Колийн Хувър
Девети ноември (10)

Глава 10

Фалън

Донесох си бележник в ресторанта.

Малко е смущаващо, но толкова много неща се случиха през тази година, че още през януари започнах да си водя бележки. Аз съм побъркана на тема ред, така че в това отношение Бен има късмет. Няма да ме разпитва много, защото тук е записано всичко. За всичките четирима млади мъже, с които излязох на среща, за всички прослушвания, на които отидох, за факта, че отново говоря с баща си, за четирите обаждания след успешните прослушвания, за едната (много малка) роля, която получих в пиеса, играна в театър извън Бродуей. И как колкото и да бях развълнувана за това, общинският театър ми липсва, много повече, отколкото съм очаквала. Може би защото ми беше приятно, че всички там се обръщаха към мен за съвет. Сега, когато получих малка роля в по-голяма пиеса, чувството е различно. Всички се опитват да се изкатерят до върха и са готови да пропълзят по главите на останалите, за да успеят. В този свят има много амбициозни и напористи хора, а аз установих, че всъщност не съм от тях. Но днес няма да мисля за това, което е наред или не е в живота ми, защото днешният ден е само за Бен и мен.

Планирала съм целия ден. След закуска ще се изявим като типични туристи. Живея вече две години в Ню Йорк, но още не съм била в Емпайър Стейт Билдинг. Но най-вълнуващата част ще бъде след обяда. Преди две седмици минах покрай художествено студио и забелязах залепена листовка за предстоящо събитие под название „Животът и смъртта на Дилън Томас. Най-вече смъртта“. Бен два пъти спомена името на Дилън Томас, затова знам, че харесва творчеството му. И фактът, че събитието ще се състои в това студио точно днес не е толкова интересен, както това, което научих от листовката.

Дилън Томас бе починал в Ню Йорк през 1953 година.

На девети ноември.

Невероятно, нали? Наложи се да проверя информацията в Гугъл, за да се убедя, че е вярна. Вярна е. Нямам представа дали Бен знае тази подробност за Дилън Томас. Отчасти се надявам, че не подозира, защото искам да видя изражението на лицето му, когато му кажа.

— Вие ли сте Фалън?

Поглеждам към сервитьорката. Тя е същата, която два пъти долива чашата ми с диетична кока-кола. Но този път тя ме гледа извинително и… държи телефон в ръката си.

Сърцето ми се свива.

Моля те, господи, нека само да закъснява. Моля те, нека не се обажда, да ми каже, че няма да дойде.

Кимвам.

— Да.

Жената ми подава телефона.

— Той твърди, че е спешно. Можете да донесете телефона на бара, когато приключите разговора.

Аз го поемам от ръцете й и го притискам към гърдите си с две ръце. Но бързо го отдръпвам, защото се боя, че от другата страна на линията Бен ще чуе как бързо тупти сърцето ми. Свеждам поглед към апарата и бавно поемам дъх.

Не мога да повярвам, че реагирам така. Нямах представа с какво нетърпение очаквам днешната среща, докато не се появи заплахата, че могат да ми я отнемат. Поднасям бавно телефона към ухото си. Затварям очи и промърморвам:

— Ало?

Мигом разпознавам въздишката от другия край на линията. Направо е откачено, че дори не е нужно да чуя гласа му, за да го позная. Толкова силно се е запечатал той в съзнанието ми. Дори звукът на диханието му ми е познат.

— Здравей — казва Бен.

Друг отчаян поздрав исках да чуя. Искаше ми се гласът му да прозвучи паникьосано, задето закъснява. Сякаш току-що е слязъл от самолета и е ужасен, че аз ще си тръгна, преди той да успее да дойде тук. Вместо това чувам ленивото „здравей“. Като че ли Бен седи на някакво легло и отдъхва. Изобщо не е паникьосан и забързан, за да стигне при мен.

— Къде си? — смотолевям страшния въпрос и предчувствам ненавистния отговор, че се намира на почти пет хиляди километра от Ню Йорк.

— В Лос Анджелис — отвръща той. Затварям очи и чакам продължението, но то не последва. Бен не обяснява нищо, което означава само едно — той се чувства виновен.

Срещнал е някого.

— О — изричам. — Добре. — Опитвам се да не бъда толкова прозрачна, но тъгата ми е осезаема.

— Наистина съжалявам — казва Бен. Долавям искреността в думите му, ала това не ме успокоява.

— Всичко наред ли е?

Той не отговаря веднага на въпроса ми. Помежду ни се възцарява тежко мълчание, докато той поема пресекливо дъх.

— Фалън — подхваща и гласът му потреперва. — Дори не знам как да го кажа по-внимателно, но… моят брат… Кайл… Той… ъъ… преди два дни претърпя злополука.

Закривам устата си с длан, когато думите му достигат до съзнанието ми.

— О, не. Бен, той добре ли е?

Отново мълчание, а сетне немощно:

— Не.

Бен произнася думата толкова спокойно, сякаш все още не може да повярва.

— Той… ъъ… не оживя, Фалън.

Не съм в състояние да отговоря. Не знам какво да кажа. Не ми идва на ума нито една подходяща дума. Не познавам достатъчно добре Бен, за да знам как да го утеша по телефона и не познавах достатъчно добре Кайл, за да изразя скръбта си по повод смъртта му. Изминават няколко секунди, преди Бен отново да заговори.

— Щях да ти се обадя по-рано, но… ти се сещаш. Не знаех как да се свържа с теб.

Клатя глава, сякаш Бен може да ме види.

— Престани. Всичко е наред. Толкова съжалявам, Бен.

— Да — отвръща той печално. — Аз също.

Искам да го попитам дали мога да направя нещо, но знам, че той вече се е уморил да го чува. По линията настъпва тишина и аз се ядосвам на себе си, задето не знам как да реагирам на новината. Просто всичко е толкова неочаквано, а аз никога не съм изпитвала нищо подобно на това, което той навярно преживява в момента, затова дори не се опитвам да се преструвам на съпричастна.

— Това ме убива — изрича Бен не с глас, а с дрезгав шепот. — Но догодина ще се видим. Обещавам.

Стискам здраво очи. Усещам дълбоката мъка, стаена в гласа му и сърцето ми се изпълва с болка за него.

— Догодина по същото време? — пита той. — На същото място?

— Разбира се. — Опитвам се да изстискам думите, преди да избухна в сълзи. Преди да му кажа, че не мога да чакам още една година.

— Добре — казва той. — Трябва да вървя. Наистина много съжалявам.

— Аз ще бъда добре, Бен. Моля те, не се разстройвай… аз разбирам.

Мълчанието отново увисва помежду ни, докато той накрая въздъхва.

— Довиждане, Фалън.

Линията прекъсва, преди да успея отново да заговоря. Свеждам поглед към телефона, сълзите замъгляват очите ми.

Сърцето ми е разбито. Съсипана съм.

И аз съм такава гаднярка, защото колкото и да искам да се убедя, че плача заради смъртта на брата на Бен, това не е вярно. Аз плача по съвършено егоистична причина и осъзнаването какво жалко човешко същество съм, ме кара да се разридая още по-силно.