Колийн Хувър
Девети ноември (17)

Глава 17

Бен

Не исках Фалън да разбере по този начин. Смятах да й разкажа всичко, при това скоро, но исках първо да я подготвя. Не че очаквах новината за новите ни отношения с Джордин да разбие сърцето й. Всъщност мислех, че шансовете Фалън да бъде щастлива за мен са много по-големи от вероятността тя да се разстрои. Не съм предполагал, че може да реагира по този начин. Защо се държи така, сякаш й пука, след като миналата година съвсем ясно ми даде да разбера, че не се интересува от нищо друго, освен от нашето споразумение?

Но съдейки по реакцията й, е очевидно, че действително й пука. Че винаги й е пукало. Ала поради някаква незнайна причина, тя отказа да бъде с мен, когато най-силно се нуждаех от нея.

Опитвам се да запазя самообладание, защото държа Оливър, ала всяка част от мен иска да падне на колене и да крещи.

Правя няколко нерешителни крачки напред, докато се озовавам точно зад гърба й. Нежно хващам с ръка лакътя й с намерението да я обърна, но тя отблъсква ръката ми и отива в другия край на тоалетната. Грабва хартиена кърпа и изтрива очите си, все още с гръб към мен.

— Не съм искал да се случи. — Думите неволно се отронват от устата ми, като че ли някак си могат да я успокоят. Тутакси ми се иска да ги взема обратно. Няма значение, че Фалън остави огромна дупка в сърцето ми и аз не съм виновен, задето някой се е наместил в нея. Няма значение, че двамата с Джордин бяхме опустошени от смъртта на Кайл. Няма значение, че между нас нищо не се бе случило преди раждането на Оливър. Няма значение, че никога няма да почувствам същата връзка с Джордин, както с Фалън, но Оливър запълва нашите отношения с всичко, което им липсва.

Единственото, което има значение за Фалън, е неочакваният обрат в нашата история. Обрат, който никой не беше предвидил. Обрат, който никой от нас дори не бе желал. И обрат, за който Фалън частично е виновна. Трябва да го помня. Колкото и да я боли сега, тя ме нарани не по-малко — ако не и повече — когато избра Ню Йорк пред мен.

Свеждам поглед към Оливър и виждам, че главичката му е отпусната на гърдите ми, а очите му са затворени. Отдавна мина времето за сутрешната му дрямка, затова го намествам по-удобно в ръцете си. Всеки път, когато го погледна, сърцето ми набъбва от чувства. Съвсем различни са от тези, които Фалън или Джордин могат някога да събудят. Трябва да помня и това. Случилото се не засяга нито една от двете. Засяга това малко момченцето в ръцете ми и това, което е най-добро за него. Той е единственият, който има значение, и аз си го повтарям от месеци. Мислех, че това малко напомняне ще ми помогне да преживея разговора с Фалън, но сега не съм толкова сигурен.

Фалън поема дълбоко дъх и го изпуска, преди да се обърне. Когато очите й срещат моите, виждам каква голяма част от нея току-що съм разрушил. Инстинктивната ми реакция е да оправя всичко, да й призная какви са истинските ми чувства. Че в онзи миг, когато за пръв път целунах Джордин, не бях нищо друго, освен пълна развалина.

Всъщност бях пълна развалина от секундата, в която Фалън замина с таксито миналата година.

— Обичаш ли я? — Фалън тутакси закрива уста с ръка и клати глава, съжалявайки, че е задала въпроса. — Моля те, не отговаряй. — Тя пристъпва към мен и забива поглед в пода. — Трябва да вървя — казва, докато минава покрай мен.

Отстъпвам назад, докато не притискам с гръб вратата, за да не й позволя да излезе.

— Не и така. Моля те, не си тръгвай още. Дай ми възможност да обясня.

Не мога да я оставя да си отиде, без да е разбрала цялата ситуация. Но още повече се надявам, че тя ще обясни какво, по дяволите, се случи миналата година и защо тя се държи така, сякаш новината наистина й причинява болка.

— Да обясниш какво? — пита тя тихо. — Искаш да стоя тук и да те слушам как ми обясняваш, че не си имал намерение да се влюбваш в жената на брат си? Очакваш да споря с теб, когато ми кажеш, че вече не става дума за това, което ти искаш, а как ще е по-добре за племенника ти? Очакваш да ти се извиня, задето миналата година те излъгах, че не искам да те обичам?

Всяка дума от последното изречение, излязла от устата й, ляга като огромен камък върху мен, потапяйки ме на дъното на отчаянието. Тя ме е излъгала?

— Разбирам всичко, Бен. Вината е моя. Аз съм тази, която си тръгна миналата година, когато ти искаше да ме обичаш.

Фалън се опитва да ме заобиколи и да стигне дръжката на вратата, но аз се премествам, за да й запреча изхода. Привличам я към себе си, обвивам свободната си ръка около тила й и притискам лицето й към рамото си. Долепям устни до главата й, стараейки се да не мисля за чувствата, които събужда у мен, докато я държа в обятията си. Фалън сграбчва плата на ризата ми и аз усещам, че тя отново плаче. Искам да я придърпам по-близо към гърдите си, но Оливър ми пречи да го направя и не само физически.

Искам да й кажа нещо, което ще я утеши, но в същото време съм изпълнен с огромен гняв към нея. За това колко безгрижно захвърли сърцето ми миналата година, когато й го дадох. И как отново прави това, когато вече е прекалено късно.

Прекалено късно.

Оливър започва да се върти в ръцете ми и аз съм принуден да я пусна, за да не се събуди. Тя използва възможността да се промъкне покрай мен и да изтича през вратата.

Излизам след нея и я гледам как грабва чантата си и се отправя към изхода. Бързам към сепарето и вземам торбата с памперсите. Поръчаната храна все още е на масата, но уверено мога да кажа, че няма да я изядем. Хвърлям няколко банкноти на масата и излизам на улицата.

Фалън стои до една кола и рови в чантата си. Когато вади ключовете, аз вече съм до нея. Измъквам ключовете от ръката й и отивам при моята кола, паркирана точно до нейната.

— Бен! — крещи тя. — Дай ми ключовете!

Отключвам колата си и завъртам стартера. Смъквам прозорците, сетне нагласям Оливър в детската седалка. След като се уверявам, че той все още спи, се връщам при нейната кола.

— Не може просто да си тръгнеш, изпълнена с ненавист към мен — заявявам и пъхам ключовете в ръката й. — Не и след всичко, което имаше между нас…

— Аз не те ненавиждам, Бен — прекъсва ме тя. Гласът й пресеква обидено, а по страните й продължават да се стичат сълзи. — Това беше част от нашето споразумение, нали? — Фалън почти сърдито избърсва сълзите си и продължава: — Ние живеем живота си. Срещаме се с други хора. Влюбваме се в съпругите на мъртвите си братя. И накрая виждаме какво ще се случи. Е, ние стигнахме до края, Бен. Малко по-рано, но това определено е краят.

Отмествам поглед встрани, прекалено засрамен, за да срещна нейния.

— Ние все още имаме две години, Фалън. Не сме длъжни да приключваме днес.

Тя клати глава.

— Знам, че обещах, но… не мога. За нищо на света не мога да се заставя отново да преживея това. Ти нямаш представа какво чувствам — отронва тя, притиснала ръка към гърдите си.

— Всъщност, Фалън, знам точно какво чувстваш.

Пронизвам я с поглед; искам тя да разбере, че няма да поема цялата вина. Ако миналата година тя не си беше тръгнала, оставяйки ме съвършено разбит, аз нямаше да прекарам по-голяма част от годината, изпълнен с яд и обида. Никога нямаше да започна връзка с някого — най-малко с Джордин — и да изложа на риск това, което бихме могли да имаме двамата с Фалън. Но аз мислех, че Фалън изпитва само малка част от това, което аз чувствам към нея.

Тя няма представа как бе разбила сърцето ми. Няма представа каква подкрепа беше за мен Джордин, когато Фалън ме заряза. А аз бях опора на Джордин, след като Кайл не беше до нея. И след като изгубихме хората, които и двамата обичахме, чак по-късно, когато ни свърза Оливър… не го бяхме планирали. Дори не съм сигурен, че го исках. Но то се случи и сега аз съм единственият баща, който Оливър познава. И защо сега всичко ми се струва толкова погрешно? Защо имам чувството, че още повече прецаках живота си?

Фалън ме отблъсква и се опитва да отвори вратата на колата си. И в този момент имам чувството, че са забили юмрук в корема ми.

Не мога да дишам.

Не знам защо чак сега го забелязвам. Улавям ръката й и я стискам, преди тя да успее да отвори вратата. Мълчаливата ми молба я принуждава да спре и да ме погледне.

Хвърлям кратък поглед към колата, сетне отново го насочвам към нея.

— Защо си дошла днес с кола?

За миг тя се смущава, сетне клати глава.

— Така се бяхме договорили. Днес е девети ноември.

Стискам още по-силно ръката й.

— Именно. Обикновено, когато се срещаме, идваш направо от летището. Защо си с кола, а не с такси?

Тя се взира в мен, виждам поражението в погледа й.

— Аз се върнах — свива Фалън рамене. — Изненада.

Думите й се забиват като нож гърдите ми и аз потръпвам.

— Кога?

— Миналия месец.

Облягам се на колата и заравям лице в шепи, опитвайки се да запазя самообладание. Дойдох днес тук с надеждата да получа яснота. Надявайки се, че срещата с Фалън ще прекрати войната, бушуваща в мен, след като започна връзката ми с Джордин.

И именно яснота получавам. От секундата, когато влязох в ресторанта и я видях, предишното чувство отново се пробуди в гърдите ми. Това, което никога не съм изпитвал към друго момиче. Чувство, което толкова ме ужасява, че ми се струва, че сърцето ми всеки миг ще се пръсне.

Никога не съм изпитвал подобно чувство към друг, освен към Фалън, но все още не знам дали това е достатъчно, за да се промени всичко. Защото Фалън беше права, когато каза, че не става дума за това, което аз искам. Всичко е заради доброто на Оливър. Но дори и това оправдание вече не изглежда логично, когато стоя пред единственото момиче, което някога ме е карало да се чувствам така.

Сега, когато Оливър спи дълбоко в колата и ръцете ми вече са свободни, аз притеглям Фалън към себе си. Отчаяно я прегръщам, защото имам нужда да я почувствам до себе си. Затварям очи и се опитвам да измисля думите, които ще оправят всичко, ала единствените думи, които ми идват на ума, са тези, които не бива да изричам.

— Как позволихме това да се случи?

В мига, в който въпросът изскача от устата ми, осъзнавам, че съм несправедлив към Джордин. Но Джордин също не е честна с мен, защото никога няма да ме обича така, както обичаше Кайл. И тя трябва да знае, че аз никога няма да изпитвам към нея това, което чувствам към Фалън.

Фалън се опитва да се изскубне, но аз здраво я държа.

— Почакай. Моля те, само още един въпрос.

Тя се отпуска и остава в обятията ми.

— Заради мен ли се върна в Лос Анджелис? Заради нас?

Веднага щом й задавам въпроса, усещам как тя изпуска въздух като спукан балон. Усещам бесните удари на сърцето си в гърдите. Тя не отрича и аз я прегръщам още по-силно.

— Фалън — прошепвам. — Господи, Фалън. Повдигам брадичката й и я заставям да ме погледне. — Обичаш ли ме?

Очите й се разширяват от страх, като че ли не знае как да отговори на този въпрос. Или може би въпросът я плаши, защото тя знае точно какво изпитва към мен, но не иска да се чувства по този начин. Отново я питам. Този път умолявам.

— Моля те. Не мога да взема това решение, докато не се уверя, че чувствата ни са взаимни.

Тя се взира многозначително в очите ми и непреклонно клати глава.

— Няма да си съпернича с жена, която сама отглежда детето си, Бен. Няма да съм тази, която ще те отнеме от нея, след всичко, което вече е преживяла. Така че не се безпокой, не е нужно да вземаш никакво решение. Аз вече го направих.

Тя се опитва да се шмугне покрай мен, но аз обхващам лицето й с длани и отново я умолявам с поглед. Виждам решителност в очите й, дори преди да заговоря.

— Моля те — шепна. — Не го прави отново. Няма да можем да се справим, ако ти отново си тръгнеш.

Тя раздразнено ме поглежда.

— Този път ти не ми даде възможност за избор, Бен. Ти дойде влюбен в друга жена. Ти споделяш леглото с друга жена. Ръцете ти докосват друга, не мен. Устните ти мълвят обещания на друга, не на мен. И без значение чия е вината — дали моя, задето миналата година си тръгнах, или твоя, задето не си разбрал, че го направих за твое добро — нищо няма да се промени. Станалото — станало. — Тя се изплъзва от ръцете ми, отваря вратата на колата си и ме поглежда през натежали от сълзите мигли. — Те са късметлии, че те имат. Ти наистина си прекрасен баща за него, Бен.

С тези думи Фалън влиза в колата, абсолютно неподозираща, че след миг ще отнесе сърцето ми със себе си. Стоя там, застинал, неспособен да я спра. Неспособен да говоря. Неспособен да моля. Защото знам, че каквото и да кажа, то нищо няма да промени. Във всеки случай не и днес. Не и докато не оправя цялата каша в живота си.

Тя смъква прозореца и изтрива още една сълза от бузата си.

— Следващата година няма да дойда на срещата. Съжалявам, ако това съсипе книгата ти, но просто повече не мога да се виждам с теб.

Тя не може окончателно да се откаже. Вкопчвам се във вратата и се накланям през отворения прозорец.

— Майната й на книгата, Фалън. Книгата никога не е била важна. Всичко беше заради теб и винаги ще бъде.

Фалън се взира мълчаливо в мен. После вдига прозореца и потегля, без дори да намали скоростта, когато удрям с юмруци по багажника и тичам след нея, докато вече не мога.

— Мамка му! — крещя, ритайки чакъла под краката си. Ритам го отново и се надига облак прах. — По дяволите!

Как сега ще мога да се върна при Джордин, когато вече нямам сърце, което да й дам?