Колийн Хувър
Девети ноември (18)

Глава 18

Фалън

По-рано, когато мислех за събитията в живота ми, мислено ги разделях на преди пожара и след пожара.

Вече не го правя. Не защото пораснах и помъдрях. Всъщност е тъкмо обратното, защото сега разделям живота си на два периода: преди Бентън Джеймс Кеслър и след Бентън Джеймс Кеслър.

Жалко е, знам. И още повече че вече измина една година след като пътищата ни с Бен се разделиха, а аз продължавам да мисля за него толкова често, както преди периода след Бентън Джеймс Кеслър. Но не е толкова лесно да изхвърля от мислите си човека, който толкова силно бе повлиял върху живота ми.

Не му желая злото. Особено след като видях колко изтерзан беше от решението си, когато миналата година се разделихме. Сигурна съм, че ако се бях разплакала и го бях помолила да избере мен, той щеше да го стори. Но аз никога не бих искала да съм с някого, защото е трябвало да моля за това. А и изобщо не желая да съм с някого, ако съществува дори най-малката вероятност за присъствието на трети в картинката. Любовта трябва да бъде между двама души, а ако не е, предпочитам да се оттегля, вместо да се съревновавам.

Не съм човек, който вярва, че за всичко случващо се има причина, затова отказвам да приема, че е било предопределено от съдбата да не бъдем заедно. Ако вярвах в това, тогава трябваше да повярвам, че е било предопределено Кайл да умре толкова млад. Предпочитам да вярвам, че лошите неща просто се случват.

Да пострадаш по време на пожар? Понякога се случват лоши неща.

Да изгубиш кариерата си? Понякога се случват лоши неща.

Да изгубиш любовта на живота си заради вдовица с бебе? Понякога се случват лоши неща.

Последното, в което искам да вярвам, е, че животът ми вече е бил предначертан и аз нямам думата за това къде или с кого ще бъда в крайна сметка. Но ако това действително е така и животът ми е предрешен, без значение какъв избор ще направя, тогава какво значение има дали тази вечер ще изляза от апартамента?

Никакво. Но Амбър изглежда смята, че има голямо.

— Не можеш да стоиш тук, потънала в униние.

— Не съм потънала в униние.

— Напротив, потънала си.

— Не съм.

— Тогава защо не излезеш с нас?

— Не искам да бъда нежеланият трети.

— Тогава се обади на Теди.

— Тиодор — поправям я.

— Знаеш, че не мога да го наричам Тиодор със сериозна физиономия. Името би трябвало да е запазено за членовете на кралското семейство.

Надявах се, че Амбър ще свикне с името му. Вече няколко пъти излизам с него, а тя всеки път не пропуска да го изтъкне. Приятелката ми вижда раздразнението на лицето ми, затова продължава да се защитава.

— Той носи панталон с избродирани малки китове, Фалън. И двата пъти, когато излизах с вас, той през цялото време разправяше как е отраснал в Нантъкет^[1]. Но никой, който е отраснал в Нантъкет, не говори като сърфист, гарантирам ти го.

Амбър е права. Тиодор говори за Нантъкет, сякаш всички трябва да му завиждат, че е оттам. Но освен тази малка чудатост и претенциозния му избор на панталони, той е един от малкото мъже, с които съм излизала, който може да ме отвлече от мислите за Бен за повече от час.

— Ако го ненавиждаш толкова силно, както изглежда, защо настояваш да го поканя с нас довечера?

— Не го ненавиждам — възразява Амбър. — Просто не го харесвам. И предпочитам да дойдеш довечера с него, отколкото да седиш тук сама и потисната, защото е девети ноември и няма да го прекараш с Бен.

— Не съм потисната заради това — лъжа аз.

— Може и да не си, но поне и двете сме съгласни, че си потисната. — Тя взема телефона ми. — Ще изпратя есемес на Теди, че ще се срещнем в клуба.

— Ще бъде доста неловко за двама ви с Глен, след като аз няма да съм там.

— Глупости. Обличай се. И избери нещо секси.

* * *

Амбър винаги печели. Аз съм тук… в клуба. Не съм у дома, потънала в мрачно униние на дивана, където би трябвало да бъда.

И защо му беше нужно на Тиодор отново да облича панталона с китовете? Така Амбър отново е победител и права, както винаги.

— Тиодор — казва Амбър, плъзгайки палец по ръба на почти празната си чаша. — Имаш ли умалително име или всички те наричат просто Тиодор?

— Просто Тиодор — отвръща той. — На баща ми му казват Теди, така че ще настъпи объркване, ако и двамата ни наричат така. Особено когато сме в Нантъкет при роднините.

— Очарователно — мърмори Амбър и отмества поглед към мен. — Искаш ли да дойдеш с мен на бара?

Кимам и се измъквам от сепарето. Докато си проправяме път през тълпата към бара, Амбър сплита пръсти с моите и стиска ръката ми.

— Моля те, не ми казвай, че си правила секс с него.

— Излизали сме само четири пъти — възмущавам се аз. — Не съм толкова лесна.

— Ти прави секс с Бен на третия път — връща ми го тя.

Яд ме е, че Амбър намесва Бен, но предполагам, че когато обсъждаш сексуалния си живот, единственият мъж, с когото си спала, няма как да не бъде част от разговора.

— Може би, но онова беше различно. Ние се познавахме много по-дълго, отколкото в дадения случай.

— Познавахте се от три дни — уточнява досадницата Амбър. — Не можеш да броиш цялото време, след като сте общували само веднъж в годината.

Приближаваме до бара.

— Смяна на темата — обявявам. — Какво ще пиеш?

— Зависи — отвръща приятелка ми. — Дали да пием, защото искаме да запомним тази нощ завинаги? Или защото искаме да забравим миналото?

— Определено, за да забравим.

Амбър се извръща към бармана и поръчва четири шота. Когато той ги поставя пред нас, ние вземаме по чашка и се чукаме.

— Да се събудим на десети ноември и да нямаме никакъв спомен за девети — вдига тост Амбър.

— Да пием за това.

Оставяме първите шотове и тутакси се залавяме за следващите два. Обикновено не пия много, но този път съм готова на всичко, за да отлети нощта колкото може по-бързо и да приключа с това.

* * *

Минава половин час и шотовете определено си свършват работата. Чувствам се добре и малко замаяна и дори не ми пука, че тази вечер Тиодор ми пуска ръце. Амбър и Глен са напуснали сепарето преди няколко минути, за да се изявят на дансинга, а Тиодор ми говори… Мамка му. Изобщо нямам представа за какво говори той. Не мисля, че изобщо съм го слушала.

Глен се настанява отново на дивана срещу нас, а аз се опитвам да се фокусирам върху лицето на Тиодор, за да си мисли той, че внимателно слушам бръщолевениците му за някакъв риболов, на който ходил с братовчед си по време на лятното слънцестоене. Кога, по дяволите, изобщо е това лятно слънцестоене?

— С какво мога да помогна? — пита Тиодор Глен, което е странно, имайки предвид недружелюбния му тон. Извръщам се към Глен.

Само че… това не е Глен.

Кафяви очи се взират настойчиво в мен и аз внезапно се изпълвам с желание да се отърся от ръцете на Тиодор и да пропълзя под масата.

Майната ти, съдба. Върви по дяволите.

Върху лицето на Бен бавно се разлива усмивка, когато отново насочва вниманието си към Тиодор.

— Извинете, че ви прекъсвам — подхваща той, — но обикалям от маса на маса и задавам на двойките въпроси за дипломната си работа. Имате ли нещо против, ако ви задам няколко?

Тиодор тутакси се отпуска, осъзнавайки, че Бен не е тук, за да завладее територията му. Или той така мисли.

— Да, разбира се — съгласява се моят кавалер. Протяга се през масата, за да стисне ръката на Бен. — Аз съм Тиодор, а това е Фалън — представя ме той на единствения човек, който някога е бил в мен.

— Фалън. Приятно ми е да се запознаем — усмихва се Бен любезно и обхваща ръката ми между дланите си. Бързо погалва с палец китката ми и допирът му изгаря кожата ми. Когато пуска ръката ми, свеждам поглед към китката си, сигурна, че е останал белег.

— Аз съм Бен.

Опитвам се да си придам безразличен вид и лениво повдигам вежда. Какво, дявол да го вземе, прави той тук?

Погледът на Бен се плъзва от очите към устните ми, но после отново се съсредоточава върху Тиодор.

— И така, колко отдавна живееш в Лос Анджелис, Тиодор?

Помътеният ми от алкохол мозък в момента ври и кипи от мисли.

Бен е тук.

Тук.

И той се опитва да измъкне информация от приятеля ми.

— По-голямата част от живота си. Предполагам, двайсет години.

Стрелвам поглед към Тиодор.

— Мислех, че си отраснал в Нантъкет.

Той се размърдва на мястото си, смее се и стиска ръцете ми, лежащи на масата.

— Там съм роден. Но не съм отраснал в Нантъкет. Преместихме се тук, когато бях на четири. — Той отново насочва вниманието си към Бен и по дяволите, Амбър отново печели.

— И така — продължава Бен и сочи с пръст между мен и Тиодор. — Вие двамата срещате ли се?

Тиодор ме прегръща през раменете и ме притегля към себе си.

— Работя по въпроса — отвръща и свежда поглед с усмивка към мен. Ала в следващия миг отново поглежда Бен. — Това са доста странни лични въпроси. Що за дипломна работа пишеш?

Бен потрива с ръка врата си.

— Изучвам вероятността за съществуването на сродни души.

Тиодор се киска.

— Сродни души? И това е тема за дипломна работа? Господ да ни е на помощ.

Бен извива вежда.

— Не вярваш ли в сродните души?

Тиодор обвива ръка около мен и се обляга назад.

— А ти да не би да вярваш? Срещнал ли си своята половинка? — Тиодор насмешливо оглежда помещението. — Тя тук ли е с теб тази вечер? Как се казва? Пепеляшка?

Бавно отмествам поглед към Бен. Не съм сигурна, че искам да чуя името й. Бен ту се взира напрегнато в мен, ту гледа пръстите на Тиодор, които се плъзгат нагоре и надолу по ръката ми.

— Тя не е тук с мен — отвръща Бен. — Всъщност днес тя ми върза тенекия. Чаках я четири часа, а тя така и не се появи.

Думите му приличат на ледени висулки. Красиви и остри като нож. Преглъщам с усилие буцата, заседнала в гърлото ми.

Той наистина е отишъл на срещата? Дори след като миналата година му заявих, че няма да отида? Думите му събуждат в мен буря от емоции и всичко ми се струва неправилно, след като седя редом с мъж, който искам да престане да ме докосва.

— Какво момиче си заслужава да го чакаш четири часа? — пита Тиодор през смях.

Бен се обляга назад в стола, но аз наблюдавам всяко негово движение.

— Само едно — отвръща той тихо, сякаш на себе си. Или може би думите са предназначени само за мен.

Като споменавам Амбър… Или може би не съм споменавала Амбър, сега не мога да си спомня, тъй като Бен е тук, а мозъкът ми не работи правилно. Но Амбър е цъфнала до масата.

Очите ми се разширяват, когато я поглеждам. Тя мести поглед между Бен и мен, сякаш един от нас е мираж. Напълно я разбирам, защото и аз чувствам същото. Макар че може да се дължи просто на алкохола. Клатя глава и още по-широко отварям очи, давайки й знак да не се издава, че познава Бен. Надявам се, че тя разбира мълчаливото ми послание.

Глен върви зад нея и аз се опитвам да му изпратя същите сигнали, но щом приближава до сепарето, той засиява и извиква: „Бен!“. Плъзва се на дивана до него и го прегръща, сякаш са първи дружки.

Да, Глен е пиян.

— Познаваш ли този тип? — пита го Тиодор, сочейки към Бен.

Глен понечва да посочи на свой ред мен, но съзира изражението на лицето ми. Добре, че не е толкова наквасен, за да го проумее.

— Хмм… — заеква той. — Ние… хм. Запознахме се преди малко. В тоалетната.

Тиодор се задавя с питието си.

— Запознали сте се в тоалетната?

Използвам момента, за да се изсуля от сепарето, отчаяно нуждаейки се да се махна час по-скоро оттук. Това вече е прекалено.

— Искаш ли да дойда с теб? — пита Амбър и ме сграбчва за лакътя.

Аз клатя глава. Мисля, че и двете знаем, че се надявам Бен да ме последва, за да обясни какво, дявол да го вземе, търси тук.

Отдалечавам се с бързи крачки към тоалетната, малко засрамена, че толкова скорострелно си плюх на петите, напускайки най-безславно сцената. Странно е как възрастен човек може просто да забрави как да се държи нормално в присъствието на някой друг. Но аз имам чувството, че вътрешностите ми пламтят толкова силно, че ще изпепелят костите ми. Страните ми горят. Шията ми гори. Цялата горя. Трябва да наплискам лицето си със студена вода.

Влизам в тоалетната и макар че нямам нужда да пишкам, все пак го правя. Аз съм с пола, която Амбър ме застави да облека, а когато си с пола е много по-лесно да ползваш тоалетната, така че е тъпо да не се възползвам от тази възможност. Освен това съм почти сигурна, че ще извикам такси да ме откара право у дома, след като цапардосам здравата Бен по лицето, така че не е зле да използвам тоалетната, след като така и така вече съм тук.

Защо търся оправдание да пишкам?

Може би защото отлично знам, че просто отлагам неизбежното. Не съм убедена, че съм готова да изляза от тоалетната.

Докато мия ръцете си, забелязвам колко силно треперят. Няколко пъти поемам дълбоко дъх, за да се успокоя, докато се взирам в отражението си в огледалото. Сега се възприемам по много по-различен начин, отколкото преди да срещна Бен. Не съм обсебена от недостатъците си, както преди. Понякога неувереността все още надига глава, но благодарение на Бен се научих да се приемам такава, каквато съм и да бъда благодарна, че съм жива. Понякога ме е яд, че моята самоувереност частично е заслуга на Бен, защото искам да го мразя. Животът ми щеше да бъде много по-лесен, ако можех да го намразя, но е трудно да мразя човека, оказал такова положително влияние върху живота ми. Но негативното въздействие, за което той е отговорен през последната година, ме изпълва с желание да благодаря на Амбър, задето ме накара да се наконтя тази вечер. Нося прилепнало пурпурно горнище, което подчертава зелените ми очи, а и косата ми е с няколко сантиметра по-дълга в сравнение с миналата година. Поне Бен ще види тази моя версия, а не онази, която преди два часа беше потънала в мрачно униние на дивана. Не искам точно да му отмъстя, но би било хубаво, когато ме погледне, Бен да види какво е изпуснал. Донякъде ще ми олекне на душата, ако изпита поне малко съжаление, задето се е влюбил в друга жена.

Толкова много въпроси препускат в главата ми, докато приключвам с миенето на ръцете си. Защо не е тук с Джордин? Дали са се разделили? Защо изобщо той е тук? Откъде е разбрал, че аз ще бъда тук? Или появата му тук е чисто съвпадение? И какво е очаквал, когато днес е влязъл в онзи ресторант, надявайки се да ме завари там?

Отражението ми в огледалото не дава никакви отговори, затова аз смело се насочвам към изхода на тоалетната. Знам, че Бен ще е някъде там. Очакващ.

Едва успявам да отворя вратата, когато някаква ръка се сключва около китката ми и ме тегли надолу по коридора, по-далеч от тълпата. Дори не е нужно да погледна лицето му, за да съм сигурна, че е той. Тялото ми откликва на познатото усещане — все едно ме пронизва електрически ток, който протича помежду ни всеки път, когато сме заедно.

Гърбът ми е притиснат до стената, ръцете му са от двете страни на главата ми, а очите му са приковани в моите.

— Колко е сериозно между теб и онзи Панталон с китове?

Дяволите да ме вземат, но Бен ме кара да прихна в същата секунда. Простенвам.

— Ненавиждам онзи панталон.

Върху лицето му плъпва крива, самодоволна усмивка, но едва появила се, тутакси изчезва, изместена от разочарование.

— Защо не дойде днес? — пита той.

Вече не мога да различа ударите на сърцето си от ритъма на музиката. Те са в идеален синхрон и еднакво мощни, заради близостта на Бен.

— Миналата година ти казах, че днес няма да дойда. — Хвърлям поглед надолу по коридора към залата. Тук е тъмно, далеч от тоалетните и хората. Някак си в една сграда, натъпкана с разгорещени тела, ние сме напълно уединени. — Откъде разбра, че ще бъда тук тази вечер?

Бен тръсва глава, пренебрегвайки въпроса ми.

— Отговорът на този въпрос е абсолютно незначителен в сравнение с отговора на моя. Колко е сериозно между теб и този тип?

Гласът му е нисък, лицето — близо до моето. Усещам топлината, която се излъчва от кожата му. Трудно е да се концентрирам в такова разсейващо обкръжение.

— Забравих какъв въпрос ми зададе. — Леко се олюлявам, но пръстите му се разперват върху бедрото ми и ми попречват да падна.

Бен присвива очи.

— Да не би да си пияна?

— Подпийнала. Има огромна разлика. Как е Джордин? — Не знам защо изрекох името й с такава злоба. Изобщо не й се сърдя. Добре де, може би съвсем малко. Но не много, защото Оливър е такова сладко хлапе и е трудно да те е яд на някой, който е успял да роди толкова готино момченце.

Бен въздъхва и за секунда отмества поглед встрани.

— Джордин е добре. Те са добре.

Чудесно. Радвам се за тях. Радвам се за Оливър и за тяхното очарователно, шибано малко семейство.

— Това е супер, Бен. Трябва да се връщам при кавалера си. — Опитвам се да се шмугна покрай него, но той се накланя по-близо, приклещвайки ме до стената. Челото му се допира до слепоочието ми. Въздиша. Дъхът, отронил се от устните му, погалва косата ми и аз с все сили стискам очи.

— Не се дръж така — шепне той в ухото ми. — Днес преминах през истински ад, докато се опитвах да те открия.

Свивам се, защото от думите му стомахът ми се стяга на възел. Той плъзва ръце зад гърба ми и ме притегля към себе си. Струва ми се по-силен. И по-мускулест. Тази година той вече е истински мъж. Аз се сковавам до гърдите му, докато му задавам следващия въпрос.

— Все още ли си с нея?

Лицето му тутакси добива огорчено изражение.

— Познаваш ме достатъчно добре, Фалън. Ако имах гадже, със сигурност сега нямаше да стоя тук, опитвайки се да те убедя да дойдеш у дома с мен. — Бен следи реакцията на лицето ми, изпива всяка моя черта с пламналите си от желание очи. Опитвам се да не обръщам внимание, но той е плътно прилепнал към мен, а бедрото ми е заседнало между краката му. Съдейки по изгарящата коравина, притисната към бедрото ми, страстта му е истинска.

Да го чувствам отново така — устата му опасно близо до моята — ми напомня за нощта, която прекарах с него. Единствената нощ, когато позволих на мъж напълно да ме погълне, ведно със сърцето, тялото и душата… И споменът за онова, което той стори с мен през онази нощ, едва не ме заставя да изскимтя.

Но аз съм по-силна от хормоните си. Трябва да бъда. Не мога да му позволя отново да разбие сърцето ми, което още не се е излекувало от предишния път. Раните все още са толкова пресни, сякаш Бен ги отваря с голи ръце и забива нокти в тях.

— Ела у дома с мен — шепне той.

Не. Не, не, не, Фалън.

Клатя енергично глава в отрицателен жест, за да не би случайно да помисли, че се съгласявам.

— Не, Бен. Не. Изминалата година беше най-трудната в живота ми. Не можеш да очакваш, че просто ще се хвърля в обятията ти, само защото си се появил тази вечер.

Той прокарва кокалчетата на ръката си по скулата ми.

— Не го очаквам, Фалън. Но се моля за това. Всяка нощ, паднал на колене пред всеки бог, който пожелае да ме чуе.

Имам чувството, че думите му проникват през гръдния ми кош и изсмукват всичкия въздух от дробовете ми. Затварям очи, когато дъхът му погалва брадичката ми. Той се възползва от уединението и моята слабост и аз искам да го ударя заради това, но първо жадувам да разбера дали Бен все още е същият на вкус. Дали езикът му се движи, както преди. Дали пак ще ме докосва така, сякаш това е привилегия.

Отзад ме подпира стената, а отпред Бен, но въпреки това когато ръката му се отпуска върху бедрото ми и пръстите му бавно повдигат края на полата, имам чувството, че ще се срутя на пода. Трябва да обсъдим толкова много неща, но поради някаква причина тялото ми иска устата ми да остане затворена, за да продължи ръката му да се движи. Толкова силно ми липсваше докосването му и макар да се опитвам да се освободя и да изтръгна Бен от сърцето и мислите си, не съм сигурна, че някога ще изпитвам толкова силно физическо привличане към друг мъж. Никой не може да ме накара да се чувствам толкова желана, както го прави Бен. Това ми липсваше. Липсва ми как ме гледа, как ме докосва, как ме кара да се изпълвам с увереността, че белезите ми са съвършенство, а не недостатък. Трудно е да се откажеш от това чувство, без значение колко страдах заради случилото се миналата година.

— Бен — прошепвам, ала не в знак на протест, както възнамерявах. Той заравя лице в шията ми, вдъхва уханието ми и аз забравям за всякакви протести. Главата ми се отмята назад върху стената и ръката му се плъзва по задната част на бедрото ми. Пръстите му закачат ръба на гащичките ми и когато усещам, че се промъкват под плата, цялото ми тяло потреперва. Принудена съм да притисна лице към рамото му и да се вкопча в ризата му, за да остана права. Той само докосна дупето ми, а краката ми вече се подкосяват. Би трябвало да се засрамя от себе си.

Той се отдръпва назад, съвсем малко, само за да погледне през рамо. Не знам кого или какво гледа, но когато се уверява, че няма никой зад нас, се протяга вдясно от мен — към една врата. Натиска дръжката и тя поддава. Бен не губи нито секунда. Сграбчва ме за талията и ме бута към вратата в тъмна стая. Вратата се затваря зад нас, заглушавайки звука на музиката.

Сега чувам колко тежко дишам. Направо се задъхвам. Но той също. Чувам го точно пред мен, но не мога да го видя. Чувам го как опипва наоколо. В помещението е тъмно като в рог и отсъствието на стена зад мен и разстоянието между Бен и мен ме карат да се чувствам празна.

Но в следващия миг ръцете му отново се обвиват около кръста ми.

— Склад — казва той и ме побутва, докато гърбът ми не се опира о вратата. — Идеално. — И сетне отново усещам дъха му върху устните си, последван от устата му, която докосва моята. В мига, в който го усещам — електрическия заряд, който се изстрелва от устата му и пронизва всеки нерв в тялото ми — го блъскам в гърдите.

— Спри! — изричам, гласът ми звучи по-високо, отколкото през цялата вечер, тъй като сме далеч от грохота на музиката. Ръката му отново е там, където беше преди… закача ръба на гащичките ми… заставя ме да затворя очи, сякаш има значение в царящия мрак.

— Опитвам се — шепне той, заравяйки свободната си ръка в косата ми. Бен стиска тила ми. — Помоли ме още веднъж.

Отварям уста, за да повторя протеста си, но ме посрещат топлина, език и устни, които знаят как да действат заедно. Вместо твърдото „спри“, от устните ми се изтръгва стон, а ръката ми се заравя в косата му, дърпаща, отблъскваща, нерешителна.

Бен се притиска към мен, пъхва крака си между моите. Целува ме толкова диво, а мозъкът ми е толкова замаян от магията, която твори езикът му, че не забелязвам кога ръката му се е придвижила отпред, между бедрата ми. Знам, че трябва да го спра. Трябва да го отблъсна и да го накарам да обясни, но точно сега усещането на ръката му е толкова приятно. Краката ми се напрягат и аз сграбчвам с едната си ръка ръкава на ризата му, а с другата дърпам косата му, откъсвайки го от устата ми, за да мога да дишам. Успявам да си поема дълбоко дъх, преди устата му отново да завладее моята, още по-жадна от преди.

И ръката му. О, господи, пръстите му бавно обхождат триъгълника между слабините ми. Отново простенвам. Два пъти. Бен откъсва за миг устни от моите, за да чуе стенанията ми, когато ме гали отпред.

Краката ми омекват. Не съм подозирала, че тялото ми е способно да реагира така. Мисля, че току-що обиквам тялото си малко повече.

— Исусе, Фалън — проронва Бен, дишайки тежко пред устата ми. — Толкова си влажна.

Колкото и възхитително да е да го чуя, не мога да сдържа смеха си. Тутакси притискам длан към устата си, но вече е прекалено късно. Той е чул смеха ми в разгара на най-опияняващото съблазняване, в което някога съм участвала.

Бен притиска чело към слепоочието ми и аз чувам тихия му смях. Устата му се долепва до ухото ми и кълна се, долавям усмивката в гласа му, когато промърморва:

— Господи, толкова адски ми липсваше.

Само това признание ми въздейства много по-силно, отколкото всичко, което бе казал тази вечер. Не знам дали защото за секунда ние отново бяхме предишните Фалън и Бен, или защото той отдръпва ръката си и ме притегля в най-сърцераздирателната прегръдка. Челото му се опира о моето и аз почти искам той да продължи с физическите ласки, защото така е много по-просто, отколкото да се изправим срещу бурята от емоции.

Колкото и да ми се иска отново да почувствам ръцете му, аз се боя, че провалям всичко. Не знам какво да правя. Не знам дали да му позволя толкова лесно да се върне в живота ми, защото събирането би трябвало да е също толкова тежко, както и раздялата, а ми се струва, че така е твърде просто за него. Мисля, че се нуждая от време. В момента не се чувствам способна да взема такова решение.

— Фалън — изрича той с нисък глас.

— Да? — издишвам аз.

— Ела у дома с мен. Трябва да говоря с теб, но не желая да го правя тук.

Отново се връщаме към това. Започвам да се питам дали Бен е толкова настоятелен, защото до края на девети ноември остават само няколко часа и той иска да навакса за целия ден, или иска да съм с него през всички следващи дни.

Шаря с пръсти зад гърба си, търсейки дръжката на вратата. Щом я напипвам, отблъсквам Бен от себе си и отварям вратата. Когато се измъквам навън, ръката му хваща десния ми лакът, а нечия друга ръка — левия. Ахвам, когато погледът ми среща този на Амбър.

— Търсех те — изрича приятелката ми укорително. — Какво правиш в… — Тя млъква, когато вижда Бен зад гърба ми. — Извинете, че прекъсвам вълнуващата ви среща, но Теди се безпокои за теб.

Тя ме гледа, сякаш е разочарована от решението ми да се натискам в тъмния склад с Бен, докато кавалерът ми се намира в същия бар и о, боже, като се замисля сега за това, постъпката ми наистина е отвратителна.

— По дяволите! — изругавам. — Трябва да се върна на масата.

Бен се мръщи, като че ли това е последното, което е очаквал да излезе от устата ми.

— Правилно решение — подкрепя ме Амбър, докато оглежда Бен.

Той може да ме намери по-късно. Налага се да се върна на масата, преди Тиодор да разбере колко съм жалка. Следвам Амбър обратно към сепарето, но за щастие, наоколо е достатъчно шумно, за да чуя какво ми казва. Но съм сигурна, че ми чете конско. Едва успяваме да се настаним отново на местата си, когато Бен издърпва един стол в края на масата и се пльосва върху него.

Тиодор ме прегръща през раменете и се навежда към мен.

— Добре ли си?

Изстисквам бегла усмивка и кимвам, но това е всичко, което правя, защото Бен изглежда така, сякаш всеки миг ще пропълзи по масата и ще откъсне от раменете ми ръката на Тиодор.

Намествам се така, за да не си помисли Тиодор, че поощрявам изявите на близост. Накланям се напред, по-далеч от ръката му, сякаш искам да кажа нещо на Амбър. Но тъкмо отварям уста и ръката на Бен започва да гали коляното ми под масата. Тутакси го стрелвам с поглед, но той най-невинно ме гледа.

За щастие, Глен изцяло е окупирал вниманието на Тиодор, така че той не забелязва как цялото ми тяло се напряга. Пръстите на Бен продължават нагоре по бедрото ми, затова се протягам под масата и первам ръката му. Той се усмихва и се обляга назад в стола.

— И така — подхваща Амбър, насочвайки вниманието си към Бен, — тъй като се запознахме с теб само преди петнайсет минути и не знаем абсолютно нищо за теб, а и никога преди не сме се срещали с теб и сме напълно непознати, защо не ни разкажеш за себе си? С какво се занимаваш? Тиодор казва, че си писател, вярно ли е? Пишеш ли нещо интересно? Може би любовна история? Как върви писането?

Изритвам Амбър под масата. Не може ли да е още по-очебийна?

Бен се смее, а след като Амбър току-що е задала най-непреднамерения въпрос на света, Тиодор и Глен се вторачват в Бен в очакване на отговора.

— Ами — казва Бен и се изправя на стола, — всъщност, да, аз съм писател. Макар че през тази година преживях много тежък творчески блокаж. Наистина ужасен. Не съм написал нито дума през всичките триста шейсет и пет дни. Но колкото и да е странно, мисля, че преди няколко минути ме осени страхотно вдъхновение.

— Представям си — мърмори Амбър и върти очи.

Навеждам се напред, решена да се присъединя към този загадъчен разговор.

— Знаеш ли, Бен, творческият блокаж може да е много коварно нещо. Само защото преди няколко минути те е осенило вдъхновение, не означава, че ще е за постоянно.

Той се преструва, че обмисля коментара ми за миг, но после клати глава.

— Не, не, разпознавам вдъхновението, когато го получа. И съм сигурен, че това, което изпитах преди няколко минути, беше едно от най-страхотните вдъхновения, спохождали някога човешко същество.

Повдигам вежда.

— Границата между увереността и самонадеяността е много тънка.

На свой ред Бен също повдига вежда, а ръката му се връща върху бедрото ми под масата и аз мигом застивам.

— Е, в такъв случай аз прекрачвам тази граница, сякаш е бедрото на дългонога брюнетка.

О, мили боже, какви думи!

Глен прихва, но Тиодор се накланя напред, за да привлече вниманието на Бен.

— Имам чичо в Нантъкет, който публикува книга. Това е доста тежък труд…

— Тиодор — прекъсва го Бен. — Струваш ми се… готин тип.

— Благодаря — усмихва се Тиодор, явно поласкан.

— Нека довърша — продължава Бен и вдига предупредително пръст. — Защото сега ще ме намразиш. Аз излъгах. Не пиша дипломна работа. — Той сочи към Глен. — Този приятел ми каза по-рано днес къде да дойда тази вечер, за да намеря момичето, с което искам да прекарам остатъка от живота си. И много съжалявам, но това е твоята дама. И аз съм влюбен в нея. Истински съм влюбен в нея. С болезнена, омаломощаваща, парализираща любов. Така че, моля те приеми най-искрените ми извинения, защото тази вечер тя ще дойде с мен у дома. Надявам се. Моля се. — Бен ми хвърля сърцераздирателен поглед. — Моля те? В противен случай настоящата реч ще ме направи да изглеждам като пълен глупак, когато разказваме тази история на внуците си. — Той протяга ръка към мен, за да я поема, но аз съм замръзнала на място, както и горкият Тиодор.

Глен закрива уста в нескопосан опит да скрие пиянския си смях. За пръв път Амбър е изгубила дар слово.

— Какво е това, мамка му? — изревава Тиодор. Преди да успея да се отдръпна, Тиодор се пресяга през мен и сграбчва Бен за яката на ризата, за да го удуши или удари, или… Не съм сигурна какво прави, но аз се навеждам и изпълзявам от сепарето, за да не съм в центъра на мелето. Когато се обръщам, Тиодор се е свлякъл на колене, приклещил с ръка гърлото на Бен през масата. Бен се е вкопчил с две ръце в ръката на Тиодор, опитвайки се да се освободи от задушаващото менгеме. Очите му сякаш ще изхвръкнат от орбитите и той се взира право в мен.

— Шибан смотаняк! — крещи Тиодор.

Бен пуска едната си ръка от тази на Тиодор и ме зове с пръст да приближа. Аз пристъпвам колебливо напред. Не знам какво да направя, за да го измъкна от тази каша. Когато съм на две крачки от тях, Бен се опитва да заговори.

— Фалън — хъхри той, все още борейки се с ръката, обвита около врата му. — Ти… ти ще дойдеш ли с мен у дома, или не?

О, господи. Той е неуморим. В същото време двама здравеняци от охраната на клуба се намесват и най-после го издърпват от хватката на Тиодор. След това Бен и Тиодор биват изведени навън, а Амбър, Глен и аз ги следваме. Преди да стигнем до вратата, Амбър яко тупва Глен по рамото.

— Ти си казал на Бен къде ще бъдем тази вечер? — съска тя.

Глен разтрива ръката си.

— Ами той цъфна днес в апартамента, търсеше Фалън.

— И ти просто му каза къде ще бъде тя? — подсмихва се Амбър. Защо го направи?

— Той е забавен! — заявява Глен, сякаш това е напълно основателна причина.

Амбър ми хвърля през рамо извиняващ поглед. Аз не й казвам, че няма защо да се чувства виновна за това. Всъщност донякъде съм доволна, че Глен е казал на Бен къде ще бъда тази вечер. Приятно ми е да знам, че Бен ме е чакал четири часа в ресторанта, а след това е отишъл да ме търси в стария ми апартамент, надявайки се, че Амбър и Глен все още живеят там. Това е малко ласкателно, макар че не е достатъчно, за да заличи това, което Бен ме застави да преживея.

Щом се озоваваме на улицата, аз незабавно приближавам до Тиодор, който кръстосва тротоара с изкривено от ярост лице. Щом ме съзира, той се заковава на място и сочи към Бен.

— Това вярно ли е? — Вие двамата… мамка му, не знам. Какво сте вие? Двойка? Бивши гаджета? Как изобщо се вписвам аз в картинката или само си губя шибаното време?

Клатя глава, напълно ошашавена. Не знам как да отговоря на това, защото, честно, и аз не знам какви сме двамата с Бен. Но съвсем точно знам какво изпитвам към Тиодор, затова предполагам, че е най-добре да започна от това.

— Съжалявам — извинявам се. — Кълна се, че до тази вечер не съм говорила с него цяла година. Не искам да си мислиш, че съм се срещала едновременно с двамата, но… извинявай. Предполагам, че ми е нужно известно време, за да си изясня всичко това.

Тиодор килва глава, сякаш е потресен от чутото.

— Да си изясниш? — клати той глава. — Нямам време за подобни глупости. — Започва да се отдалечава в противоположна посока, но е достатъчно близо, за да го чуя, когато измърморва под нос. — Ти дори не си толкова хубава.

Все още се опитвам да преглътна обидата, когато зървам Бен да профучава покрай мен. Преди да успея да мигна, юмрукът му се изстрелва. Виждам как Глен хуква напред, за да се намеси, но… почакайте. Глен също удря Тиодор.

За щастие, охранителите още не са върнали вътре и тримата са разтървани, преди някой сериозно да пострада. Тиодор с все сили се опитва да се отскубне от един от охранителите, докато през цялото време засипва Бен с порой от цветисти ругатни. Междувременно Амбър, която стои до мен, се подпира на колонката с уреда за отчитане на времето за паркиране, докато разкопчава каишката на едната си обувка.

— Всички незабавно напуснете територията на заведението, ако не искате да извикаме полиция! — крещи един от охранителите.

— Задръжте! — вика Амбър и вдига пръст, докато сваля обувката си. — Аз още не съм свършила. — Държи обувката в ръка и се взира кръвнишки в Тиодор, сетне замахва назад и я запраща към него, уцелвайки го точно между краката. — Мразя тъпия ти панталон, задник такъв! — реве с цяло гърло приятелката ми. — Фалън заслужава много по-добър от теб, КАКТО И НАНТЪКЕТ!

Еха. Нямаш грешка, Амбър.

Охранителят, който държи Тиодор, го пита къде е паркирана колата му. Придружава го в тази посока, докато Амбър си прибира обувката. Другите двама охранители не пускат Бен и Глен, докато колегата им не се връща без Тиодор.

— Вие четиримата. Изчезвайте. Веднага.

Щом охранителят пуска ръката на Бен, той тича право към мен, обхваща лицето ми с длани и ме оглежда, за да повери дали не съм пострадала. Или може би иска да види какви емоции са изписани на лицето ми, не знам. Във всеки случай изглежда разтревожен.

— Добре ли си?

По успокояващия му тон разбирам, че той се безпокои да не би Тиодор да е наранил чувствата ми.

— Добре съм, Бен. Обидите на онзи тип относно външността ми нямат голямо значение, след като той доброволно е надянал онзи панталон.

— С кола ли си? — пита Глен. Въпросът е насочен към Бен. Бен кимва и отвръща:

— Да. Ще ви закарам двамата у вас.

— Тримата — уточнявам, намеквайки, че само защото той се е застъпил за мен, не означава автоматично, че ще отида с него у тях. — Трябва да ме оставиш в апартамента ми.

Амбър простенва и докосва рамото ми, когато минава покрай мен.

— Прости му вече — моли тя. — Глен най-после намери представител на мъжкия род, който наистина му харесва и ако не простиш на Бен, ще разбиеш сърцето на Глен.

Бен и Глен мълчаливо се взират в мен. Глен ме гледа с умоляващи, тъжни очи като на малко кутре, а Бен е нацупил долната си устна.

Повече не мога да се противя. Свивам пораженски рамене.

— Ами, добре тогава. Предполагам, че щом Глен те харесва, това слага край на колебанията. Трябва да дойда с теб у вас.

Бен не откъсва поглед от мен, когато протяга юмрук към Глен. Глен го удря със своя, а после двамата отпускат ръце, без да промълвят нито дума.

Когато подминавам Бен на път към паркинга, присвивам заканително очи към него.

— Обаче ще се наложи много да обясняваш. Много. И още повече да се подмазваш.

— Много ме бива и в двете — уверява ме Бен, докато върви след мен.

— И ще трябва да ми приготвиш закуска — додавам. — Обичам препържен бекон и яйца на очи.

— Ясно — кима Бен. — Обяснение, подмазване, после голи-голенички и накрая яйчица и бекон. — Прегръща ме през рамото и ме води към колата си. Отваря ми вратата, но преди да се кача, той обхваща лицето ми в шепи и притиска устни до моите. Когато се отдръпвам, съм шокирана от калейдоскопа от чувства, бушуващи върху лицето му, особено след абсурдността на последните петнайсет минути. — Няма да съжаляваш за това, Фалън. Обещавам.

Надявам се, че няма.

Бен ме целува по бузата и изчаква да вляза в колата.

Две ръце сграбчват раменете ми отзад и от задната седалка щръква лицето на Глен.

— Аз също обещавам — заявява и ме млясва шумно по бузата.

Когато потегляме от паркинга, аз се взирам през прозореца, защото не желая тези тримата да видят сълзите в очите ми.

Защото да, обидата на Тиодор не само нарани чувствата ми — това наистина беше един от най-засрамващите моменти в живота ми. Но да узная, че тези тримата, без да се замислят нито за секунда, се спуснаха да ме защитят, почти си струваше обидата.