Колийн Хувър
Девети ноември (12)

Глава 12

Фалън

Той затваря вратата на спалнята зад нас и ме притегля за дълга прегръдка.

Откакто си купих билет, на няколко пъти се усъмнявах в правилността на решението си да дойда тук. Поне сто пъти размислях. Не бях сигурна дали Бен ще поиска да ме види, имайки предвид всичко, което се случваше в момента в живота му. Мислех, че той може да се разсърди — нали ми каза, че ще се видим догодина, а ето че аз цъфвам без предупреждение.

Но изобщо не очаквах да видя облекчение на лицето му, когато той отвори вратата. Не съм очаквала, че ще ме целува с такава страст, сякаш съм му липсвала толкова много, колкото и той на мен. Не съм си представяла, че ще стои тук и ще ме прегръща толкова дълго, както го прави сега. Бен не ми е казал нито дума, но действията му изразяват едно огромно „благодаря“.

Затварям очи, без да вдигам глава от гърдите му. Едната му ръка ме прегръща за тила, а другата е здраво обвита около талията ми. Мога да стоя така цяла нощ. Дори това да е всичко, което ще направим — дори той да не промълви нито дума — пътуването си струваше.

Интересно дали и той чувства същото? Дали мислите за мен изпълват целия му ден, както мислите за него изпълват моя?

Дали копнее да сподели с мен всичко, което е правил и където е ходил?

Бен ме целува по темето, сетне обхваща страните ми в шепи и повдига лицето ми към своето.

— Не мога да повярвам, че си тук — промълвява той, ала усмивката не може да скрие мъката в очите му. Аз мълча, защото не знам какво да кажа. Просто плъзвам ръка по бузата му и докосвам устните му с палец.

Не би трябвало да се изненадвам, че тази година Бен е още по-привлекателен, отколкото миналата. Сега вече е мъж. Изчезнали са и последните следи на юношеството, които все още можех да зърна последния път, когато го видях.

— Държиш ли се? — Продължавам да галя лицето му, както и той моето, но Бен не отговаря. Вместо това впива устни в моите и ме побутва заднешком от вратата. Полага ме нежно върху леглото, като внимателно наглася главата ми върху своята възглавница. Прекъсва целувката и се плъзга отгоре ми. Не ляга до мен, а притиска глава до гърдите ми и слуша ударите на сърцето ми, докато здраво ме прегръща. Аз вдигам ръка и милвам косата му с бавни и продължителни ласки.

Ние толкова дълго лежим, притихнали един до друг, че започвам да се питам дали той не е заспал. Но след няколко минути Бен се вкопчва още по-отчаяно в мен. Склонява глава и плътно заравя лице на гърдите ми, а раменете му започват да се тресат, когато заплаква.

Имам чувството, че от сърцето ми избликват милион малки сълзи и ми се иска да се обвия около него, докато той изплаква скръбта си. Но риданията му са толкова тихи и аз разбирам, че той не желае да ги признае. Той просто има нужда да го оставя да се наплаче и аз правя точно това.

* * *

Изминават пет минути, преди Бен да се съвземе и още половин час, преди най-сетне да се отдръпне от мен. Надига се от гърдите ми и ляга до мен на възглавницата. Аз се извръщам с лице към него. Очите му са зачервени, но сълзите му са пресъхнали. Протяга се към лицето ми и отмята кичур коса, докато признателно се взира в мен.

— Как се случи? — питам аз.

Тъгата отново забулва очите му, но той не се колебае с отговора.

— Връщал се е от работа, когато колата му излязла от пътя. Отвличане на вниманието. Само три секунди и той се забил в проклетото дърво. Двамата с Джордин трябваше същата вечер да заминат на почивка и аз съм почти сигурен, че й е писал есемес, когато се е случило, основавайки се на това, което ми казаха полицаите. Надявам се, че тя още не се е досетила и се надявам никога да не разбере. — Аз бавно прокарвам пръсти по ръката му. — Тя е бременна — додава Бен.

Ахвам и пръстите ми застиват.

— Знам — кимва той. — Шибан късмет. Този уикенд трябваше да отпразнуват годишнината от сватбата.

Не бях се сетила за това, но щом Бен спомена за годишнината, си спомних Джордин от миналата година и трескавата й подготовка за предстоящата сватба с Кайл. А сега, само година по-късно, тя трябваше да се подготви за предстоящото му погребение.

— Това е толкова тъжно. В кой месец е?

— Трябва да роди през февруари.

Опитвам се да се поставя на нейно място. Почти съм сигурна, че сега тя е на двайсет и четири. Не мога дори да си представя да съм толкова млада и да загубя съпруга си няколко месеца преди раждането на първото си дете. Това е просто непонятно.

— Кога се връщаш в Ню Йорк? — пита Бен.

— С първия полет утре сутринта. Тази нощ мога да спя при мама, за да не те притеснявам. Трябва наистина да стана много рано.

Той приближава устни към моите.

— Няма да спиш никъде другаде, освен в това легло.

Силно почукване попречва на устните на Бен да достигнат моите и вниманието му се насочва към вратата. Тя се отваря и Иън влиза, стрелва ме бегло с поглед, после сепнато се заглежда в мен.

Сочи към мен, но вече е извърнал очи към Бен.

— В леглото ти има момиче.

Двамата се надигаме и сядаме. Иън скланя глава и присвива очи към мен.

— Почакай. Вече сме се срещали. Фалън, нали?

Няма да лъжа, приятно ми е, че брат му ме помни. Не че лицето ми лесно се забравя. Но той не беше длъжен да помни името ми, а го помнеше, което можеше единствено да означава, че момичета не посещават често леглото на Бен.

— Много мило от твоя страна, че си дошла — казва Иън. — Гладна ли си? Аз дойдох, за да кажа на Бен, че вечерята е сервирана.

Бен тежко въздъхва, докато става от леглото.

— Нека отгатна. Претоплена манджа от онези в хладилника?

Иън клати глава.

— На Тейт й се дояде пица, затова поръчахме.

— Слава богу! — Бен ме тегли за ръката. — Да вървим да ядем.