготвям блестящо извинение, но не е така. Изглежда, мисълта ми е еднопосочна и в момента тя ме насочва към две неща, за които не би трябвало да мисля точно сега.

Гърдите й.

И двете.

Знам. Жалък съм. Но щом ще седим тук и просто ще се блещим, би било хубаво, ако тя носеше малко по-деколтирана дреха, вместо тази риза с дълъг ръкав, която оставя всичко на въображението. Навън е почти двайсет и седем градуса. Тя би трябвало да е облечена с нещо не толкова… навеждащо на мисълта за манастир.

Двойката, седяща през няколко маси, става и се запътва към изхода. Забелязвам, че Фалън извръща глава от тях и оставя косата й да падне върху лицето като защитна преграда. Не мисля, че Фалън дори осъзнава, че го прави. За нея изглежда е естествена реакция да се опитва да скрие това, което смята за свои недостатъци.

Затова навярно е облечена с риза с дълги ръкави. Така никой не може да види какво се крие под дрехата.

Разбира се, тази мисъл отново ме връща към гърдите й. Дали те също са покрити с белези? Каква част от тялото й е засегната?

Започвам мислено да я разсъбличам, но не сексуално. Просто съм любопитен. Наистина любопитен, защото не мога да престана да я зяпам, а това не е типично за мен. Моята майка ме е възпитала да бъда по-тактичен, но е забравила да ме научи, че в живота се срещат момичета като това, които подлагат на изпитание добрите маниери само с факта, че съществуват.

Изминава цяла минута, може би две. Аз съм изял почти всичките си пържени картофки, докато наблюдавам как моята събеседница ме наблюдава. Тя не изглежда сърдита. Нито изплашена. Сега дори не се опитва да прикрие белезите, които толкова отчаяно се старае да скрие от всички останали.

Погледът й бавно се спуска надолу, докато накрая се спира върху тениската ми. Известно време я изучава внимателно, после отмества очи към ръцете, раменете и лицето ми. Задържа ги върху косата ми.

— Закъде си бързал толкова тази сутрин?

Въпросът й е невероятно странен и аз застивам насред хапката, която дъвча. Мислех, че първият въпрос, който ще ми зададе, ще бъде защо съм се осмелил да си завирам носа в личния й живот. Минават няколко секунди, докато преглътна хапката, отпия от содата и избърша устата си, а сетне се облягам назад.

— Какво имаш предвид?

Тя сочи главата ми.

— Косата ти е в пълен безпорядък. — После кимва към тениската ми. — И носиш вчерашна тениска. — Свежда поглед към пръстите ми. — Ноктите ти са чисти.

Откъде знае тя, че нося вчерашната си тениска?

— И така, защо толкова набързо си тръгнал оттам, където си се събудил днес сутринта? — пита тя.

Поглеждам към тениската, а след това към ноктите си. Откъде, по дяволите, знае, че тази сутрин съм излязъл набързо?

— Хората, които не се грижат за себе си, нямат толкова добре поддържани нокти — осведомява ме тя. — А това противоречи на петното от горчица върху тениската.

Отново оглеждам тениската си. Взирам се в петното от горчица, което досега не съм забелязал.

— Бургерът ти е с майонеза. И след като едва ли някой слага горчица на закуската си, а ти поглъщаш храната, като че ли не си ял от вчера, следователно петното най-вероятно е от вчерашната ти вечеря. И очевидно днес не си се поглеждал в огледалото, иначе нямаше да излезеш от дома си толкова разрошен. Да не би снощи да си взел душ и да си легнал, без да си изсушиш косата? — Тя докосва дългите си кичури и прокарва пръсти през тях. — Защото толкова гъста коса като твоята се начупва, когато заспиш с мокра глава. И после е невъзможно да я изправиш, ако отново не я измиеш. — Фалън се накланя напред и ме оглежда с любопитство. — Как, по дяволите, косата ти е успяла толкова да щръкне отпред? Да не би да спиш по корем?

Каква е тя? Детектив?

— Аз… — Зяпвам я сащисано. — Аха. Спя по корем. И закъснявах за занятия.

Тя кимва, сякаш вече го е знаела.

Появява се сервитьорът с топла порция сьомга и долива чашата й с вода. Мъжът отваря уста, все едно се кани да каже нещо, но Фалън не му обръща внимание. Тя продължава да се взира в мен, но му промърморва „благодаря“.

— Значи… хм. Донован О’Нийл? Той е ваш баща?

Фалън поглежда сервитьора с неразгадаемо изражение.

— Да — отвръща равнодушно.

Мъжът се усмихва и видимо се отпуска.

— Леле — проронва и клати възхитено глава. — Не е ли жестоко? Да имаш за баща самия Макс Епкот?

Фалън не се усмихва, дори не трепва. Нищо върху лицето й не показва, че поне милион пъти е чувала този въпрос. Очаквам саркастичния й отговор, защото съдейки по начина как реагираше на тъпите коментари на баща си, нямаше никакъв шанс бедният сервитьор да се измъкне невредим.

Тъкмо когато си мисля, че Фалън ще завърти очи, тя сподавя въздишката си и се усмихва.

— Това е абсолютно нереално. Аз съм най-щастливата дъщеря на света.

Мъжът се ухилва.

— Това наистина е супер.

Когато той се обръща и се отдалечава, Фалън отново приковава поглед в мен.

— За какви занятия? — интересува се тя.

Нужни са ми няколко секунди, за да разбера въпроса й, защото все още се опитвам да осмисля глупавия й отговор на сервитьора. Едва не я питам за това, но бързо размислям. Сигурен съм, че й е по-лесно да дава на хората отговорите, които те очакват да чуят, отколкото надълго и нашироко да обяснява истината. Освен това, тя навярно е най-лоялният човек, когото съм срещал, защото аз не съм сигурен, че бих могъл да кажа същото за онзи мъж, ако беше мой баща.

— Курс по творческо писане.

Тя замислено се усмихва и взема вилицата.

— Знаех си, че не си актьор. — Лапва парченце от сьомгата и преди да сдъвче първата хапка, бодва още една. Следващите няколко минути изминават в пълна тишина, докато двамата дояждаме храната си. Аз омитам чинията си, но Фалън отмества нейната, без да я изяде дори наполовина.

— Я ми кажи нещо — подхваща, навеждайки се напред. — Защо реши, че имам нужда да ме спасяваш с цялата онази глупост за фалшивото гадже?

Ето че дойдохме на темата. Тя е разстроена от вмешателството ми. Донякъде се досещах, че ще стане така.

— Не съм мислил, че имаш нужда от спасяване. Просто понякога ми е трудно да контролирам негодуванието си, когато се натъкна на някой пълен абсурд.

Тя извива вежда.

— Ти определено си писател, защото кой, по дяволите, се изразява по този начин?

Засмивам се.

— Извинявай. Предполагам, че се опитвам да кажа, че понякога съм невъздържан глупак и не биваше да си пъхам носа в твоите работи.

Фалън вдига салфетката си от скута и я слага върху чинията. Едното й рамо леко се повдига.

— Нямах нищо против — заявява с усмивка. — Беше донякъде забавно да наблюдавам баща си толкова смутен и объркан. Никога досега не съм имала фалшив приятел.

— Аз никога досега не съм имал истински приятел — отвръщам.

Погледът й се насочва към косата ми.

— Това е очевидно. Нито един гей няма да излезе от дома си в този вид.

Струва ми се, че Фалън действително няма нищо против как изглеждам. Сигурен съм, че е изпитала на гърба си солидна доза физическа дискриминация, затова ми е трудно да повярвам, че е от този тип момичета, които поставят външността на първо място в списъка за най-важните качества у един мъж.

Но не ми убягва, че тя ме подкача. Ако не знаех по-добре, вероятно щях да си помисля, че кокетничи с мен.

Аха. Определено трябваше отдавна да си тръгна от този ресторант, но това е един от малкото случаи, когато искрено съм благодарен за купищата лоши решения, които имам навика да вземам.

Сервитьорът носи сметката, но преди да платя, Фалън грабва банкнотите, които баща й бе хвърлил на масата, и му ги подава.

— Искате ли ресто? — пита мъжът.

— Задръжте го — махва тя пренебрежително.

Сервитьорът разчиства масата и когато си тръгва, вече нищо не ни задържа тук. Неизбежният завършек на обяда ме кара да изпитвам известна нерешителност, защото не знам какво да кажа, за да й попреча да си тръгне. Тя се мести да живее в Ню Йорк и навярно никога повече няма да я видя. Не разбирам защо тази мисъл толкова ме тревожи.

— И така — подема тя. — Да скъсаме ли сега?

Аз се засмивам, макар че все още се опитвам да разбера дали притежава невероятното умение да се шегува с безизразна физиономия, или напълно й липсва индивидуалност. Границата между двете е много тънка, но аз се обзалагам, че е първото. По-скоро се надявам.

— Гаджета сме едва от час, а ти вече искаш да ме зарежеш? Не ме ли бива в тази роля?

Фалън се усмихва.

— Напротив, прекалено те бива. Ако трябва да съм честна, това дори малко ме плаши. Сега ли е моментът, когато разбиваш на пух и прах последната ми илюзия за нашата връзка и ми признаваш, че братовчедка ми е забременяла от теб, докато сме били разделени?

Не мога да се сдържа и прихвам отново. Определено е невероятното умение да се шегува с безизразна физиономия.

— Не е забременяла от мен. Тя вече беше в седмия месец, когато преспах с нея.

До ушите ми достига заразителен смях и аз никога не съм бил по-благодарен за своето не особено прилично чувство за хумор. Няма да позволя това момиче да изчезне от полезрението ми, докато не чуя този смях още поне три или четири пъти.

Смехът й постепенно секва, но усмивката остава върху лицето й. Тя гледа към вратата.

— Наистина ли се казваш Бен? — пита и отново извръща поглед към мен.

Кимвам.

— За какво най-много съжаляваш в живота си, Бен?

Странен въпрос, но ще отговоря. Странността изглежда напълно нормална за това момиче, макар да няма значение, че никога няма да споделя с никого кое е най-голямото съжаление в живота ми.

— Не мисля, че вече съм го преживял — лъжа аз.

Тя замислено се взира в мен.

— Значи си почтен човек? И никога никого не си убил?

— Засега не.

Фалън се опитва да прикрие усмивката си.

— Значи, ако днес прекараме повече време заедно, няма да ме убиеш?

— Само в случай на самозащита.

Тя се засмива и се протяга към чантата си. Премята дръжката през рамо и се изправя.

— Какво облекчение. Тогава да се отбием в „Пинкбери“ и можем да скъсаме след десерта.

Ненавиждам сладолед. Мразя йогурт.

И особено мразя йогурт, който имитира сладолед.

Но проклет да съм, ако не грабна лаптопа, ключовете и не я последвам накъдето, дявол да го вземе, ме поведе.

* * *

— Как си могъл да живееш от четиринайсетгодишен в Лос Анджелис, без кракът ти нито веднъж да не стъпи в „Пинкбери“? — Фалън изглежда почти обидена. Извръща се, за да огледа предлаганите топинги. — Поне чувал ли си за „Старбъкс“?

Смея се и соча дъвчащите мечета. Продавачът загребва пълна лъжица и я изсипва в купичката ми.

— Аз на практика живея в „Старбъкс“. Нали съм писател. Това е нещо като всекидневен ритуал.

Фалън стои на опашката пред мен, докато чакаме реда си да платим. Поглежда с отвращение към купичката ми.

— О, господи! — възкликва тя. — Не можеш да дойдеш в „Пинкбери“ и да ядеш само топинг. — Гледа ме, сякаш съм убил котенце. — Ти изобщо човешко същество ли си?

Аз въртя очи и леко я сръгвам в рамото, за да се обърне.

— Престани да ме кастриш, защото ще те зарежа, преди да сме намерили маса.

Вадя двайсетачка от портфейла и плащам нашите десерти. Проправяме си път през препълнения ресторант, но всички маси са заети. Спътничката ми се насочва право към вратата, а аз я следвам навън и после надолу по тротоара, докато тя не намира свободна пейка. Тя сяда по турски и слага купичката си в скута. Аз чак сега я поглеждам и забелязвам, че не си е сложила никакъв топинг.

Свеждам поглед към своята — пълна само с топинги.

— Знам — смее се тя. — Джак Спрат не яде мазно…

— А жена му — постно^[1]… — довършвам аз.

Фалън се ухилва и лапва пълна лъжичка със сладолед. Изважда я и облизва замръзналия йогурт от долната си устна.

Изобщо не съм очаквал днешния ден. Да седя срещу това момиче, да я наблюдавам как облизва сладоледа от устните си и да се принуждавам да гълтам въздух, за да се уверя, че дишам.

— Значи си писател?

Въпросът й ме изтръгва от мръснишките фантазии. Кимвам.

— Надявам се един ден да стана. Никога не съм писал професионално, затова дори не съм сигурен, че имам право да се наричам писател.

Тя се размърдва, нагласява се така, че да е с лице към мен и подпира лакът на облегалката на пейката.

— Не е задължително да ти плащат, за да се действитиализира, че си писател.

— Няма дума действитиализира.

— Видя ли? — засиява тя. — Аз дори не го знаех, значи очевидно си писател. Независимо дали ти плащат, или не, аз ще те наричам писател. Бен Писателя. Оттук нататък ще те наричам така.

Аз се смея.

— А аз как да те наричам?

Фалън дъвче няколко секунди върха на лъжичката си, очите й замислено се присвиват.

— Добър въпрос — кима тя. — В момента съм в нещо като преломен период.

— Фалън Преломницата — предлагам аз.

— Става — усмихва се тя.

Обляга се назад, после вперва поглед пред себе си. Разкръстосва крака и ги провесва до земята.

— И така, какво точно искаш да пишеш? Романи? Киносценарии?

— Всичко, надявам се. Всъщност засега не искам да се ограничавам в жанровете, още съм само на осемнайсет. Искам да опитам от всичко, но определено романите са моята страст. И поезията.

От устните й се отронва тиха въздишка, преди да лапне още една лъжичка. Не проумявам защо, но ми се струва, че моят отговори я натъжи.

— Ами ти, Фалън Преломницата? Каква е твоята цел в живота?

Тя ми хвърля кос поглед.

— За житейски цели ли говорим, или за страст?

— Няма голяма разлика.

Тя се засмива, но някак вяло.

— Разликата е огромна. Моята страст е да бъда актриса, но това не е целта на живота ми.

— И защо не?

Фалън отново присвива очи и се взира в мен, а после свежда поглед към купичката си. Започва да разбърква замразения йогурт с лъжичката. Този път цялото й тяло въздъхва, сякаш ще се разпадне на парченца.

— Знаеш ли, Бен… Оценявам милото ти държание към мен, откакто станахме двойка, но можеш да престанеш да играеш. Баща ми вече не е тук, за да оцени представлението.

Аз тъкмо се каня да лапна още малко от топинга, но ръката ми замръзва, преди лъжичката да достигне до устата ми.

— Какво означава това? — питам, слисан от рязката смяна на посоката на нашия разговор.

Тя забива лъжичката в йогурта, преди да се наведе и да хвърли купичката в близкото кошче за отпадъци.

— Наистина ли не знаеш моята история, или просто се преструваш?

Не съм сигурен коя история има предвид, затова леко клатя глава.

— В момента съм напълно объркан.

Фалън въздъхва. Отново. Не мисля, че някога съм карал момиче толкова често да въздиша за толкова кратко време. И това не са онези въздишки, които карат едно момче да се гордее с уменията си. Това са онези въздишки, които го принуждават да се пита къде, по дяволите, е сбъркал.

Тя чопли с палец една тресчица от облегалката на пейката. Съсредоточила се е върху дървото, сякаш говори на него, а не на мен.

— Когато бях на четиринайсет, извадих голям късмет. Получих роля в нашумялата тийнейджърска интерпретация „Детективът“, в която Шерлок Холмс среща Нанси Дрю. Играх година и половина в сериала и всичко наистина беше супер. Но после се случи това. — Тя сочи лицето си. — Договорът ми беше прекратен. Замениха ме с друга актриса и оттогава не съм играла. Това имах предвид, когато казах, че целите и страстта са две различни неща. Актьорството е моята страст, но както изтъкна баща ми, аз вече не притежавам инструментите, за да постигна целта на живота си. Така че, предполагам, много скоро ще започна да търся нова, ако в Ню Йорк не се случи чудо.

Дори не знам как да реагирам на това. Сега тя ме гледа, очаквайки отговор, но нищо не ми хрумва. Фалън подпира брадичка върху ръката си и се втренчва в пространството зад мен.

— Не ме бива много в спонтанните мотивационни речи — заявявам аз. — Понякога, късно вечер, преписвам разговорите, които съм водил през деня, но ги променям така, че да съдържат всичко, което бих искал да кажа в онзи момент. Затова държа да знаеш, че когато довечера преразказвам този разговор върху лист хартия, ще ти отговоря нещо наистина героично, което ще те накара да се почувстваш доволна от живота си.

Тя отпуска чело върху ръката си и избухва в смях. Гледката извиква усмивка и на моите устни.

— Несъмнено това е най-добрият отговор, който съм получавала, след като разкажа своята история.

Навеждам се, за да хвърля моята купичка в кошчето зад нея. И за пръв път се приближавам толкова до нея, след като седяхме заедно в сепарето. Тялото й тутакси застива от близостта ми. Вместо да се отдръпна, аз я поглеждам право в очите, а после се съсредоточавам върху устните й.

— Нали за това са гаджетата — проронвам и бавно се отдръпвам.

Обикновено не се колебая, преди да започна да флиртувам с някое момиче. Правя го през цялото време. Но Фалън ме гледа така, сякаш току-що съм извършил смъртен грях и аз започвам да се съмнявам дали правилно съм разчел сигналите помежду ни.

Окончателно се отдръпвам, но не отмествам поглед от сърдитото й лице. Тя насочва пръст към мен.

— Ето — процежда. — Точно това. Точно за тази тъпня говорех.

Не съм сигурен какво има предвид, затова внимателно подхващам.

— Смяташ, че се преструвам, че те свалям, за да те накарам да се почувстваш по-добре?

— А не е ли така?

Нима тя наистина си го мисли? Нима момчета не я свалят? Дали това е заради белезите й, или се дължи на неувереността й заради тях? Не мога да повярвам, че момчетата са толкова повърхностни, за каквито тя ги смята. Ако е така, аз се срамувам заради всички мъже на този свят. Защото това момиче трябва да разгонва безбройните ухажори, които напират да я свалят, а не да се съмнява в мотивите им.

Притискам средата на брадичката си, за да отслабя напрежението в стиснатите ми челюсти, а после закривам с ръка уста, докато обмислям отговора си. Разбира се, когато довечера си припомням този момент, ще ми хрумнат най-различни страхотни отговори. Но сега… не мога да измисля идеалния отговор, за да спася живота си.

Предполагам, че просто трябва да бъда честен. Е, не докрай, но честен. Това е най-добрият начин да се отговори на това момиче, тъй като тя прозира всяка лъжа.

Сега е мой ред да изпусна тежка въздишка.

— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за пръв път?

Тя килва глава.

— Когато ме видя за пръв път? Имаш предвид преди цял час?

Подминавам язвителността й и продължавам:

— Първия път, когато ти мина покрай мен — преди да прекъсна срещата за обяд с баща ти — аз зяпах дупето ти, докато не се скри от погледа ми. И не можех спра да се чудя какви са гащичките ти. За това мислех през цялото време, докато ти беше в тоалетната. Питах се, дали носиш прашки? Или изобщо не носиш бельо? Защото не забелязах очертания на дънките, които да подсказват, че си с нормални гащички.

Преди да излезеш от тоалетната, в стомаха ми започна да се заражда чувство на паника, тъй като не бях уверен дали искам да видя лицето ти. Бях чул твоя разговор с баща ти и вече знаех, че личността ти ме привлича. Но лицето ти? Хората казват, че не бива да съдим за книгата по обложката, но ако по някакъв начин си прочел съдържанието, без първо да видиш обложката? И ако наистина ти хареса това, което е било вътре в тази книга? Разбира се, когато се каниш да затвориш тази книга и всеки миг ще зърнеш обложката, се надяваш, че ще откриеш нещо привлекателно. Защото кой иска да сложи върху лавицата невероятно интересна книга, ако ще се наложи всеки път да гледа скапана обложка?

Фалън бързо свежда поглед към скута си, но аз продължавам:

— Когато ти излезе от тоалетната, първото, което забелязах, беше косата ти. Тя ми напомни за първото момиче, което целунах. Казваше се Абита. Имаше великолепна коса, която винаги ухаеше на кокос и аз се запитах дали и твоята ухае така. След това се зачудих дали и ти се целуваш като Абита, защото макар тя да беше първото момиче, което целунах, онази целувка все още остава единствената, която помня до най-малки подробности. Както и да е, веднага след като престанах да се любувам на косата ти, видях очите ти. Ти все още беше на няколко метра от моята маса, но гледаше право в мен, сякаш не можеше да разбереш защо те зяпам така.

И тогава наистина се смутих и се размърдах на мястото си, защото, както ти сама изтъкна, от сутринта не се бях поглеждал в огледалото. Не знаех какво виждаш в този миг, докато ме гледаше, и дали изобщо видяното ти е харесало. Дланите ми започнаха да се потят, защото това беше първото ти впечатление от мен, а аз нямах понятие дали е достатъчно добро.

В този момент ти беше стигнала почти до моята маса и тогава погледът ми попадна върху бузата ти. Върху шията ти. За пръв път видях белезите и щом ги забелязах, ти сведе глава, така че косата ти закри по-голямата част от лицето. И знаеш ли какво си помислих в онзи момент, Фалън?

Тя вдига глава, очите й срещат моите и аз разбирам, че тя не желае наистина да й го кажа. Смята, че знае съвсем точно какво съм си помислил в онзи момент. Но всъщност тя няма никаква представа.

— Изпитах огромно облекчение — продължавам. — Защото само по онзи прост жест разбрах, че наистина си несигурна. И осъзнах — след като ти очевидно ни най-малко не подозираш колко си дяволски красива, — че може би аз имам шанс с теб. И затова се усмихнах. Защото се надявах, че ако изиграя правилно картите си, може да разбера какви гащички носиш под тези дънки.

Сякаш светът избра точно този миг, за да застине в тишина. Нито една кола не минава покрай нас. Нито една птичка не чурулика. Тротоарът е напълно безлюден. Тези десет секунди, докато чакам отговора й, са най-дългите в живота ми. Достатъчно дълго време, за да съжаля, задето не си бях държал устата затворена, вместо да й изтърся всичко така направо.

Фалън се прокашля и отмества поглед от мен. Надига се от пейката и се изправя.

Аз не помръдвам. Просто я наблюдавам, изпълнен с любопитство дали тя е избрала този момент най-после да ме „зареже“.

Тя поема дълбоко дъх, а сетне го изпуска в мига, в който очите й отново срещат моите.

— Все още не съм опаковала голяма част от багажа си — изрича. — И знаеш ли, най-любезното нещо, което може да направи едно гадже, е да ми предложи помощта си.

— Имаш ли нужда от помощ за багажа? — изтърсвам аз невярващо.

Тя нехайно повдига рамо.

— Аха.