Колийн Хувър
Девети ноември (11)

Глава 11

Бен

Стискам мобилния телефон в ръка и с всички сили се сдържам да не го запратя към вратата на спалнята си. Надявах се, че сервитьорката ще каже, че тя не е там. Надявах се, че Фалън не е дошла на срещата и така нямаше да я разочаровам. Предпочитах тя да е срещнала някой друг, да се е влюбила и да е забравила за мен, за да не ми тежи отговорността за разочарованието, което току-що долових в гласа й.

Облягам гръб на вратата и отмятам глава назад. Взирам се в тавана и се боря със сълзите, напиращи да бликнат от мига, в който узнах за катастрофата на Кайл.

Още не съм плакал. Нито веднъж.

С какво щях да помогна на Джордин, ако бях рухнал, когато ни съобщиха, че съпругът й е загинал една седмица преди първата им годишнина? И три месеца преди раждането на първото им дете? И каква полза щеше да има, ако се бях разревал, докато разговарях с Иън по телефона, когато се налагаше да му съобщя за смъртта на по-малкия му брат? Знаех, че Иън трябваше да уреди завръщането си у дома веднага след нашия разговор, затова исках той да знае, че се държа. Че всичко тук е под контрол и той не бива да бърза.

Но сега, след разговора с Фалън по телефона, съм готов да се разплача. Поради някаква причина беше много по-тежко да съобщя новината на нея, отколкото на всеки друг. И това навярно бе така, защото знаех, че нашият разговор беше пропит с тъга не заради смъртта на Кайл. А заради неизречената истина, че двамата очаквахме с нетърпение този ден от мига, в който трябваше да се разделим миналата година.

Независимо колко силно исках да я уверя, че следващата година ще отида при нея, всичко, което действително желаех, беше да падна на колене и да я умолявам да дойде тук. Днес. Никога не бях изпитвал по-огромна нужда да прегърна някого, отколкото в този миг, и бих дал всичко, за да бъде Фалън тук с мен. Само за да мога да притисна лице в косата й, да почувствам ръцете й около талията си, на гърба. На този свят нищо не можеше да ме утеши така, както Фалън, ала аз не й го казах. Не можах. Може би трябваше да го направя, но да я моля да дойде при мен в последната минута е повече от всяка молба, която бих могъл да отправя към някого.

Входният звънец звъни и аз се изтръгвам от бездната на съжалението, завладяло ме след току-що проведения разговор. Захвърлям телефона върху леглото и се запътвам към долния етаж.

Иън отваря входната врата, когато стигам най-долното стъпало. Тейт пристъпва вътре и обвива ръце около врата му. Не съм изненадан да ги видя двамата с Майлс. Майлс и Иън са били най-добри приятели още преди да се родя и аз се радвам, че ги има в живота на най-големия ми брат. Но в същото време гледката ме кара да се потопя още по-дълбоко в кладенеца на самосъжалението, защото неговите най-добри приятели са тук, с него, а единственият човек, за когото копнея, се намира на почти пет хиляди километра оттук.

Тейт се отдръпва от Иън и ме прегръща. Майлс влиза през входната врата и прегръща Иън, но нищо не казва. Тейт се обръща и посяга към една от чантите в ръцете на Майлс, но той отказва да й я даде.

— Недей — възпира я той и свежда поглед към корема й. — Аз сам ще отнеса багажа в стаята. Ти иди в кухнята и си приготви нещо за ядене. Още дори не си закусвала.

Иън затваря вратата след тях и поглежда Тейт.

— Той все още ли не ти позволява нищо да носиш?

Тя върти очи.

— Никога не съм мислила, че ще се уморя да се отнасят с мен като с принцеса, но вече ми дойде до гуша. Нямам търпение дъщеря ни да се роди и вниманието му да се съсредоточи върху нея, а не върху мен.

Майлс й се усмихва.

— Това няма да се случи. Имам достатъчно внимание и за двете. — Майлс ми кима за поздрав, докато минава край мен и се запътва към стаята за гости.

— Мога ли да помогна с нещо? — обръща се Тейт към мен. — Моля те, дай ми работа. Имам нужда да се почувствам полезна, за разнообразие.

Давам й знак да ме последва в кухнята. Тя се спира, когато вижда плота.

— Мили боже.

— Аха — съгласявам се, докато гледам купищата храна. От два дни хората не са спрели да носят съдове с храна. Кайл работеше за софтуерна компания с около двеста служители, а сградата се намира само на десетина километра от дома ни. Аз съм почти сигурен, че повече от половината донесоха храна през последните два дни. — Вече напълнихме хладилника, както и този в гаража. Но сърце не ми дава да я изхвърля.

Тейт навива ръкавите на блузата си и се промушва покрай мен.

— Аз без всякакви угризения изхвърлям такава храна. — Тя повдига капака на един съд, помирисва съдържанието и мръщи нос. Бързо затваря капака. — Това определено не бива да се пази — заявява и слага съда в умивалника. Аз стоя насред кухнята, наблюдавам я и за пръв път осъзнавам, че коремът й е почти еднакъв с този на Джордин. Може би нейната бременност е малко по-напреднала.

— Кога ще раждаш?

— След девет седмици — осведомява ме тя. — Две седмици преди Джордин. — Тейт ме поглежда и вдига капака на друг съд. — Как е тя?

Настанявам се зад бара и дълбоко въздъхвам.

— Не е добре. Не мога да я накарам да хапне нещо. Дори не излиза от стаята си.

— Спи ли?

— Надявам се. Майка й долетя снощи, но Джордин не желае да разговаря и с нея. Надявах се, че тя ще може да помогне.

Тейт кимва, но аз забелязвам, че избърсва една сълза, когато се извръща.

— Не мога да си представя какво преживява — прошепва тя.

Аз също не мога. И не искам да плача. Толкова много трябва да се направи, преди погребението на Кайл да ме застави да се съсредоточа над въпроса какво, по дяволите, ще се случи с Джордин и детето й.

Отивам до стаята на Иън и чукам на вратата. Когато влизам, той нахлузва нова тениска през глава. Очите му са насълзени и ръката му набързо ги избърсва, преди да се наведе да обуе обувките си. Преструвам се, че не съм забелязал, че плаче.

— Готов ли си? — питам го. Той кимва и излиза след мен през вратата.

Иън го преживява много трудно, като всеки брат. Ала това е още една причина, за да не се срина. Засега. Защото в момента аз съм единственият, който ни сплотява.

Преди няколко дни си мислех, че ще прекарам днешния ден с Фалън в Ню Йорк. Никога не съм си представял, че ще се окажа в погребална агенция, избирайки ковчег за единствения човек на този свят, който ме познаваше по-добре от всеки друг.

* * *

— Какво смяташ да правиш с къщата? — пита чичо ми, докато вади бира от хладилника. Едва затворил вратата, той отново я отваря и измъква съд с храна. Повдига ъгъла на капака и помирисва, сетне свива рамене и грабва вилица от близкото чекмедже.

— Какво имаш предвид? — недоумявам, докато чичо тъпче студени спагети в устата си.

Той махва с вилицата наоколо.

— Къщата — отвръща с пълна уста. Преглъща и отново забива вилица в спагетите. — Сигурен съм, че Джордин ще се върне в Невада при майка си. Нима ще останеш тук сам?

Още не съм мислил за това, но той е прав. Къщата е голяма и аз се съмнявам, че ще искам да остана тук сам. Но мисълта да я продам, ме изпълва с ужас. Живея в този дом от четиринайсетгодишен. Знам, че мама вече я няма, но тя никога не би желала да продадем къщата. Дори го бе казала.

— Не знам. Всъщност още не съм мислил за това.

Чичо отваря бутилката бира.

— Е, ако решиш да я продадеш, не забравяй да ме уведомиш. Мога да ти уредя страхотна цена.

— Ти сериозно ли говориш, Антъни? — раздава се зад гърба ми гласът на леля. — Не мислиш ли, че е твърде рано? — Тя ме поглежда. — Извинявай, Бен. Чичо ти е идиот.

Сега, след като тя го каза, осъзнавам, че е проява на лош вкус да обсъжда с мен продажбата на къщата едва десет минути след като са пристигнали.

Отдавна изгубих бройката на всички, които в момента се намират в дома ни. Вече е почти седем вечерта и се бяха отбили поне петима братовчеди. Две лели и двама чичовци донесоха съдове с храна, а Иън и Майлс седят на задната веранда. Тейт все още снове из къщата и чисти, въпреки отчаяните молби на Майлс да седне и да си почине. А Джордин… Ами, тя все още не е излязла от спалнята си.

— Бен, ела тук! — крещи Иън отвън. Аз се радвам да се измъкна от разговора с чичо и отварям мрежестата врата. Иън и Майлс седят на стъпалата на верандата, зареяли погледи в задния двор.

— Какво?

Иън се обръща.

— Свърза ли се със старите му колеги, за да им съобщиш? Аз дори не се сетих за това.

Кимвам.

— Да, вчера им се обадих.

— Ами онзи негов приятел с червената коса?

— Този, който беше на сватбата?

— Аха.

— И той знае. Всички знаят, Иън. Нарича се Фейсбук.

Той кима, а после отново се обръща. Поради претоварения си график Иън рядко идва тук, затова предполагам, че се чувства безполезен, задето не знае с какво да помогне. Макар че не е така. Самият факт, че той ми позволява да ръководя всичко и да се залисам с работа, всъщност малко ми помага. Особено след като не мога да видя днес Фалън, както възнамерявах.

Затварям задната врата и се сблъсквам с Тейт.

— Извинявай — казва тя и ме заобикаля. — Мисля, че успях да убедя Джордин да хапне нещо. — Спуска се към хладилника и мята свиреп поглед на чичо, докато той рови с вилица из съдовете с храна.

— Престани да се тъпчеш и да вървим — подканва го леля. — Трябва да вечеряме с Клаудия и Бил.

Те ме прегръщат за довиждане и ме уверяват, че ще се видим на погребението. Докато леля не гледа, чичо Антъни ми мушва скришом картичката си на агент по недвижими имоти. След като затварям вратата зад тях, аз се облягам на нея и въздъхвам.

Мисля, че задължението да общувам с всички тези посетители е най-лошата част от цялата тази гадост, когато всички роднини и близки се изреждат да ти изкажат съболезнования за смъртта на член на семейството. Не помня да са идвали толкова гости, когато мама почина преди няколко години, но тогава Кайл беше жив и изпълняваше ролята, която се налага да играя аз сега. Тогава се бях затворил в спалнята си, сърдит на целия свят, както прави Джордин сега, криейки се от хората. Мисълта за Кайл, който толкова млад се е грижил за всичко това, ме изпълва с вина. Той сигурно е страдал заради смъртта й също толкова силно като мен, но е бил длъжен да се държи, след като аз напълно бях рухнал.

Прокарвам длани по лицето си, изпълнен с желанието всичко да свърши час по-скоро. Искам този ден да отмине, да дойде утрешния, а с него и погребението, а после и то да приключи. Просто всичко да се уталожи. Но в същото време се страхувам как ще се чувствам, когато цялата тази суматоха отмине.

Оттласквам се от вратата и се запътвам към кухнята, когато проехтява входният звънец. Отново. Изпъшквам, когато Тейт минава край мен с чиния с храна.

— Щях да отворя, но… — Тя свежда поглед към чинията и чашата, които държи в ръце.

— Ако можеш да накараш Джордин да хапне нещо, съм готов да забавлявам десет милиона посетители.

Тейт кимва съчувствено и се запътва обратно към стаята на Джордин.

Аз отварям вратата. Премигвам два пъти, за да се уверя, че действително я виждам.

Фалън се взира в мен и аз не мога да промълвя нито дума. Страхувам се, че ако заговоря, видението ще изчезне.

— Трябваше първо да се обадя — подхваща тя нервно. — Но не знаех номера ти. Но аз просто… — Тя бързо издиша. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Отварям уста, за да заговоря, но тя вдига ръка, за да ме спре.

— Току-що те излъгах, прости ми. Не съм тук, за да разбера дали си добре. Знам, че не си добре. Просто не бях на себе си, след като ти затвори. Мисълта, че няма да те видя днес и трябва да чакам още цяла година, напълно ме срина и…

Пристъпвам напред и я карам да замълчи, покривайки устата й с моята.

Фалън въздъхва до устните ми, обвива ръце около мен и сключва длани зад гърба ми. Аз я целувам силно, все още неспособен да повярвам, че тя наистина стои на прага. Че след края на днешния ни разговор е отишла право на летището и е похарчила пари за билет, за да прелети от Ню Йорк до Лос Анджелис и да ме види.

Продължавам да я целувам, докато я тегля навътре в къщата с мен. Прегръщам я през кръста, притискам я към себе си, защото се боя, че ако я пусна, тя ще се изпари във въздуха.

— Трябва…

Фалън се опитва да каже нещо, но устата ми е плътно притисната към нейната и това й пречи да говори. Тя отваря входната врата и се опитва да се отдръпне от мен. Аз я пускам съвсем малко, колкото да й дам възможност да каже това, което се опитва.

— Трябва да кажа на шофьора на таксито, че може да тръгва. Не бях сигурна, че ще поискаш да ме видиш.

Заобикалям я и отварям по-широко вратата. Махам на шофьора да потегли, сетне захлопвам вратата и улавям ръката й.

Повличам я нагоре по стълбището към стаята си.

Далеч от всички на този свят, защото в този момент не желая да виждам или да говоря с когото и да било.

Фалън е единствената, която искам днес да бъде с мен и тя е тук. Само заради мен. Защото съм й липсвал.

И ако тя не внимава, просто ще се влюбя в нея.

Довечера.