Колийн Хувър
Девети ноември (15)

Глава 15

Бен

Затварям вратата на стаята на Джордин, когато чувам стъпките на Фалън надолу по стълбите. Завивам зад ъгъла и я пресрещам. Тя ахва и притиска длан към сърцето си.

— Стресна ме — казва и слиза от последното стъпало. — Как е тя?

Стрелвам поглед надолу по коридора към стаята на Джордин. — По-добре — отвръщам. — Мисля, че пицата помогна.

Фалън разбиращо се усмихва.

— Не пицата й е помогнала да се почувства по-добре, Бен. — Фалън прави още две стъпки, този път към входната врата. Най-после забелязвам чантата на рамото й и обувките на краката. Тя изглежда готова да си тръгне.

Фалън се суети и пристъпва от крак на крак. Свива рамене, сякаш съм й задал въпрос, сетне поглежда обратно към мен.

— По-рано…

— Фалън — прекъсвам я. — Моля те, недей да размисляш.

Тя потръпва, извива очи нагоре, после ги насочва надясно, като че ли се опитва да сдържи сълзите си. Тя не е размислила. Не може да го направи. Спускам се към нея и улавям двете й ръце.

— Моля те. Можем да се справим. Може би аз няма да мога да се преместя веднага, но ще го направя. Просто първо трябва да уредя всичко тук.

Фалън стиска ръцете ми и въздъхва.

— Джордин каза, че си намерил агент. — Гласът й звучи малко засегнато и тя има право да се обижда. Трябваше да й го кажа, преди да го чуе от някой друг, но днес съзнанието ми беше заето с други мисли.

Кимвам.

— Да, преди два месеца. Представих идеята за книгата на неколцина литературни агенти и този наистина я хареса. — Осъзнавам накъде клони всичко това, затова клатя глава. — Това няма значение, Фалън. Мога да напиша нещо друго.

Върху стената пробягва лъч светлина от фаровете на кола и тя поглежда през рамо. Таксито й е тук.

— Моля те — подхващам настойчиво. — Поне ми дай телефонния си номер. Утре ще ти се обадя и все нещо ще измислим, става ли? — Опитвам се да говоря със спокоен и обнадеждаващ тон, въпреки че ми е трудно да прикрия паниката, надигаща се в гърдите ми.

Фалън ме поглежда, в очите й се чете нещо като съжаление.

— Последните два дни бяха прекалено емоционални, Бен. Не е честно от моя страна да ти позволявам точно в този момент да вземаш подобно решение. — Тя притиска устни към бузата ми, после се насочва към входната врата. Аз я следвам навън, решен да не й позволя толкова бързо да размисли.

Когато приближава таксито, тя се извръща към мен с непоколебимо изражение на лицето.

— Никога няма да си простя, ако не те окуража да следваш мечтите си, както ти ме призова да следвам моите. Моля те, не искай от мен да бъда причината да се откажеш от тях. Не е справедливо.

Долавям отчаяната молба в думите й, затова всичките ми доводи засядат на гърлото. Фалън ме прегръща и притиска лице към врата ми. Аз я държа здраво, надявайки се, че ако почувства каква силна нужда имам тя да остане с мен, ще размисли. Ала тя не го прави. Пуска ме и отваря вратата на таксито.

Никога досега не съм изпитвал желание да използвам физическа сила с някое момиче, но сега ми се иска да я поваля на земята и да я държа, докато таксито си замине.

— Ще дойда догодина — обещава тя. — Искам да се запозная с племенника ти. Ще се срещнем отново в ресторанта, нали? По същото време, на същото място.

Какво?

Нима двамата не преживяхме едно и също през последните осем часа?

Да не би да е паднала по стълбите и да си е ударила главата?

Не, няма да се съглася с това. Тя е луда, ако мисли, че ще й дам пет и ще й кажа, че ще се видим догодина. Тръсвам категорично глава и захлопвам вратата на таксито, за да не й позволя да се качи.

— Не, Фалън. Не можеш да кажеш, че ме обичаш и после да си вземеш думите обратно, защото мислиш, че любовта ти не е най-доброто за мен. Така не става.

Тя е слисана от думите ми. Мисля, че е очаквала да я пусна да си отиде без съпротива, ала тя не е от тези момичета, за които подбираш битките си, отказвайки се от маловажните, за да спестиш сили за по-главната. Тя е момиче, за което се сражаваш до самия край.

Фалън обляга гръб на таксито и скръства ръце пред гърдите си. Очите й са съсредоточени върху асфалта под краката й, но моите са вперени в нея.

— Бен — подхваща тя, гласът й е едва доловим шепот. — Не е нужно да живееш в Ню Йорк. Ти трябва да бъдеш тук. Аз само ще те разсейвам и ти никога няма да довършиш книгата си. Остават само още три години. Ако ни е писано да сме заедно, три години са нищо.

Аз се засмивам, но смехът ми е кратък и без капка веселие.

— Да ни е писано да сме заедно? Чуваш ли се какво говориш? Това не е една от твоите вълшебни приказки, Фалън. Това е реалният живот и в реалния свят трябва да си съдереш задника, за да живееш дълго и щастливо! — Впивам пръсти в тила си и отстъпвам назад, опитвайки се да овладея разочарованието си, но то напира и струи от всяка моя пора, щом си помисля с каква лекота тя е готова да се качи в това такси, след като знае, че няма да ме види цяла година. — Когато откриеш любовта, ти не само я приемаш. Ти я сграбчваш с две ръце и правиш всичко по силите си, за да не я изгубиш. Не можеш просто така да си тръгнеш и да очакваш, че тя ще се съхрани и ще чака, докато бъдеш готова за нея.

Не знам откъде се взе всичко това. Никога досега не съм бил ядосан, но сега съм толкова дяволски бесен, защото адски боли. Боли ме, след като знам какво споделихме преди малко горе в стаята ми, а после, след кратък размисъл, тя решава, че това не означава нищо за нея. Че аз не означавам нищо за нея.

Очите й се разширяват и тя ме наблюдава как се боря с всяка емоция, на която навярно е способен един мъж. Тази седмица беше изпълнена с тях. От смъртта на Кайл, до разговора с Фалън вчера сутринта, появата й на прага ми, моят срив в обятията й и накрая завършекът — любовта, на която се отдадохме в моето легло. Ако трябва да начертая графика на емоциите си през тази седмица, линията ще бъде на зигзаг.

Фалън гледа към таксито, докато обмисля решението си. Аз пристъпвам напред, слагам ръце върху раменете й и я заставям да съсредоточи вниманието си върху мен.

— Не зарязвай всичко това.

Тя въздъхва и раменете й се отпускат.

— Бен, аз не зарязвам нищо. Не правя нищо, за което не сме се съгласили още първия ден, когато се запознахме. Аз съм тази, която се придържа към правилата. Разбрахме се за пет години. И да, имаше малка засечка в твоята стая, когато едва не нарушихме…

— Засечка? — прекъсвам я и соча към къщата. — Нима ти току-що нарече решението ни да започнем сериозна връзка… засечка?

Тя тутакси добива разкаян вид, ала аз не искам извинението й. Очевидно съм сгрешил, защото когато се любих с нея, знаех, че случващото се между нас е нещо, за чието съществуване повечето хора дори не подозират. И ако тя поне малко бе почувствала същото, за нищо на света нямаше да изрече тези думи.

Стомахът ми се свива и аз едва се сдържам да не се превия от болка. Но вместо това стоя изправен и й предлагам последен шанс да докаже, че преживяното през изминалия ден е било взаимно.

Вземам лицето й в длани и пръстите ми обхващат тила й. Плъзвам палци по страните й и я заставям да ме погледне. Докосвам я нежно — толкова нежно, доколкото изобщо е възможно. Тя преглъща и аз виждам, че промяната в поведението ми я изнервя.

— Фалън — заговорвам, стараейки се гласът ми да звучи спокойно и искрено. — Не ми пука за книгата. Дори не искам да я завърша. Интересуваш ме единствено ти. Да бъда всеки ден с теб. Да те виждам всеки ден. Аз все още продължавам да се влюбвам в теб. Но ако ти не желаеш окончателно да се влюбиш в мен, тогава трябва да ми го кажеш още сега. Искаш ли да бъда част от твоя живот, много повече, отколкото само един девети ноември? Ако кажеш „не“, ще се обърна и ще се прибера в къщата и всичко ще бъда така, както преди вчера да дойдеш тук. Ще продължа да пиша книгата и ние ще се срещнем догодина. Но ако кажеш „да“… ако ми кажеш, че искаш да прекараш с мен всеки ден от календара през тази година, докато се влюбваш в мен, тогава ще те целуна. И обещавам, че целувката ще заслужи единайсет. Ще изживея с теб всеки ден след днешния, доказвайки ти, че си направила правилния избор.

Ръцете ми обгръщат здраво лицето й. Очите й остават приковани в моите.

И в този миг една сълза бавно се образува в окото й и се търкулва надолу по бузата. Тя клати глава.

— Бен, ти не можеш…

— Да или не, Фалън. Това е всичко, което искам да чуя.

Моля те, кажи „да“. Моля те, кажи ми, че още не си свършила да се влюбваш в мен.

— Тази година трябва да бъдеш тук, със семейството си. Разбираш го не по-зле от мен, Бен. Последното, което ни е нужно, е връзка по телефона. А точно това ще се случи, защото ние ще прекарваме всяка свободна секунда в разговори, вместо да се съсредоточим върху целите си. Ще променим всичко, само за да бъдем заедно, а не бива да става така. Още не. Трябва да довършим започнатото.

Оставям думите й да влязат през едното ми ухо и да излязат през другото, защото не това е отговорът, който искам да чуя. Навеждам се, докато очите ни не се оказват на едно ниво.

— Да или не?

Тя поема пресекливо дъх. И после, след неумел опит да прозвучи искрено, казва:

— Не. Не, Бен. Върни се обратно в къщата и завърши своята книга.

Още една сълза се търкулва, ала този път от моето око.

Отстъпвам назад и я пускам. След като се качва на задната седалка в таксито, Фалън сваля прозореца, но аз не поглеждам лицето й. Взирам се в асфалта под краката си, изпълнен с желанието земята да се разцепи и изцяло да ме погълне.

— Единственото, което искам най-много от всичко, Бен, е целият свят да ти се присмива. — Долавям сълзите в гласа й. — А това няма да се случи, ако не сторя за теб същото, което ти направи за мен в деня, когато се запознахме. Ти ме остави да си отида. Ти ме окуражи да замина. И аз искам същото за теб. Искам да последваш страстта си, а не сърцето.

Колата започва да дава на заден и за частица от секундата си мисля, че Фалън навярно ще проумее колко сбъркани са приоритетите й, защото тя е моята страст. Книгата беше просто предлог.

Замислям се дали да не затичам след нея — да й устроя представление, достойно за роман. Можех да преследвам таксито и когато спре, да отваря вратата, да я грабна в прегръдките си и да й призная, че я обичам. Че съм свършил да се влюбвам в нея почти веднага, след като започнах, защото това беше стремителен полет от горе до долу. Профучаване. Мигновение. Мигновена любов.

Но тя ненавижда мигновената любов. Очевидно ненавижда и полумигновената любов, и бавната любов, и любовта с бързината на охлюв, и любовта като цяло, и…

— Мамка му!

Проклинам празната улица, защото този път получавам точно това, което заслужавам.