Колийн Хувър
Девети ноември (19)

Глава 19

Бен

Откакто оставихме Глен и Амбър пред апартамента им, в продължение на почти километър и половина в колата цари тишина. Фалън се взира през прозореца през целия път, а аз искам тя да ме погледне. Знам, че миналата година я нараних повече, отколкото мога да си представя, и се надявам, че тя разбира, че смятам да се реванширам. Дори и да отнеме целия ми живот оттук нататък, аз ще направя всичко по силите си, за да я възмездя за страданието. Протягам се и улавям ръката й.

— Трябва да се извиня — подхващам. — Не биваше да казвам онези неща…

Тя клати глава, като безмълвно ме прекъсва.

— Не си вземай думите обратно. Мисля, че честността ти към Тиодор заслужава възхищение. Повечето мъже са твърде страхливи, за да кажат нещо подобно и без никакви обяснения биха отмъкнали момичето зад гърба на приятеля си.

Тя няма представа за какво се чувствам виновен.

— Не се извиних за това. Извинявам се, защото никога не биваше да изричам на глас, че съм влюбен в теб, след като признанието ми не беше отправено директно към теб. Ти заслужаваш много повече, отколкото косвено обяснение в любов.

Фалън ме гледа мълчаливо, сетне отново се извръща към прозореца. Аз поглеждам към пътя, после крадешком хвърлям поглед към нея. Виждам, че по лицето й се мярва усмивка, когато тя стиска ръката ми.

— Може би ако тазвечерните обяснения и подмазването са на ниво, утре ще имаш възможност за едно истинско обяснение в любов, докато ми приготвяш закуската.

Усмихвам се, защото знам, че подмазването и закуската ще са най-лесната и приятна част.

Това, от което се страхувам, е обяснението. Разполагаме с още петнайсет минути, докато пристигнем, затова решавам да избързам и да започна.

— Изнесох се миналата година веднага след Коледа. Двамата с Иън решихме Оливър и Джордин да останат да живеят в къщата.

Усещам как ръката й се сковава в моята при споменаването на името на Джордин. Ненавиждам това. Ненавиждам, че аз съм причината за реакцията й и още повече ненавиждам факта, че случилото ще се спотайва в едно кътче на съзнанието й през остатъка от живота ни. Защото независимо дали Фалън го иска или не, Джордин е майка на Оливър, а Оливър ми е като син. И каквото и да се случи, те винаги ще присъстват в живота ми.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че нещата между нас са чудесни. Между мен и Джордин?

Тя ме стрелва косо с поглед.

— В какъв смисъл са чудесни?

Отдръпвам ръката си от нейната и сграбчвам волана, а с другата ръка стискам челюстта си, за да освободя напрежението.

— Искам да ме изслушаш, преди да говориш, става ли? Защото може би ще кажа някои неща, които не желаеш да чуваш, но трябва да ги узнаеш.

Фалън мълчаливо кимва, а аз поемам дълбоко дъх, за да си вдъхна кураж.

— Преди две години… когато се любих с теб… аз ти отдадох всичко. Сърцето и душата си. Но когато през онази нощ ти реши да заминеш и цяла година да не ме вадиш отново, аз не можах да разбера какво се бе случило. Не проумявах как е възможно ти да не отговаряш с взаимност на чувствата, които аз изпитвах. И мамка му, това адски болеше, Фалън. Ти си замина, а аз бях бесен и дори не мога да ти опиша колко тежки бяха за мен следващите месеци. Не само оплаквах смъртта на Кайл, но безмерно страдах, задето те бях изгубил.

Взирам се право пред себе си, защото не искам да виждам какво й причиняват моите думи.

— Когато Оливър се роди, за пръв път от онзи миг, когато ти неочаквано се появи на прага ми, аз се почувствах щастлив. И това беше първият път, когато Джордин се усмихна, откакто Кайл умря. Така че през следващите няколко месеца ние прекарвахме всяка минута заедно с Оливър. Защото той беше единственият светъл лъч в нашия живот. А когато двама души обичат някого толкова всеотдайно, колкото ние го обичаме, помежду им се ражда връзка, която дори не мога да обясня. През следващите няколко месеца Джордин и Оливър бяха тези, които запълниха огромната празнина, която ти и Кайл оставихте в сърцето ми. И предполагам, че по някакъв начин и аз запълних празнотата, която Кайл бе оставил в нейното сърце. Когато отношенията помежду ни започнаха да се променят, аз се съмнявам, че някой от нас се е замислял за това, преди то да се случи. Но то се случи и до мен нямаше никой, който да ми каже, че един ден може би ще съжалявам за това.

Искам да кажа… че дори имаше част от мен, която вярваше, че ти ще се зарадваш заради мен, когато се срещнем на следващия девети ноември. Защото мислех, че ти навярно си искала точно това за мен — да продължа напред и да не се вкопчвам в това, което ти смяташе за измислени отношения, които двамата с теб започнахме, когато бяхме на осемнайсет.

А после, когато дойдох на уговорената среща през онзи ден… последното, което очаквах, беше да видя колко си наранена. В секундата, когато ти осъзна, че с Джордин сме заедно, видях в очите ти колко много наистина ме обичаш и това беше един от най-лошите моменти в живота ми, Фалън. Един от най-ужасните шибани моменти и с всяко поето дихание аз все още усещам раните, които сълзите ти оставиха върху гърдите ми.

Стискам по-силно волана на колата и се опитвам да дишам спокойно.

— Веднага щом Джордин се прибра у дома онази вечер, тя прочете болката върху лицето ми. И знаеше, че не тя е причината за страданието ми. Изненадващо, но тя не беше разстроена. Говорихме за това в продължение на може би два часа. За това какво изпитвам към теб, за чувствата й към Кайл и как двамата се нараняваме взаимно, поддържайки отношения, които никога няма да бъдат такива, които в миналото сме имали с други хора. Затова скъсахме. Същия ден. Аз изнесох вещите си от стаята й и се върнах в моята, докато си намеря ново жилище.

Осмелявам се да погледна към Фалън, но тя продължава да се взира през прозореца. Виждам как избърсва сълза от окото си и се надявам, че не съм я разсърдил.

— Изобщо не те виня, Фалън. Разбираш ли? Заговорих за онази година, когато ти замина, защото исках да знаеш, че моето сърце винаги е принадлежало на теб. И аз никога не бих го заел другиму, ако знаех, че има някакъв шанс някога ти да си го поискаш обратно.

Виждам, че раменете й треперят и се ненавиждам, задето я карам да плаче. Ненавиждам това. Не искам тя да бъде тъжна. Фалън ме поглежда през сълзи.

— Ами Оливър? — пита. — Ти вече не можеш да живееш с него. — Тя избърсва още една сълза. — Чувствам се ужасно, Бен. Чувствам, че те откъсвам от твоето малко момченце.

Тя закрива лицето си с длани и избухва в ридания и аз повече не мога да търпя нито секунда. Отбивам колата отстрани на шосето и включвам аварийните светлини. Разкопчавам предпазния колан, протягам ръка през седалката и притеглям Фалън към себе си.

— Бебче, не — шепна. — Моля те, не плачи за това. Аз и Оливър… всичко помежду ни е идеално. Аз го виждам когато искам, почти всеки ден. Не е нужно да живея с майка му, за да продължа да го обичам.

Прокарвам ръце през косата й и я целувам по слепоочието.

— Всичко е наред. Нещата са супер, Фалън. Единственото, което не е наред в живота ми, е фактът, че ти не си част от него всеки ден.

Тя се отдръпва от рамото ми и подсмърква.

— Това е единственото, което не е наред и в моя живот, Бен. Всичко останало е идеално. Имам двама най-добри приятели на света. Обичам театралната школа. Обичам работата си. Имам един и половина страхотни родители. — Изрича последното през смях. — Но единственото, което ме натъжава — най-важното нещо — е, че мисля за теб всяка секунда от всеки ден и не знам как да те забравя.

— Недей — умолявам я. — Моля те, не ме забравяй.

Тя свива рамене и вяло се усмихва.

— Не мога. Опитах, но мисля, че трябва да започна да посещавам сбирки за анонимни алкохолици или нещо подобно. Мисля, че ти си в кръвта ми.

Аз се смея, облекчен, че тя… че тя просто съществува. И че имаме щастието да се родим в един и същи живот, в една и съща част на света, в един и същи щат. И че след всички тези години, за мое изумление, не бих искал да променя нищо от това, което в крайна сметка ни събра заедно.

— Бен? — пита тя. — Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще повърнеш.

Смея се и клатя глава.

— Не, няма. Просто наистина имам нужда да ти кажа, че те обичам, но чувствам, че съм длъжен да те предупредя, преди да го направя.

— Добре — съгласява се Фалън. — Да ме предупредиш за какво?

— Че като се съгласяваш да ме обичаш, ти поемаш огромна отговорност. Защото Оливър винаги ще бъде част от живота ми. И имам предвид не като племенник, а като мой син. Празненства за рождени дни, бейзбол и…

Тя закрива устата ми с длан, за да ме накара да замълча.

— Да обичаш някого не означава да обичаш само него, Бен. Да обичаш някого означава да приемеш всички неща и хора, които обича този човек. И аз ще ги обичам. Ще го направя. Обещавам.

Аз наистина не я заслужавам. Но я привличам по-близо и я нагласям върху коленете си, с гръб към волана.

— Обичам те, Фалън. Повече от поезията, повече от думите, повече от музиката, повече отколкото обичам гърдите ти. И двете. Имаш ли някаква представа колко много е това?

Тя се смее през сълзи, а аз притискам устни до нейните, защото искам да запомня тази целувка по-силно, отколкото всяка друга, която съм й дал. Въпреки че продължава само няколко секунди, защото Фалън се отдръпва и казва:

— Аз също те обичам. И мисля, че това беше много яко обяснение в любов. Такова, че дори не е нужно да се подмазваш, затова искам веднага да отидем в апартамента ти и да се любя с теб.

Целувам я бързо, а после я избутвам обратно на пасажерската седалка, за да се върна на шосето. Фалън закопчава предпазния колан и додава:

— Но утре сутринта очаквам закуска.

* * *

— И така, технически, ние сме прекарали само приблизително двайсет и осем часа заедно, откакто се запознахме — заявява Фалън.

Двамата сме в леглото ми. Тя се е излегнала върху мен и прокарва пръсти по гърдите ми. Щом се озовахме в апартамента ми, аз я любих. Два пъти. И ако тя не престане да ме докосва така, ще се случи за трети път.

— Това време е повече от достатъчно, за да разбереш, че обичаш някого — отвръщам аз.

Ние пресметнахме цялото време, което фактически сме прекарали заедно в продължение на четири години. Честно, аз смятах, че е много повече, защото така го чувствам, но Фалън беше права, когато каза, че даже няма два пълни дни.

— Погледни го от друга страна — задълбавам аз в темата. — Ако имахме традиционна връзка, щяхме да излезем на няколко срещи, може би една или две седмично, всяка от които щеше да продължи по няколко часа. Това прави средно по дванайсет часа за първия месец. Да допуснем, че през втория месец ще имаме две срещи с преспиване. Следователно, може да се каже, че двойките, които са прекарали двайсет и осем часа заедно, са навлезли в третия месец на връзката си. А третият месец е общоприетият месец за „обичам те“. Така че технически, ние сме на правилен път.

Тя прехапва устна, за да скрие усмивката си.

— Харесва ми твоята логика. Знаеш колко много мразя мигновената любов.

— О, това пак си беше мигновена любов — уверявам я. — Но нашата е истинска.

Фалън се повдига на лакът и се взира в мен от горе надолу.

— И откога знаеш? В коя секунда разбра, че си влюбен в мен?

Не се колебая нито за миг.

— Помниш ли, когато се целувахме на плажа и аз ти казах, че искам да си направя татуировка?

Тя се усмихва.

— Това беше толкова странна приумица, как бих могла да забравя?

— Затова си направих татуировка. Защото в онзи момент осъзнах, че за пръв път съм се влюбил в момиче. Истинска любов. Безкористна любов. Веднъж мама ми каза, че в секундата, когато се влюбя истински и безкористно, трябва да направя нещо, за да запомня този момент, защото това не се случва всекиму. Така че… да.

Фалън хваща китката ми и разглежда татуировката. Прокарва показалец по нея.

— Направил си я заради мен? — пита и отново вдига поглед към мен. — Но какво означава? Защо избра думата поетичен? И нотното петолиние?

Свеждам поглед към татуировката и се чудя дали да й споделя подробности за причината за своя избор. Но онзи момент ще помрачи сегашния, а аз не искам това.

— Лични причини — отвръщам и принудено се усмихвам. — Някой ден ще ти разкажа за тях, но сега искам отново да ме целунеш.

Не минават и десет секунди и аз я претъркулвам по гръб и потъвам дълбоко в нея. Този път я любя бавно — не с дивата страст като предишните два пъти. Целувам я, от устата до гърдите и обратно, нежно притискайки устни върху всеки сантиметър от кожата, която имам привилегията да докосвам.

И този път, когато свършваме, повече не разговаряме. И двамата затваряме очи и аз знам, че когато утре сутринта се събудя до нея, ще посветя живота си на една мисия — да си простя за всички онези пъти, когато в миналото съм скривал истината от нея.

След като й приготвя закуска.