Колийн Хувър
Девети ноември (9)

Глава 9

Фалън

— Сигурен ли си за това?

Той кимва, но всичко останало в поведението му подсказва обратното.

Преди половин час лежахме и се прегръщахме на плажа. Изведнъж насред целувките ни Бен рязко се изправи и обяви, че иска татуировка.

— Тази вечер — заяви непреклонно. — Веднага.

И ето ни тук. Той седи на стола в очакване на татуиста, а аз съм облегната на стената и го чакам да се откаже.

Бен не иска да ми каже какво означава тази татуировка. Смята да татуира върху лявата си китка думата поетичен, изписана върху нотно петолиние. Не знам защо не желае да ми каже какво символизира татуировката, но поне не е моето име. Не ме разбирайте погрешно — аз харесвам това момче. Много. Но да татуираш за постоянно името на момиче върху кожата си на този ранен етап на връзката е почти постъпка на алфа-мъжкар. Особено върху китката. И защо току-що нарекох отношенията ни връзка?

О, господи. Ами ако точно заради това Бен прави тази татуировка? Ако се опитва да се държи като корав мъжкар? Май трябва да го предупредя, че греши.

Прокашлям се, за да привлека вниманието му.

— Хм. Не ми се иска да го казвам, Бен, но да си татуираш поетичен върху китката не е много алфа-мъжкарско. Всъщност е тъкмо обратното. Сигурен ли си, че не предпочиташ череп? Нещо с бодлива тел? Или може би нещо кърваво?

Устните му се извиват в крива усмивка.

— Не се тревожи, Фалън. Не правя това, за да впечатля момичетата.

Не проумявам защо толкова много ми се понрави този отговор. Татуистът се връща в студиото и сочи китката на Бен, където преди няколко минути бе нарисувал контура на татуировката.

— Ако ви харесва мястото, започваме.

Скицираната с мастило татуировка се извива от едната страна на китката до другата. Бен кимва на мъжа, че е готов, сетне сочи към мен.

— Тя може ли да седне в скута ми и да ме разсейва?

Татуистът свива рамене, притегля ръката на Бен към себе си, но нищо не казва. В главата ми тъкмо се заражда мисълта, че този тип навярно се чуди какво прави Бен с момиче като мен, когато Бен прекъсва пристъпа ми на несигурност.

— Ела тук — подканва ме и се потупва по крака. — Разсейвай ме.

Аз се подчинявам, но единственият начин да седна на коленете му е да го възседна. Добре че съм с дънки, но при все това се чувствам неловко, че седя в тази поза насред студио за татуировки. Ръката на Бен се обвива около талията ми и силно ме стиска. Чувам жуженето на иглата и долавям леката разлика в звука, когато острието докосва кожата му. Бен дори не се намръщва от болка, само леко се усмихва. В опит да направя всичко възможно за да го разсея, продължавам незначителния разговор, който водихме на плажа.

— Кой е любимият ти цвят?

— Малахитовозелено.

Аз леко се цупя.

— Много специфичен зелен цвят, но става.

— Това е цветът на очите ти. И случайно е любимият ми минерал.

— Ти имаш любим минерал?

— Вече да.

Свеждам глава, за да не види Бен смутената ми усмивка. Усещам как ръката му отново стиска талията ми. Предполагам, че иглата го разсейва много повече, отколкото аз, затова задавам следващия въпрос.

— Кое е любимото ти ястие?

— Пад Тай^[1] — отвръща той. — А твоето?

— Суши. Почти същото.

— Нямат нищо общо — възразява Бен.

— И двете са от азиатската кухня. Кой е любимият ти филм?

— Тези въпроси са скучни. Постарай се повече.

Отмятам глава назад и се взирам в тавана, докато обмислям следващия въпрос.

— Добре, кое беше първото ти гадже? — питам и погледът ми се връща към него.

— Брин Фелоус. Бях на тринайсет.

— Струва ми се, че каза, че името й е било Абита.

Той се ухилва.

— Имаш добра памет.

Аз добивам сериозно изражение и повдигам вежда.

— Не е важно дали имам добра памет, Бен. Просто съм безумно ревнива и неуравновесена, когато става дума за миналите ти гаджета.

Той се смее.

— Абита беше първото момиче, което целунах. Не моето първо гадже. Бях на петнайсет, когато излизах с нея в продължение на една година.

— И защо се разделихте?

— Станахме на шестнайсет. — Той го изрича сякаш е съвсем уважителна причина. Вижда безмълвния въпрос в очите ми и добавя: — Това правиш, когато се срещаш с някого на шестнайсет. Разделяте се. Ами ти? Кой беше първият ти приятел?

— Истински или фалшив?

— И двете — заявява той.

— Ти. — Взирам се внимателно в очите му, за да видя дали в тях ще се появи съжаление, но те излъчват по-скоро гордост. — С колко момичета си спал?

Бен свива устни.

— Няма да отговоря на това.

— Повече от десет?

— Не.

— По-малко от една?

— Не.

— Повече от пет?

— Не разгласявам любовните си отношения.

Аз прихвам.

— Напротив, разгласяваш ги. След пет години ще разкажеш на целия свят за нас в книгата си.

— Четири — уточнява той.

— Кога си роден? — продължавам с въпросите.

— Ами ти?

— Аз първа попитах.

— Ами ако си по-стара от мен? Това не отблъсква ли момичетата? Да излизат с момчета, които са по-млади от тях?

— А за момчетата не е ли отблъскващо да излизат с момичета, на които по-голямата част от лицето е в белези?

Ръката му стиска талията ми и той сърдито впива поглед в мен.

— Фалън. — Произнася името ми така, сякаш само с една дума ми изнася цяла лекция.

— Опитах се да бъда забавна — оправдавам се.

Бен не се усмихва.

— Не смятам, че себеподценяването е забавно.

— Само защото ти не си този, който се себеподценява.

Ъгълчето на устната му потрепва, докато се опитва да сдържи усмивката си.

— Четвърти юли — отговоря на въпроса ми Бен. — Цялата страна всяка година празнува рождения ми ден. Супер епично.

— Двайсет и пети юли, което означава, че ти официално си по-стар от мен. Сега спокойно мога да те преследвам и няма да ме смятат за хищница, тръгнала на лов за млади мъже.

Бен повдига дланта си на няколко сантиметра от талията ми и бавно ме гали с палец.

— Не можеш да преследваш някой, който сам го желае, Фалън.

О, по дяволите. Той заслужава целувка за този коментар, но редом с нас е татуистът с пистолет в ръка, а аз не съм от момичетата, които се целуват с момчета на обществено място. Очевидно мога само да ги възсядам, оттам нататък тегля чертата.

— Има нещо, което трябва да знам за теб — заявява Бен и се взира пронизващо в мен. — И след като ти задам този въпрос, искам много обстойно да обмислиш отговора, защото той може да укрепи или разруши връзката помежду ни.

Мъчително преглъщам.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

Той потръпва, съвсем леко, и аз не съм сигурна дали е заради пистолета за татуировки, или е изнервен заради своя въпрос.

— Хубаво — промърморва Бен. — Ако се наложи да слушаш само една група до края на живота си, коя би избрала и защо?

Тутакси се отпускам. Това е лесно. Мислех, че ще задълбае много по-надълбоко, отколкото да се интересува от любимата ми група.

— „X Ambassadors“.

— Никога не съм ги чувал — озадачава се Бен.

— Аз съм ги виждал два пъти — намесва се татуистът. С Бен го поглеждаме, но той е изцяло съсредоточен в работата си.

Отмествам поглед към Бен и извивам вежда.

— Защо моята любима група може да укрепи или разруши връзката помежду ни?

— Музикалният вкус е много показателен за характера на даден човек. Почти съм сигурен, че го прочетох в една от книгите, които ми препоръча. Ако беше избрала група, която ненавиждам, това щеше да е огромно отблъскване.

— Е, все още не е късно да ги намразиш, след като ги чуеш, така че още не сме се изяснили.

— В такъв случай никога няма да ги слушам — заявява Бен уверено.

— Не и ако зависи от мен.

— Коя е любимата ти строфа от тяхна песен? — пита той.

— Различна е в зависимост от настроението ми.

— Тогава коя е любимата ти строфа в този момент?

Затварям за миг очи и мислено припявам една от песните, докато не стигам до строфата, която подхожда за дадения момент. Отварям очи и се усмихвам.

— Ти си толкова прекрасна, защото ме караш да се чувствам прекрасно.

Върху устните му се мярва слаба усмивка.

— Харесва ми — казва той и погалва с палец кожата на талията ми. Известно време ние се взираме един в друг. Забелязвам как дишането на Бен се учестява и разбирам, че той е възбуден, въпреки иглата, пронизваща кожата му, което ме кара малко да тържествувам.

Замислям се да се наклоня леко напред и да го целуна кратко по устата, но преди да успея да го направя, татуистът обявява:

— Готово!

Плъзвам се от скута на Бен и ние разглеждаме завършената татуировка, преди да бинтоват ръката му. Получи се страхотно, но аз все още нямам представа кое бе предизвикало желанието му да си направи татуировка, нито защо това трябваше да стане тази вечер, но се радвам, че бях тук с него, докато го татуираха.

Бен става и вади портфейла от джоба си, за да плати на мъжа. Когато улавя ръката ми и ме повежда към колата, всяка моя крачка става все по-трудна, защото знам, че всяка стъпка ни приближава към нашето сбогуване.

По пътя за летището нервите ми са опънати като струна. Не спирам да се питам дали нежеланието ми да се кача на самолета и да се върна в Ню Йорк се дължи на чувствата ми към Бен, или на самия Ню Йорк?

Знам, че на плажа му казах, че съм щастлива в Ню Йорк, но аз съм нещастна там почти толкова, колкото бях тук. Просто не искам Бен да го знае. Надявам се, че участието ми в театралната трупа на общинския театър ще ми помогне да завържа няколко приятелства. В крайна сметка беше минала само една година. Но беше тежка година. Колкото и да се стараех да се придържам към домашното, което ми бе дал Бен, ходенето на прослушване след прослушване е уморително, особено когато получавам само откази. Това ме кара да се питам дали баща ми не беше прав. Може би мечтите ми са прекалено големи. Въпреки че, благодарение на Бен, голяма част от самочувствието ми се бе възвърнала, това не правеше индустрията, изградена върху външния вид, по-достъпна за хора като мен.

А Бродуей беше безкрайно недостижим за мен. Броят на хората, които се явяват на прослушвания, ме карат да се чувствам като малка мравка в огромна колония. Единственият шанс да попадна на сцената е, ако ролята изисква актриса с белези. Ала досега не съм имала този късмет.

— Имаш ли нужда от още една драматична сцена на летището? — пита Бен, когато приближаваме терминала.

Аз се смея и категорично отказвам, затова този път той спира колата на паркинга. Преди да влезем в летището, той ме придърпва към себе си. Съзирам тъгата в очите му и знам без никакво съмнение, че по изражението на лицето ми той вижда колко силно не искам да се сбогуваме. Бен прокарва опакото на ръката си надолу по бузата ми и аз потрепервам.

— Следващата година аз ще дойда в Ню Йорк. Къде искаш да се срещнем?

— В Бродуей — отвръщам аз. — Там живея. Искам да те разведа из моя квартал и непременно да опиташ страхотните местни тапас. — Вкарвам адреса на любимото си заведение в телефона му. Добавям и датата и времето на срещата, макар че той едва ли ще ги забрави. После му връщам телефона.

Бен пъха телефона в задния си джоб и ме притегля за още една прегръдка. Оставаме притиснати един до друг цели две минути, никой от нас не желае пръв да се отдръпне. Дланта му стиска тила ми и аз се старая да запомня усещането на ръката му. Опитвам се да запомня как все още ухае на плаж, където днес прекарахме повече от три часа. Искам да запомня как устата ми се намира точно до брадичката му, сякаш раменете му са били създадени да отпусна глава върху тях.

Навеждам се към него и го целувам по шията. Кратко докосване, нищо повече. Той повдига главата ми от рамото си, накланя лицето ми към своето, плъзва поглед по чертите ми.

— Мислех, че съм по-корав от самата дума — проронва Бен. — Но току-що открих, че да ти кажа „сбогом“ е едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да правя.

Искам да изрека: Тогава ме помоли да остана, но устните му се впиват в моите в страстна целувка. Той ми казва „сбогом“ с докосването на устните си, с нежната милувка, с която ръцете му галят страните ми, с кадифената целувка, която запечатва в средата на челото ми, преди да ме пусне. Той на практика ме отблъсква от себе си, сякаш разстоянието между нас ще направи раздялата по-лека. Бен се отдалечава заднешком, докато стига до края на тротоара. Всичките думи са заседнали в гърлото ми, затова стискам здраво устни и се опитвам да не ги изпусна на воля. Още няколко секунди стоим без да откъсваме поглед един от друг, болката от това сбогуване тежи като гъста мъгла във въздуха помежду ни. После той се обръща и се запътва към паркинга.

Опитвам се да не плача, защото би било глупаво.

Нали така?

* * *

Никога не съм обичала местата до прозореца, затова когато чувам жената на седалката до пътеката да се оплаква колко мрази местата до пътеката, й предлагам да се сменим.

Не ме е страх да летя, стига да не гледам през прозореца. А ако се случи да седя на мястото до прозореца, имам чувството, че пропускам нещо, ако не гледам през люка. И по време на целия полет наблюдавам света под нас и започвам да се изпълвам с паника много по-силно, отколкото ако просто седя до пътеката.

Оставям чантата си под седалката и се опитвам да се наместя по-удобно. Изпитвам облекчение, че следващата година Бен ще дойде в Ню Йорк, защото полетът от Ел Ей до Ню Йорк е едно от най-малко любимите ми неща.

Затварям очи с надеждата да поспя няколко часа. Утре няма да има време да поспя преди репетицията и трябва да си наваксам сега. Утре е денят на откриването и трябва да съм в театъра навреме за генералната репетиция.

— Хей.

Чувам гласа на Бен и се усмихвам, защото това означава, че определено ще се наспя, щом вече бъркам реалността с мечтите.

— Фалън.

Отварям очи. Поглеждам нагоре и виждам Бен да стои до мен. Какво става, по дяволите?

Поглеждам към ръката му, в която той държи самолетен билет.

Изправям се в седалката.

— Какво правиш?

Някой се опитва да се промуши покрай него, затова той се отмества колкото може по-близо до мен. Когато мъжът отминава, Бен се отпуска на колене.

— Забравих да ти дам домашно за тази година. — Подава ми сгънат лист хартия. — Наложи се да си купя билет за самолета, за да стигна до теб, преди да отлетиш. И това означава, че трябва да изпълниш заданието, иначе напразно ще съм похарчил толкова много пари. И кой казва, че е напразно? Както и да е. Това е всичко. Абсолютно не е алфа-мъжкарска постъпка, но няма значение.

Гледам листа в ръката му, а после отмествам поглед към Бен. Той действително ли е купил билет за самолета, за да ми даде домашно задание?

— Ти си луд.

Той се усмихва, но после се налага отново да се изправи, за да пропусне нов пътник. Стюардесата го моли да освободи пътеката и да заеме мястото си. Бен ми смигва.

— Трябва да вървя, преди да остана приклещен в самолета. — Навежда се и ми лепва една бърза целувка по устните.

Опитвам се да прикрия тъгата, която съм сигурна, че се вижда в очите ми. Насилвам се да се усмихна, преди Бен да се обърне и да се отправи към изхода. Стюардесата го пресреща и го пита защо не е на мястото си. Той смотолевя нещо за извънредни семейни обстоятелства и тя му позволява да мине, но преди напълно да изчезне от погледа ми, Бен се обръща и ми смигва.

И в следващия миг вече го няма.

Наистина ли се случи всичко това?

Свеждам поглед към листа в ръцете си. Толкова съм нервна, че не мога да го разгърна. Питам се какво домашно може да струва покупка на билет за самолет?

Фалън,

Излъгах. Нямам списък със задачи за теб, защото смятам, че ти сама отлично се справяш с живота. Просто трябваше да ти дам това писмо, защото исках да ти благодаря за днешната среща. Забравих да ти благодаря, когато бяхме заедно. Гадно е, не няма да можеш да спиш, но това означава толкова много — ти пожертва съня си, за да изпълниш нашата уговорка. Обещавам, че следващата година ще ти се реванширам. Що се отнася до тази година, искам да направиш само едно нещо.

Посети баща си.

Знам, знам. Той е кретен. Но той е единственият баща, който имаш, и когато ми каза, че не си говорила с него от миналата година, аз не можах да се отърся от чувството на вина. Чувствам се виновен за караницата помежду ви, заради моята намеса във вашия разговор, която не доведе до нищо добро. Не биваше да си пъхам носа в чуждите дела, но ако бях останал настрани, нямаше да имам щастието да узная какъв цвят са гащичките, които носиш. Така че, предполагам, че всъщност не съжалявам за намесата си, но ми е съвестно, че може би отношенията с баща ти нямаше да са толкова обтегнати, ако просто не бях прекъснал обяда ви. Заради това мисля, че трябва да му дадеш още един шанс.

Когато осъзнах, че съм забравил да те помоля за тази дреболия, това ми струва четиристотин долара за самолетния билет, който трябваше да купя. Така че не ме разочаровай, става ли? Обади му се утре. Заради мен.

Следващата година искам да прекарам с теб целия ден. Нека се срещнем един час по-рано и аз ще остана до полунощ.

А междувременно се надявам, че хората ще продължат да ти се присмиват.

Бен

Препрочитам още веднъж писмото, преди да го сгъна. Щастлива съм, че Бен не е в самолета, защото усмивката на лицето ми е засрамващо широка.

Не мога да повярвам, че го е направил. Не мога да повярвам, че възнамерявам да го послушам и утре ще се обадя на баща си, само защото Бен ме е помолил.

Но най-вече съм в шок, задето Бен е похарчил толкова много пари за самолетен билет, само за да ми даде това писмо. Постъпката му е много по-впечатляваща от всички незначителни жестове. И това ужасно ми харесва, дори много повече от всички останали несъществени дреболии, които прави Бен.

Може би не знам нищо за първите признаци на влюбването, защото постоянно си повтарям, че все още не съм влюбена в него. Просто е прекалено рано.

Но всъщност не е. Това, което в момента става в сърцето ми, е твърде важно, за да се отрича. Мисля, че съм подценила цялата концепция за „мигновената любов“. Сега ми остава само да измисля как да преживеем тези следващи четири години, за да се увенчае всичко с щастлив край.