Колийн Хувър
Девети ноември (25)

Глава 25

Фалън

Едва успявам да стигна до тоалетната, преди да повърна.

Върху челото ми се стичат вадички пот.

Не мога да направя това. Не мога да чета повече.

Това е прекалено. Прекалено много, прекалено тежко и прекалено ми се повръща, за да продължа да чета.

С огромно усилие се заставям да се изправя и да отида до умивалника. Измивам си ръцете. Свивам шепи, подлагам ги под водната струя и ги напълвам с вода, сетне ги приближавам до устата си и я изплаквам. Правя го няколко пъти, опитвайки се да отмия горчивия вкус в устата си.

Гледам в огледалото белезите, които се спускат от бузата до шията ми. Свалям ризата и разглеждам белезите върху ръката, гърдите, талията. Прокарвам пръстите на дясната си ръка нагоре по шията, бузата и обратно надолу. Плъзвам ги по гърдата и надолу до талията.

Накланям се напред, докато не опирам плота… колкото може по-близо до огледалото. И наистина се взирам в тях. Разглеждам ги толкова внимателно, както никога досега, защото чувството, което изпитвам, ме обърква.

За пръв път ги гледам без дори следа от привичния гняв.

Преди да прочета думите на Бен, никога не съм осъзнавала колко често съм обвинявала баща ми за случилото се с мен. Толкова дълго го ненавиждах, не му позволявах да страда заедно с мен. Откривах вина във всяка негова дума. Всеки наш разговор се превръщаше в свада.

Не го оправдавам, задето може да се държи като безчувствен кретен. Той винаги е бил безчувствен кретен. Но също така винаги ме е обичал и сега, след като имам много по-ясна представа какво се бе случило през онзи нощ, вече не би трябвало да го обвинявам, че е забравил за мен.

Аз нощувах в дома на баща си само веднъж седмично, а той току-що е разбрал за смъртта на жената, която е обичал. Сигурно е бил емоционално съсипан, с объркани мисли. Би било прекалено много да очаквам от него да реагира с точен и хладен ум, когато вижда, че къщата му гори. За броени минути той е преживял мъка, гняв, а после паника заради пожара. Да очаквам от него, че той веднага ще си спомни, че преди дванайсет часа съм му изпратила есемес, че ще преспя в дома му през онази нощ, е напълно нереалистично. Аз не живеех там. Не е като да живея с мама и аз да съм първото, за което тя ще помисли в пристъп на паника. Ситуацията с баща ми беше абсолютно различна и аз би трябвало да я приема по друг начин. И макар че през последните няколко години двамата поддържаме връзка, нашите отношения не са каквито бяха някога. И половината от вината за това е моя. Ние не избираме родителите си и родителите не избират децата си. Но ние сме тези, които трябва да направим своя избор и да решим доколко усърдно сме готови да се потрудим, за да получим най-доброто от това, което ни е било дадено.

Вадя мобилния си телефон от джоба и пиша есемес на баща си.

Здрасти, татко. Искаш ли утре да закусим заедно? Липсваш ми.

След като натискам бутона за изпращане, обличам ризата си и се връщам във всекидневната. Втренчвам се в ръкописа, питайки се дали имам сили да продължа. Толкова е тежко да чета, че дори не мога да си представя как Бен и братята му са го преживели.

Изричам кратка молитва за братята Кеслър, сякаш това, за което чета, се случва сега, и Кайл все още е жив и моята молитва може да му помогне.

После се захващам да чета оттам, където бях спряла.

Роман на Бен

 

ГЛАВА ТРЕТА

Шестнайсет години

 

„Велика е ръката, дето тъй човека стиска

чрез името, надраскано на лист.“

Дилън Томас

 

Знаете ли кое е по-лошо от деня, в който майка ви се е самоубила?

Денят, след като майка ви се е самоубила.

Когато човек изпитва силна физическа болка — да кажем, че случайно си порязваш ръката — човешкото тяло произвежда ендорфини. Тези ендорфини действат като наркотик, да кажем морфин или кодеин. Така че е напълно нормално да не чувстваме много силна болка непосредствено след като сме се наранили.

Навярно и душевната болка действа по този начин, защото днес боли много по-силно, отколкото вчера. Вчера бях в някакво отнесено, полусънно състояние, сякаш разсъдъкът не ми позволяваше да повярвам, че тя наистина си е отишла. В съзнанието ми аз продължавах да се държа за онази тънка нишка надежда, че някак си целият този ден не се случва в действителност.

Но тази нишка вече я няма, независимо колко отчаяно се опитвам да се уловя за нея.

Тя е мъртва.

И ако имах пари и връзки, щях да притъпя тази болка с някакви наркотици.

Тази сутрин отказах да стана от леглото. Иън и Кайл се опитаха да ме заставят да отида с тях в погребалната агенция, но аз победих.

Хапни нещо, каза Кайл на обяд.

Аз не ядох. Победих.

Леля Чели и чичо Андрю са тук, каза Иън около два следобед.

Но те вече си тръгнаха, а аз все още съм в леглото, значи отново победих.

Бен, ела да вечеряме. Има много храна, хората цял ден я мъкнат, каза Кайл, когато надникна в стаята ми към шест часа вечерта.

Но аз предпочетох да остана в леглото и да не докосвам съдините, израз на хорското съчувствие, което отново ме прави победител.

Поговори с мен, предложи Иън.

Бих искал да кажа, че спечелих и този рунд, но той продължава да седи върху леглото ми, отказвайки да си тръгне.

Завивам се през глава. Той отмята завивката.

— Бен. Ако не станеш от леглото, ще съм принуден да взема крайни мерки. Не искаш да се обадя на психиатър, нали?

Господи, мамка му!

Сядам на леглото и забивам юмрук във възглавницата.

— Просто ме остави, мамка му, да спя, Иън! По дяволите!

Той не реагира на виковете ми. Само се взира безучастно в мен.

— Аз те оставих да спиш. Почти двайсет и четири часа. Трябва да станеш от леглото, да си измиеш зъбите, да вземеш душ или да хапнеш нещо.

Аз лягам отново. Иън скача от леглото и крещи:

— Бентън, погледни ме!

Иън никога не ми е крещял и това е единствената причина да дръпна завивката от главата си и да го погледна.

— Ти не си единственият, който страда, Бен! Ние трябва да се справим с цялата тази гадост! Ти си на шестнайсет години и не можеш да живееш тук сам, освен ако не слезеш долу и не докажеш на мен и Кайл, че случилото се не те е извадило напълно от релси, тогава навярно няма да вземем напълно погрешно решение за теб!

Той е толкова бесен, че мускулите върху брадичката му играят.

Замислям се за секунда над думите му. За това, че никой от тях двамата вече не живее тук. Иън учи в школата за пилоти. Кайл току-що постъпи в колеж. Майка ми е мъртва.

Един от тях ще трябва да се върне у дома, защото аз съм непълнолетен.

— Смяташ ли, че мама е помислила за това? — питам и отново сядам в леглото.

Иън обезсърчено клати глава и отпуска ръце.

— Да е помислила за какво?

— Че решението й да се самоубие ще принуди един от вас да се откаже от мечтата си? Че ще се наложи някой от вас да се върне у дома, за да се грижи за брат си?

Иън клати объркано глава.

— Разбира се, че е помислила за това.

— Не, не е — изсмивам се аз. — Тя е една шибана егоистична кучка.

Челюстта му се стяга.

— Престани.

— Мразя я, Иън. Радвам се, че мъртва. И се радвам, че аз я намерих, защото сега пред очите ми винаги ще изплува черната дупка върху лицето й, също толкова черна като сърцето й.

Той съкращава разстоянието между нас, сграбчва ме за яката на ризата и ме хвърля върху леглото.

— Затвори шибаната си уста, Бен. Тя те обичаше. Тя беше добра майка за всички нас и ти ще я уважаваш, ясно ли е? Не ми пука дали тя може да те види сега или не, но в тази къща ти ще я уважаваш до деня на смъртта си.

Очите ми плувват в сълзи и аз започвам да се задушавам от гняв. Как може той да я защитава?

Предполагам, че е по-лесно, когато споменът му за нея не е помрачен от онази картина, която видях, когато влязох в стаята й.

От окото на Иън се стича една сълза и пада върху бузата ми.

Хватката около шията ми отслабва, той се извръща и заравя глава в шепи.

— Съжалявам — мълви той с треперещ от болка глас. — Съжалявам, Бен.

Но аз не.

Иън се извръща и ме поглежда, без да се опитва да скрие сълзите си.

— Аз просто… как можа да изречеш онези думи? След като знаеш какво е преживяла…

Изхилвам се под нос.

— Скъсала е с гаджето си, Иън. Това едва ли може да се нарече огромно нещастие.

Сега Иън напълно се извръща към леглото, върху което съм проснат. Накланя глава.

— Бен… ти не го ли прочете?

Свивам рамене.

— Кое да прочета?

Той въздиша тежко и се изправя.

— Писмото й. Не прочете ли писмото, което тя е оставила, преди полицията да го прибере?

Преглъщам с усилие. Знаех, че е ходил вчера там. Знаех.

Той прокарва пръсти през косата си.

— О, боже! Мислех, че си го прочел. — Иън излиза от стаята ми. — Ще се върна след половин час.

Брат ми не лъже. Точно след трийсет и три минути той отново прекрачва прага на спалнята ми. Аз прекарвам цялото време, чудейки се какво има в онова писмо, което би обяснило разликата в нашите чувства — моята омраза към нея и съжалението на Иън.

Той вади лист хартия от джоба си.

— От полицията все още не могат да предоставят оригиналното писмо. Преснимаха го, така че ще можеш да го прочетеш. — Той ми подава листа.

После излиза от спалнята и затваря вратата.

Аз сядам върху леглото и чета последните думи на моята майка.

 

За моите момчета.

Прекарах целия си живот да се уча да пиша. Но никакъв курс по творческо писане… никакъв колеж… никакъв житейски опит не би могъл да подготви човек да напише адекватно предсмъртно писмо до децата си. Но аз непременно смятам да се опитам.

Първо, искам да обясня защо го направих. Знам, че вие няма да го разберете. И Бен, ти навярно пръв ще прочетеш това, след като съм сигурна, че ти пръв ще ме намериш. Затова, моля те, прочети това писмо докрай, преди да решиш да ме намразиш.

Преди четири месеца разбрах, че имам рак на яйчниците. Безмилостен, неизлечим, безмълвен рак, който се е разпространил в мен без никакви симптоми. И преди да се ядосаш и да заявиш, че съм се предала, знай, че това е последното, което бих направила. Ако по някакъв начин можех да се боря с болестта, вие, момчета, знаете, че щях да се боря с всички сили. Но това е особеното на рака. Борба се нарича, когато по-силният побеждава, а по-слабият губи, но това не важи за рака.

Ракът не е един от участниците в играта. Ракът е самата игра.

И няма значение колко можеш да понесеш. Нито колко си трениран. Ракът е най-главният и значим в спорта и единственото, което можеш да направиш, е да се появиш на терена със своята тениска. Защото никога не се знае… може да си принуден да останеш да седиш на резервната скамейка по време на цялата игра. Може дори да не ти бъде даден шанс да се бориш.

Това се случи с мен. Аз съм принудена да стоя на резервната скамейка, докато играта приключи, защото нищо не може да ме спаси. Бих могла да опиша всички подробности, но единственото, което има значение, е, че лекарите много късно установиха болестта.

И сега стигаме до трудната част.

Дали да изчакам до края? Да позволя на рака да ми отнеме всичко, което имам? Вие, момчета, помните дядо ви Дуайт и как ракът напълно го погълна, но отказа да го изплюе в течение на месеци. Наложи се баба ви да промени целия си живот заради него. Тя изгуби работата си, а сметките за лекарствата се трупаха и те накрая изгубиха и къщата. Домът й бе отнет две седмици след смъртта на дядо ви. И всичко това, защото ракът бе отнесъл скъпоценното време със себе си.

Аз не искам това. Не мога да понеса мисълта, вие, момчета, да се грижите за мен. Знам, че ако не отнема живота си, може би ще имам късмет да живея на тази земя още шест месеца. Може би девет. Но тези месеци ще ограбят от всеки от вас майката, която познавахте. А после, когато моето достойнство и клетките ми няма да са му достатъчни, ракът ще заграби всичко останало, до което може да се докопа. Къщата. Спестяванията. Вашите пари за образование. Всички щастливи спомени, които сме споделили заедно.

Знам, че колкото и да се опитвам да оправдая решението си, то все пак ще ви нарани много повече, отколкото всичко друго в живота ви. Но също така знам, че ако ви бях споделила за това, което възнамерявам да направя, вие щяхте да ме разубедите.

Най-много ми е мъчно за теб, Бен. Моето сладко, сладко момченце. Толкова съжалявам. Сигурна съм, че бих могла да го направя по-добре, защото нито едно дете не бива да вижда майка си в подобно състояние. Но знам, че ако не го направя тази вечер, преди да се прибереш у дома, може би никога няма да имам сили да го сторя. И за мен това навярно ще бъде още по-егоистично решение, отколкото сегашното. Знам, че ти ще ме намериш на сутринта и знам, че това ще те съсипе, защото съсипва и мен само като помисля за това. Но така или иначе аз ще бъда мъртва, преди да навършиш седемнайсет. Поне по този начин ще бъде бързо и лесно. Ще се обадиш на 911, те ще отнесат тялото ми и след няколко часа всичко ще е приключило. Няколко часа за мен да умра и да бъда изнесена от къщата е много по-добре, отколкото няколкото месеца, нужни на рака да си свърши работата.

Знам, че ще ти бъде трудно да се справиш с това задължение, затова се опитах да те улесня, доколкото е възможно. Някой ще трябва да почисти, след като отнесат тялото ми, затова оставих визитна картичка върху кухненския плот на фирмата, на която да се обадиш. В портмонето в чантата ми има достатъчно пари в брой. Оставила съм я в кухнята върху плота.

Ако погледнеш в кабинета ми, третото чекмедже вдясно, ще откриеш всички документи, необходими за изплащане на пенсия, поради смъртта на член от семейството, който се е грижил за препитанието му. Постарай се веднага да ги подадеш. Ще получиш чека след няколко седмици. Къщата е ипотекирана, но има достатъчно пари, за да се покрият разходите по обучението ви. Уредила съм всичко с нашия адвокат.

Моля ви, запазете къщата, докато не пораснете и не се устроите. Това е хубава къща и въпреки моята смърт, е пълна с много приятни спомени.

Искам да знаете, че вие тримата винаги сте придавали смисъл на живота ми. Ако можех да изтръгна рака от себе си, щях да го направя. Може би щях да постъпя егоистично; навярно ще го дам на някой друг, който да страда, за да мога да прекарам повече време с всеки от вас. Ето колко силно ви обичам.

Моля да ми простите. Имам два лоши варианта, от които да избирам, но не съм желала нито един от тях. Просто приех този, който в крайна сметка ще бъде най-изгоден за всички нас. Надявам се, че един ден ще можете да ме разберете. И се надявам, че с настоящия си избор не съм съсипала днешната дата за вас. Девети ноември означава много за мен, защото на този ден е умрял Дилън Томас. А вие, момчета, знаете колко много означава неговата поезия за мен. Тя ми е помогнала да преживея много трудности в този живот, особено след смъртта на баща ви. Но аз се надявам, че в бъдеще тази дата ще бъде за вас само един малък повод за тъга.

И моля ви, не страдайте заради мен. Моите мъки свършиха. Както мъдро е казал Дилън Томас: След първата смърт няма друга.

С цялата ми любов,

Мама

 

Едва успявам да прочета подписа на мама през сълзите си. Иън се връща в стаята след няколко минути и сяда до мен.

Искам да му благодаря, задето ми даде да прочета писмото, но съм толкова бесен, че дори не мога да говоря. Само ако бях прочел писмото, преди полицията да го вземе, още тогава щях да знам всичко. Последните два дни щяха да бъдат напълно различни. Може би нямаше да съм в такова състояние на шок, ако го бях прочел. И може би нямаше да изтълкувам погрешно всичко и да предположа, че мъж е виновник за решението й.

И миналата нощ щях да остана у дома, а нямаше да се кача в нейната кола, да отида в дома на непознат и да причиня пожар, който излезе от контрол.

Когато се превивам на две, разтърсван от ридания, Иън ме притегля към себе си и ме прегръща. Знам, че той си мисли, че плача заради всичко, което току-що прочетох и отчасти е прав. Навярно предполага, че плача заради омразните думи, които изрекох за мама, и отчасти е прав и за това.

Ала това, което брат ми не знае, е, че повечето от тези сълзи не са сълзи от скръб и болка.

Това са сълзи на вина, задето погубих живота на едно невинно момиче.