Колийн Хувър
Девети ноември (16)

Глава 16

Фалън

Не съм била толкова нервна дори през нощта, когато ме извикаха да дублирам. Дойдох с един час по-рано, но нашето сепаре вече беше заето, когато пристигнах тази сутрин, затова избрах следващото до него.

Потропвам с пръсти по масата и гледам към вратата всеки път, когато някой влиза или излиза.

Нямам представа как ще започна този разговор. Как да му кажа, че в мига, в който потеглих с таксито миналата година, знаех, че съм направила най-голямата грешка в живота си? Как да му кажа, че взех онова решение в последната минута за негово добро? Че мислех, че ако му кажа, че не искам да се влюбя в него, по някакъв начин му помагам? И най-важното: как да му съобщя, че се върнах обратно в Лос Анджелис само заради него? Е, не точно само заради него. Преди няколко месеца направих огромна промяна в кариерата си.

Докато работех в общинския театър, мнозина актьори ме молеха да им помагам с ролите, защото бяха убедени в таланта ми. Предполагам, може да се каже, че в известен смисъл ги учех на актьорско майсторство. Изпитвах огромна радост и удовлетворение от работата си и след време осъзнах, че да помагам на актьорите с ролите им ми доставя много по-голямо удоволствие, отколкото когато бях актриса.

Нужни бяха няколко месеца, за да приема, че навярно вече моята цел не беше да стана актриса. Хората се променят. Те порастват. Страстите се развиват и моите се превърнаха в желание да помагам на другите да развиват своите таланти.

Проучих театралните школи в цялата страна, но мама, Амбър и да, Бен, живееха в Лос Анджелис, така че никак не ми беше трудно кой град да избера в крайна сметка.

Колкото и да се съмнявах в решението си да не се съглася да бъда с Бен миналата година, знам, че в дългосрочна перспектива то беше правилно. Никога не съм била толкова сигурна в избора на кариера, както съм сега, и не съм уверена дали това щеше да се случи, ако Бен присъстваше за постоянно в живота ми. Затова въпреки грешките, които допуснах, не съжалявам за нищо. Мисля, че всичко се подреди така, както трябваше.

Но както двамата с Бен вероятно можем да свидетелстваме, много неща могат да се променят за една година, затова се страхувам, че той може да е размислил. Той дори може вече да не желае да бъде с мен, както искаше миналата година. Може все още да ми е толкова сърдит, че дори да не дойде на срещата.

Но ако трябва да съм честна, не съм нервна заради това.

Нервна съм, защото знам, че ще дойде. Бен винаги идва. Но тази година нямам представа какви са нашите отношения. Миналата година се разделихме много зле и вината за това е изцяло моя, но Бен трябва да разбере, че ако той беше на мое място, би сторил същото за мен. Ако аз му бях направила такова важно заявление насред толкова силно страдание, Бен навярно щеше да признае, че може би не е най-подходящият момент да се вземат решения, способни да променят целия ти живот. И той със сигурност не би могъл да ме обвинява, задето го подтикнах да остане и да помогне на семейството си. Брат му току-що беше умрял. Снаха му се нуждаеше от него. Племенникът му щеше да има нужда от него. Така че моят избор беше правилен. Той щеше да направи същото за мен. Бен просто го прие прекалено навътре заради емоционалната седмица, която бе преживял.

Почти съм убедена, че миналогодишната ми поява без предупреждение беше лоша идея. Имам чувството, че присъствието ми в дома му навреди повече, отколкото помогна.

Мислите ми прекъсват, когато една ръка се отпуска върху рамото ми. Вдигам глава, очаквайки да видя Бен. И го виждам… но не само Бен. Това е Бен с… бебе.

Неговият племенник.

Разбирам го веднага, защото момченцето има очите на Бен. Очите на Кайл.

Всичко ми се стоварва наведнъж и аз се опитвам да осъзная всичко поотделно. Първо, фактът, че Бен дойде. И той ми се усмихва, когато ставам, за да го прегърна. Това е достатъчно да изтръгне от гърдите ми огромна въздишка на облекчение.

Второ, ръката му е обвита около момченцето, а главичката му е положена върху гърдите на Бен. Като го виждам с племенника му на ръце, за сетен път се убеждавам, че всеки от нас е взел правилното решение миналата година, независимо дали Бен тогава беше съгласен, или не.

Надявах се по някое време днес да се запозная с племенника му, но мислех, че ще имам възможност първо да поговоря насаме с Бен за случилото се миналата година. Ала мога да изчакам. Особено заради толкова сладко бебе.

Момченцето стеснително ми се усмихва и аз откривам в него много от чертите на Джордин. То почти поравно прилича на Джордин и на Кайл. Питам се как ли се чувства тя… да вижда толкова много от Кайл, когато погледне сина си.

Когато Бен ме освобождава от прегръдката си, се усмихва на момченцето.

— Фалън, бих искал да ти представя моя племенник, Оливър. — Улавя малката китка на Оливър и я размахва към мен. — Оливър, това е Фалън.

Вдигам ръка и Оливър тутакси ми протяга ръчички. Изненадана, аз го поемам на ръце и го притеглям към мен по същия начин, както преди малко бе направил Бен. Изминало е доста време, откакто съм държала дете на ръце, но предпочитам племенникът на Бен да се радва, че е при мен, отколкото да плаче.

— Той харесва хубавите момичета — смигва ми Бен и го пуска, след като поемам детето. — Ей сега ще донеса високо столче.

Бен се отдалечава, а аз сядам обратно на мястото си и поставям Оливър върху масата пред мен.

— Виж се само колко си сладък — казвам му аз. И той наистина е такъв. Прилича на щастливо бебе и аз се радвам за Джордин. Но въпреки това в сърцето ми се прокрадва тъга, когато се сещам, че Кайл никога няма да види сина си. Пропъждам мисълта, когато Бен се връща с детско столче.

Той го закрепва в ъгъла на сепарето, сетне намества Оливър в него. Аз дори не съм забелязала торбата с памперси, преметната през рамото на Бен, докато той не я сваля, за да седне. Той рови в торбата, докато не намира кутията със зърнена закуска и изсипва една шепа върху масата пред Оливър, но преди това избърсва масата. През цялото време Бен разговаря с Оливър като с връстник. Не му говори по бебешки и ще излъжа, ако кажа, че не съм очарована да го наблюдавам как общува с момченцето като с равен.

Бен наистина обича децата. Това е впечатляващо. И… донякъде секси.

— На колко е?

— Десет месеца — отвръща Бен. — Роди се на Нова година. Няколко седмици по-рано, но той беше добре.

— Значи целият свят празнува рождения му ден с фойерверки, също като твоя?

Бен се усмихва.

— Знаеш ли, досега не ми е хрумвало. — Оливър си играе с парченцата корнфлейкс пред него, напълно доволен, че не е център на вниманието. Което е утешително, защото може би двамата с Бен ще можем сериозно да поговорим, въпреки компанията на племенника му.

Бен потяга ръка през масата и стиска моята, а в гърдите ми се разгаря пламък дори от този обикновен жест.

— Наистина се радвам да те видя, Фалън — промълвява той и погалва леко с палец моя. — Наистина много се радвам.

Искреността в очите му ме изпълва с желание да скоча през масата и да го целуна право насред ресторанта. Той не ме мрази. Не ми е сърдит. Имам чувството, че за пръв път от цяла година съм поела глътка свеж въздух.

Обръщам длан, за да задържа ръката му, но в същия миг Бен се отдръпва, за да побутне парченцата корнфлейкс по-близо до Оливър.

— Извинявай, но се наложи да го взема със себе си. Джордин днес е на работа, а бавачката се обади в последната минута, че не може да дойде да го гледа.

— Всичко е наред — уверявам го. И наистина е така. Приятно ми е да наблюдавам как се занимава с Оливър. Това е още една, непозната за мен, черта от характера му. — Как е Джордин?

— Добре — отвръща Бен и кимва, сякаш се опитва да убеди сам себе си в това. — Наистина е добре. Тя е такава невероятна майка. Кайл щеше да се гордее с нея. — Изрече последното изречение по-тихо. — Ами ти? Как е Ню Йорк?

Не знам какво да отговоря. Не смятам, че е подходящият момент да говоря за това, така че отбягвам въпроса.

— Винаги е толкова странно — сменям темата. — Да те видя за пръв път през годината. Никога не знам какво да кажа или направя. — Лъжа. Преди никога не е било странно, но благодарение на миналата година, днес се чувствам неловко.

Бен се пресяга през масата, отпуска ръка върху китката ми и леко я стиска.

— Аз също съм нервен — успокоява ме той. Погледът му се спира върху ръцете ни, после той отдръпва своята и прочиства гърлото си. Много е мило, че се опитва да се държи благоприличие пред Оливър. — Поръча ли вече? — Той взема менюто и няколко секунди безмълвно се взира в него, но аз виждам, че не го чете.

Бен е по-нервен, отколкото би трябвало, но миналогодишната ни раздяла беше доста мъчителна. Притеснявам се, че не нервите го измъчват, а може би известна горчивина. Знам, че миналата година го нараних, но Бен със сигурност е разполагал с достатъчно време, за да разбере защо постъпих така. И се надявам да е осъзнал, че да си тръгна от него, когато му беше толкова болно, беше много по-трудно за мен, отколкото за него. Прекарах цялата изминала година с натежало сърце, защото постоянно мислех за това.

И двамата си поръчахме нещо за ядене, а Бен се погрижи да донесат и картофено пюре за Оливър, което ми се стори очарователно. Опитвам се да разсея напрежението с лек разговор. Разказвам му как съм решила, че новата цел в живота ми е да открия школа за таланти. Той се усмихна и заяви, че вече не съм Фалън Преломницата. Попитах го какво е новото ми име, а той ме погледна замислено и отвърна: Фалън Учителката. Хареса ми как прозвуча.

Той ми сподели, че през май се е дипломирал от колежа, което ме натъжи, защото не съм била с него на церемонията, но знам, че в бъдеще ще има много подобни случаи. Ще отида на церемонията, когато получи научна степен, защото той казва, че точно над това работи в момента. Бен е получил работа като сътрудник на свободна практика към едно онлайн списание и решил да продължи кариерата си с магистърска програма със специалност техническа документация.

По време на нашия разговор той пъха с лъжичка картофено пюре в устата на Оливър. Момченцето трие очички и изглежда така, сякаш ще заспи на столчето.

— Той вече казва ли някои думички?

Бен се усмихва на Оливър и гали с ръка малката му главичка.

— Две-три. Сигурен съм, че ги произнася случайно. Най-вече бъбри безсмислици. — Бен се засмива и додава: — Макар че вече изрече първата си ругатня. През нощта оставяме в стаята му бебефон и миналата седмица съвсем ясно го чухме да казва „мамка му“. Малкият господин започва от рано. — Той пощипва игриво бебето по бузката. Оливър му се усмихва и в този миг изведнъж ме осенява прозрение.

Бен се държи с Оливър като баща със сина си.

Оливър гледа Бен, сякаш му е баща.

Бен говори за себе си и Джордин като „нас“.

И те държат в стаята на Оливър бебефон през нощта… което означава… Двамата споделят една спалня?

Поемам рязко дъх, когато чувствам как целият ми свят се преобръща. Сграбчвам ръба на масата, щом всичко си идва на мястото.

Чувствам се като пълна глупачка.

Бен тутакси забелязва промяната в поведението ми и когато погледите ни се срещат, той бавно клати глава, осъзнавайки, че се е изпуснал.

— Фалън — подхваща тихо. Но повече не произнася нито дума. Става му ясно, че съм разбрала и не прави нищо, за да опровергае предположението ми. Върху лицето му се изписва извинително изражение.

А мен ме пробожда мигновена ревност.

Нарастваща, яростна, безумна ревност. Принудена съм да стана от мястото си и да хукна към тоалетната, защото не желая той да разбере как тази новина напълно ме е унищожила само за няколко секунди. Бен вика след мен, но аз не спирам. Благодарна съм, че Оливър е с него, защото сега той не може да хукне след мен.

Притичвам право към умивалника и се хващам за ръба, взирайки се в огледалото.

Успокой се, Фалън. Не плачи. Ще излееш мъката си у дома.

Не съм подготвена за това. Нямам представа как ще се справя. Имам чувството, че сърцето ми буквално е разбито, разцепва се на две, кърви в гърдите ми, изпълва дробовете ми с кръв и не мога да дишам.

Става по-трудно да сдържам сълзите си, когато вратата на тоалетната се отваря и после се захлопва. Вдигам поглед и виждам Бен с Оливър на ръце, който ме гледа с огромно съжаление.

Затварям очи, за да не виждам отражението му в огледалото. Оборвам глава върху гърдите си и се разридавам.